върхове блестяха вече бели, снежни капи.
XI
Самуил позадържа войската си във Воден и Обител, докато паднаха първите снегове около Никулден. После разпусна всички полкове и се каза на войниците всеки да се прибере в дома си до Свети Атанасий. Веднага след тоя първи пролетен празник всеки да бъде готов отново да тръгне, но пак няма да тръгва, докато не получи вест от болярина си или от селския старейшина, или от известителя в града, кога да тръгне и къде да върви. Каза се още, че войникът е войник, но кога е в селото си, ще влезе и в гората, ще излезе и на нивата, когато стане нужда; войникът, като е войник и е донесъл плячка, няма да легне и да го хранят другите, братята или сестрите му, нито дори жената му, а ще работи и той с всички, за да се напълнят по-добре кошовете и хранилищата. С тия царски повели и наредби всеки старейшина поведе людете си, всеки войник нарами торбата си и тръгна. Пръснаха се людете по всички краища на царството, тръгнаха за своята земя и сръбските дружини, които бяха доведени на помощ на царя от неговия зет княз Иван-Владимир. Царят се прибра в Преспа със синовете си, с двамата си зетьове и с племенника си. Княз Радомир пожела да остане със семейството си в Обител, неговото любимо място, но царят отведе и него, и семейството му в Преспа, прати люде да доведат на острова и двете омъжени княгини — от Драч едната и другата чак от Крайна, дето се намираше дворецът на съпруга й княз Иван-Владимир.
— Искам — каза той — за Божик тая година да бъдем всички заедно, а после вървете, където ви е по- добре.
В тая негова любов към семейството сега беше и умората му след продължителните походи, тежеше и товарът на годините, но той все още не съзнаваше, че това беше умора и вече старост. Ала каква беше почивката и радостите му през тия дни, които искаше да прекара със семейството си, видя се по това, че веднага повели да повикат в Преспа Рун, а още първия ден започна със зетя си Ашота Таронит разговор за корабите, които бе наумил да строи.
— Трудно ще бъде да строим край Солун и да чакаме; Василий няма да ни остави да строим там кораби до стените на тоя град. Но ние можем да строим някъде край Драч.
— Край Драч може — отговори начаса Таронит, за да покаже съгласие и послушание. Ала след това почна и с думите си, и с гласа си, и с всяко свое движение и поглед да се дърпа назад, да отклонява и царя от тая негова мисъл: — Да, ще се намери сгодно място някъде близу до Драч, но люде опитни ще са нужни и дърво за големи кораби. Аз не знам дали ще се намерят някъде в България.
— Люде… Дърво може да се намери, но люде? Аз не знам някой в България да е строил големи кораби.
— А трябва да бъдат тия люде най-изкусни, дори и до последния помощник на майстора. Това не е като всяка друга работа.
— Ще ги намеря във Византия. В злато ще ги облека.
— Във Византия… — тъжно начупи черните си вежди Ашот Таронит, тъжно прозвуча и гласът му: — Василевсът ще дигне цялата си войска и няма да пусне нито един такъв човек да мине отсам. Той ще ги избие всичките и няма да ги пусне, и за дървото не знам аз… Не става кораб от всяко дърво.
Разговорът тук и спря — Самуил знаеше, че не ще се свърши само с един разговор, но той не знаеше, че тъкмо Ашот щеше пръв да съобщи на Василия за тия негови мисли и намерения.
Яков Рун не беше далеко, и сам се отправи към Преспа, когато узна, че царят се е върнал в любимия си град. Затвориха се те двамата в една от царските стаи.
— Знам — започна пръв царят, — че няма какво да ми кажеш; ти и сам би ме намерил, където и да съм, ако има какво да ми кажеш. Но ето ние и досега не можем да познаем кои са предателите между нас.
