на помощ.
— Ами ти… Ние с тебе? Ти ме плашиш…
Той се приведе още по-ниско към нея, целуна я леко по хладната буза:
— Аз мисля за нас. С мене ти се не бой от нищо.
Мирослава като че ли не разбираше добре какво й говореше Ашот. Тя се радваше, че той беше толкова близу до нея, притисна се към него и не думите му, колкото и да бяха тревожни, а неговият приятен глас чуваше тя по-добре и с наслаждение.
Две недели по-късно при царя влязоха княз Иван-Владимир и съпругата му Теодора-Косара, втората царска щерка след Рипсимия. Заговори най-напред князът:
— Дойдохме да те помолим, царство ти, да ни позволиш да се приберем в своя дом. Аз имам своя земя и свой народ и трябва да бъда там, дето е народът ми. Ако стане нужда ти пак да ме повикаш, аз ще дойда, където ме повикаш. Мисля, че тук вече не съм ти нужен и съм нужен повече на моя народ.
— А ти, щерко, и ти ли искаш да оставиш баща си? — попита Самуил.
Косара се приближи, сложи глава на рамото му и рече:
— С тебе винаги ми е било добре, господарю мой и татко. Но… — обърна се тя към съпруга си: — Но ето такава е съдбата на всяка жена и така е според святото слово, което свързва мъжа и жената завинаги: да бъде тя винаги с него.
Царят се поотдръпна, както бе излязъл по-напред, за да ги посрещне, поотдръпна се и седна на един стол. Той гледаше с радостни очи ту единия, ту другия, драго му беше да ги гледа. Посочи им столове насреща:
— Седнете.
Те седнаха и Косара продължи:
— Там ме чака и моята малка щерка, татко.
Тя искаше да направи раздялата още по-необходима, за да не помисли царят, че бързаше да се разделя с него. Хубавото й лице и умилният й поглед, който тя не сваляше от баща си, показваха, че наистина скърбеше поради скорошната раздяла с него. Скърбеше и царят за своята най-любима щерка, но и се радваше на нейната скръб за него. Той й каза:
— Ето виждаш как е: ти искаш да се разделиш с мене, твоя родител, а бързаш да отидеш при детето си.
— Така ще бъде и с мене някога, татко. И мене някога моята щерка ще ме остави.
— Е… Което е от бога, то е добро. Но ти не ме забравяй и аз отдалеко ще ти се радвам. — После царят се обърна към княза: — А с тебе, зетко, може да се видим и по-скоро. Имаме ние с тебе общ път. Но както ми подаде ти с доверие ръката си, научи и целия си народ да върви с доверие с мене и с моя народ. Ние сме едно, от една кръв, и по-добре ще бъде да сме във всичко заедно. Ако Василий мине през нас, ще дойде и при вас.
— Аз бях с тебе, царю, с най-добрите мъже на моя народ.
— Беше. За общо добро. Върнахме се доволни тоя път. Но все още аз трябва да чакам Василия и да се браня от него. А копнея е цялото си сърце за деня, когато пак ще тръгна да го търся и да го намеря. За това мисля ден и нощ. Ще правим кораби при Драч, за да можем да влезем в Солун. Когато седна в тоя град, царството ми ще стане непобедимо и тогава ще дойде денят, който очаквам.
— Аз няма да те оставя, докато радееш и за моя народ, както за своя. Но дано и бог не ни оставя.
