крясък, ще избухне и смях, който бързо заглъхваше в плътния шум на дъжда. Вън стояха само стражите, наметнати с някаква по-дълга дреха, чиито мокри краища висяха край нозете им, а по железния шлем, по лъснатото острие на копието се стичаха едри водни капки. Те примигваха от ситните, студени пръски по лицата им, някой едва ще подигне присвити очи към високите крепостни стени насреща, дето също плющеше и се стичаше дъждът, а по запустелите площадки и тук-там между зъберите, щръкнали срещу ниското сиво небе, се мяркаха също такива стражи. Долу рядко ще изтича някой от шатър до шатър или от навес до напее, или друг някой ще побърза да навиди коня си, да обърше с длан мократа му, лъснала се задница.
Дъждът не престана през целия ден и наоколо нищо не се промени. Пораздвижиха се войници едва около обед, когато се раздаваше храната, също привечер, от шатър до шатър и край огнищата, над които се виеше и пълзеше сивкав пушък, негли също натежал от влага. Неусетно настъпи нощта, без залез, без луна и звезди. Появиха се за някое време светлини тук и там, но скоро ги погълна черна тъмнина, остана да свети дълго само четвъртитият отвор на царския шатър. Ала тая нощ тъмнината, която покри всичко и всичко изпълни, не замлъкна, не затихна нито за миг — дъждът непрекъснато шумеше, бълбукаха потеклите води, глухо ревяха придошлите потоци и реки.
Така през цялата тази нощ, също и на другия ден, така цяла една седмица. Отваряше се и се затваряше небето едно и също, людете преминаваха от тъмно на светло, от същата тъмнина в същата здрачна светлина като насън, като в някакво безкрайно пътешествие и не мислеха, не знаеха къде ще стигнат. Не мислеха и сякаш бяха забравили кога бе започнал дъждът, не знаеха и кога ще спре. Да бяха поне по хижите си, на сухо под ниските сламени стрехи, или да плющи дъждът горе, по якия покрив от тежки, зеленикави плочи, та и боляринът ще бъде далеко от тебе, ще се крие и той в кулата си, ще гледа от високия прозорец едва просветналото небе и долу потъмнялата земя. Тук сега водата бе проникнала навсякъде, през коравото конопено платно на шатъра, през тревистия покрив на навеса и дълбоко в самата земя, просмукала се бе и в дрехите, пълзеше като студена змия и по голия гръб. С водата дойде и студ, лепнеше като влагата по тялото. Войниците не можеха да запазят искра по измокрените огнища, не можеха да стъкнат огън дори за котлите с мокра шума и съчки. Нямаше къде да опекат хляб, месо, къде да стойлят дори ръцете си. Не се чуваха често ни думи, ни разговори, а по-често ще изръмжи някой, ще изкрещи, та и ще се нахвърли да се бие с другаря си за нищо и никакво.
Като стражите и царят също — все ще го видят войниците да стои на дъжда или да ходи някъде с дългата си наметка, с нахлупен шлем. Той не искаше да го придружава никой, да се мокри още повече с него без нужда, нито дори Радой, сянката му. Но той, царят, който бе довел всички тия люде тук, в тая вода, не биваше да стои все на сушина, да се крие в шатъра си.
Самуил се спираше да поговори със стражите — да не мислят, че са забравени в тоя неспирен дъжд; отиваше да погледне тук и там, да се поослуша дори и в нощната тъмнина — врагът никога не спи; отиваше да погледа и морето, сиво и то като надвесеното небе — дали още се мяркаха по него кораби като тъмни черни петна в сумрачната далечина. Царят влизаше с мократа си наметка и под навесите, в шатрите, при войниците си.
Тясно беше навсякъде и мокро, миришеше на влажна животинска кожа, на влажна вълнена дреха. Като влезеше царят в шатъра или под навеса, всички ставаха и дори излизаха вън, на дъжда, да му сторят място, но той не отиваше да седне, да се разположи, а заставаше с тях, караше ги всички да се съберат под стряхата.
— Е, какво? — ще попита царят. — С кое е по-трудно: с яденето или с мокрото?
Той питаше направо и войниците не го лъжеха: простият човек все гледа да си каже каквото е на сърцето му. Ако не се решаваха да му отговорят и те направо — мълчеха, подсмърчаха, гладеха мокри бради и мустаки. Но повечето му отговаряха и рядко ще изрече някой угодлива дума.
— И с едното трудно, и с другото, царство ти…
— То, мокрото, и храната разваля. В костите чак прониква.