Рун кривеше глава на една страна, на друга, не смееше да погледне царя в очите, като да беше виновен за нещо. Но гласът му беше силен, смели бяха и думите му:
— Аз и не ги търся долу, между простите люде. Там, долу, няма и какво да се търси: всичко се знае и познава. Влез в която кръчма да искаш или послушай жените край кладенеца. Предателят е горе, по-близу до тебе, царство ти, затова е толкова силен и скрит добре. Той е между болярите ти, царю, между поповете. Ето Бъдин… Дай ми воля, царю, и аз ще вкарам в мъчилището или направо ще взема главата на всеки болярин или владика, или игумен, или който и да е заповедник, който погазва закона, краде и крие за себе си, изпраща войника гол и бос в полка му. Такъв болярин или заповедник таи и други лоши мисли в себе си, върши и други злодейства, той може да бъде и предател на чуждия цар.
Царят чу и свои мисли в думите му, но рече:
— Това у тебе са богомилски мисли. Старата омраза у тебе.
— А и той с нищо не се е променил, боляринът — изпъна гърди Рун, като че ли искаше и с тялото си да се противи на царя. Сетне пак се върна на първата си мисъл: — Предателят може да се е скрил и в самата ти пазва, царю…
Самуил рязко се приведе към него:
— Говори по-ясно.
Рун изкриви глава, като да искаше да го набоде на рогата си, светна бялото на очите му и рече той с издрезгавял глас, бързо, задъхано:
— Най-напред най-близу до тебе… Племенникът ти — добре. Но ти не забравяй, че уби баща му, майка му… Не, не, почакай, царство ти! Двамата ти зетьове са люде от чужда кръв и език. Полемарх също…
Царят се придръпна:
— Що говориш ти!… Тогава и децата ми… Децата ми са ромеи по майка. Ти си обезумял!
— Като рекохме да търсим, ще търсим навсякъде. — Рун сякаш се бе уплашил от собствените си думи и гласът му бе позатихнал. Но той продължи: — Децата, то е друго нещо. Яка е връзката им с тебе и с кого ще им е по-добре, отколкото с тебе. Но другият, чуждият, винаги може да се отдели от тебе, от омраза към тебе или за по-доброто, което може да получи от друга ръка.
— Млъкни, млъкни! Ако трябва да се съмнявам в децата си дори, къде, у кого ще намеря опора, вярност? Това е страшно — да живееш между людете, да бъдеш цар и да не вярваш в никого. Нека по-добре всичко да загине!
— Така — преглътна Рун, а гласът му бе ослабнал още повече, — така ти сам връзваш ръцете си, сам слагаш прегради пред себе си с такива думи за вярването и за невярването. Ти сложи ръка и опитай…
— Млъкни, млъкни и слушай! Следи ти с четири очи, слухти, има враг между нас. Следи, но там, където е нужно, и без чрезмерна злоба. И никому няма да падне ни косъм от главата, докато не попаднеш на ясна следа.
Рун се поклони прекалено дълбоко, със сподавена въздишка. И все пак не се сдържа:
— За кучето… кучешката работа.
Самуил го погледна един миг, после пристъпи и го прегърна:
— Човече… Без злоба! Ти си най-верният страж на царството.
Яков Рун подсмръкна, притисна за миг глава върху рамото на царя и после бързо, дори грубо се откъсна от прегръдката му. Той криеше очите си, за да не види царят появилите се в тях сълзи. И каза сърдито:
— Ще следя с четири очи. Ще съдиш ти, а не аз. Аз никому не вярвам. Сатаната върви навсякъде с човека.
Той пак се поклони и бързо излезе.
За десетина дни събра се в Преспа цялото царско семейство; дойде и Мирослава от Драч, после и Теодора-Косара от Крайна. Давид Мокри, незаконороденият, се настани пак в малката си къща, но баща му питаше всеки ден за него и го държеше на трапезата си заедно с цялото семейство. Наближаваше Божик и едва ли не всеки ден се изпълняваше по някой старовремски обичай, та в царския дом започна някаква постоянна празничност. Правеха се приготовления за големия зимен празник — жените в къщата и с облеклото, а мъжете ходеха на лов и търсеха млади глигани за божикните трапези. Това като че ли не стигаше за развеселените сърца, та взеха всички да подканят с все по-голямо усърдие Денница, най- младата царска щерка, за скорошната й женитба, въпреки че още не беше намерен приличен за нея жених. Всички искаха да се покажат весели и понеже не на всички беше наистина весело, улавяха се за празника и за Денница. Най-напред искаше да бъде весел царят и сетне всички с него. А иначе и той, и всички около