Иван-Владимир и Косара заминаха още на другия ден; бързаха и те да си отидат. Тръгнаха с коне — и те, и людете, които ги придружаваха; до тяхното място, през теснините край река Дрим и още по-нататък на северозапад, нямаше пътища за кочия. По-друг беше и разговорът, който подзеха тия двама съпрузи, когато останаха сами и свободни по пътя край брега на Голямото езеро. И тоя ден беше слънчев и ведър, а снегът се бе отдръпнал вече високо по планинските стръмнини. Тук-там по припеците, край голите още храсти се синееха по влажната земя между посивялата ланшна трева и прогнила шума ранни теменужки, гъсто една до друга. В свежия въздух се носеше и техният дъх, който стига чак до сърцето на човека като оживял копнеж. Княз Владимир яздеше току до жена си, коляно до коляно, и все се извръщаше към нея — дали седи добре тя на седлото. Те мълчаха дълго и мълчаливо се радваха на светлия предпролетен ден — какво можеха да говорят за разтворилата се божия хубост, за дъха на теменужките, който се ражда от затойлената земя? Първа заговори Косара, като вървеше подир мислите си:
— Да не беше ти и да не беше детето ни, не бих се отделяла никога от татко.
Владимир пак я погледна, както беше от дясната му страна, и рече:
— Ти не би могла да бъдеш навсякъде с него. Той е цар.
— Бих го обичала само него, след бога. Чини ми се, че никой не го обича достатъчно, дори и ние, децата му.
Князът се загледа в щръкналите уши на коня си, без да ги вижда; вървеше и той подир мислите си, търсеше ясни думи:
— До него никой не може да стигне. Никой не вярва с неговата вяра. Бог изпраща между людете такива мъже, за да ги водят към добро.
Замълчаха те и двамата, един до друг с конете си. Неколцина от людете им яздеха недалеко пред тях, а по-далеко зад тях скърцаха двуколки; там бяха другите им люде, между които също имаше трима съгледвачи на Рун.
Княз Иван-Владислав не се чувствуваше най-добре в царския дом, дето беше последен. Някога той се бе прилепил към чичо си и търсеше неговата закрила; беше още слаб, невръстен, унижен поради позорната смърт на баща си. Някога живееше по милост и бе потиснал, прикрил чрезмерното си честолюбие. Сега той стоеше здраво на нозете си, имаше свой дом, свой полк, виждаше се по-горе от всички, при все че беше принуден да сяда на последното място на царската трапеза. Когато започнаха да се разотиват всички от царския дом, Владислав дълго се бори с мисълта да остане сам с чичо си и да влезе под кожата му, но вече много му бе дотегнал унизителният ред и подчинението, което трябваше да спазва близу до царя, искаше да се почувствува сам господар в дома си. И не би го оставила Ирина Радомирова да живее сам под един покрив с царя. Той помоли да си отиде в Охрид със семейството и Самуил не го задържа.
А сина си Радомира царят сам изпрати в Обител.
Радомир не се застояваше в бащиния си дом, ходеше на лов, губеше се и по няколко дни в околностите на Преспа. Царят му каза:
— Тебе нищо не може да те задържи тук, на острова.
Радомир му отговори с непремислена откровеност и, както винаги, с думите, които първи дойдоха на езика му:
— Тук може да се лови само риба, пък аз не обичам риболова.
— Тебе в Обител ще ти бъде по-добре. Там горите и планините са по-близу.
Радомир се засмя някак виновно, ала и сега не скри истинското си желание:
— Е, да, татко… Обичам аз Обител.
Като чувствуваше, че Ирина ще се противопостави на мъжа си, Самуил се обърна към нея:
— Идете, идете в Обител.
Ирина не искаше да покаже непокорство, та каза:
— Не е само ловът… Там го чака едноръкият.
Радомир се засмя още по-силно и цял се изчерви, очите му се напълниха с влага. Царят попита:
— Кой е тоя еднорък?
Ирина се позабави с отговора си, но царят го очакваше. Тя погледна мъжа си, дано той да отговори, но после рече:
— Ромей. Радомир го рани, без да иска, и той загуби ръката си до китката. Сега Радомир му е все длъжен, но е и забавен човек едноръкият. Обича и доброто вино.
Отговорът й не беше много ясен, имаше в него и някакъв укор, но царят не попита нищо повече, а насърчи сина си:
— Ти не го изоставяй, щом си виновен пред него. — Той добави: — И не е много весело да се живее под един покрив със стар човек.