Самуил искаше да ги задържи, докато се оправи времето, та да удари още един път Солун. Това беше на сърцето му и в мислите му. Но той виждаше, че не ще може да вземе тоя град. Дошла бе нова ромейска войска и продължаваше да идва по море дори и сега, а и лошото време. Тоя широк път той не можеше да затвори. Войниците му трябваше да се нахвърлят върху крепостните стени с голям гняв и ярост, а нямаха повече воля за битки, не вярваха, че могат да вземат тоя град. Всеки жив човек се бои от смъртта и не се решава да тръгне направо срещу нея, ако няма нещо да го подтиква, па макар и против волята му; да го кара царят или челникът, да го блазни плячка, да се разгорещи кръвта му и да се качи в главата му, да го замае и упои. И винаги се надява човек, че смъртта и в най-голямата битка може да го отмине. Има и нещо примамващо в тая игра със смъртта, някава парлива сладост, като в лова на мечки или глигани. Самуил знаеше всичко това за човека, но виждаше, че то липсваше у войниците му. И все пак той подхвърли тук и там, подпита:
— Времето, като всяко време, лошо или добро, ще премине. Като сме дошли дотук и битки добри водихме, така ли ще си отидем?…
Войниците отговаряха:
— Като не можем да преминем тия стени, все тука ли ше стоим? След тия дъждове и други ще дойдат, и зимата ще дойде.
— Ние да си отидем сега, после може пак да дойдем.
— Отдавна сме на крак, откога още…
— Няма да се върнем с празни ръце.
Това бе заседнало в мислите на войниците му. Той не можеше да ги държи повече тук с полза на царството, с тия мисли в главите им. Нямаше в тях вече ни гняв към врага, ни жажда за плячка, ни ловджийско настървение. Те мислеха само за хижите си, за зимна почивка край огнището.
През първия ден, когато престана да вали и сивото есенно небе се дигна по-високо, засия по-силно, царят се качи на кон и поведе всичките си най-близки люде. Слезе малката конна дружина на морския бряг, не много далеко от мястото, където и градската крепостна стена влизаше във водата. Светеше сега и морето в далечината като ново сребро, а тук, по-близу, водата беше зелена и надълбоко се белееше ситният морски пясък, виждаха се като черни дрипи в зелената вода и лигави водорасли. Следван от дружината си, царят тръгна по самия морски бряг, та морската пяна се плисваше и в копитата на конете. Някъде конските копита потъваха меко в мокрия, потъмнял пясък, някъде тропотеха глухо по твърда земя, някъде чаткаха по голи камъни, а морските вълни се плискаха о сиви и черни скали, които навлизаха дълбоко навътре в морето. Царят най-сетпе каза що търси по морския бряг:
— Тук някъде може да се направи работилница за големи кораби.
Никой от приближените не подзе думите му. Никой българин не беше правил големи морски кораби — ни цар, ни какъвто и да е човек. И Самуил не каза нищо повече, като да се боеше и той от смелите си мисли. Дълго стоя загледан в морето, заслушан в равномерния му шум, който се повтаряше като живо дихание от началото на света и нямаше да спре до самия му край.
Щом се върна в стана край обсадения град, царят изрече повеля да се готвят войниците за път към родните краища. Виждаше той какво голямо оживение кипна по целия стан. Войниците се радваха и не скриваха голямата си радост. Царят си казваше: „Стига ни това… Засега стига и това…“ За обеда тоя ден той събра под един навес синовете си, зетьовете си, племенника си и всички войводи, за пръв път от много време. И тук, пред всички свои най-приближени люде, изказа докрай мислите си:
— И тоя път не можахме да вземем Солун… това градище. Вие не се учудвайте, че споменах за кораби. Споменах и остана мисъл в ума ми. Кораби са нужни за морето и за тоя град. Някога нашите деди с еднодръвки… Е, ние си отиваме оттук по-радостни. И, чини ми се, не само защото си тръгваме за дома. Бихме се добре до стените на Солун, хванахме и наместника на Василия в тоя град. Събрахме и добра плячка. Няма да се върнем с празни ръце и като подгонени. Такава радост и такова доволство беше нужно за нашите люде; да знаят, че не са ходили напразно и пак да тръгнат с добри надежди, когато стане време.
Войската потегли още на другия ден; никой нямаше търпение да чака повече. Времето беше все още мътно, с облачно небе и с бели мъгли в далечините. Позабавиха се доста българите, докато преминаха Вардара с обоза, с многобройния добитък, който бяха забрали от Византия, но небето си оставаше все така навъсено. Едва когато наближиха Воден, настигна ги ведро утро със синьо небе, но по високите планински
