Самуил пак се загледа за миг в него и се учудваше на горделивостта му, като изброи той титлите си, а не каза името си.
— Иван Халд — рече царят, сякаш да го подсети.
— Иван Халд — повтори дукът и леко приподигна рамена, за да покаже, макар и несмело, презрението си.
В гърдите на царя се надигаше гняв, но той не го показа и поиска със справедливи думи да унижи надменния ромейски велможа. Царят премълча всичките титли, които ромеят вече бе загубил, и попита:
— А защо ти, Иван Халд, излезе от града и погуби без полза толкова люде? Моите тук са десет пъти повече от твоите.
Солунският дук начупи с досада черните си вежди и рече:
— Силата не винаги е в множеството, а много по-често е в ръцете на по-изкусния. Ако аз имах още две хиляди войници като тия, с които излязох, ти нямаше да ме хванеш в такава клопка.
— Ти имаш още войници, но те се скриха в града.
— Имам… — започна Халд, но изеднаж се сети, че врагът не биваше да знае каква войска бе събрал в самия град, и бързо добави: — Те ще пазят града — отвътре.
Самуил забеляза хитруването на Халда, но искаше друго да му каже и да му отговори:
— Множеството е основа и почва за всяко нещо в царството. Ето и сам казваш, че войниците ти са били изкусни, но малко на брой. А защо ти, като доскорошен дук на Солун, позволи и допусна славяните в тоя град да бъдат преследвани и убивани без вина и без съд?
— Чу се, че те се готвят за бунт и срещу тях се дигна ромейският народ в града.
— Не! Ти знаеш, че славяните в Солун не са се готвили за бунт, но допусна да се вършат насилия над тях. Ето по това се познава кое царство е добро и кое е без закон. Всеки управник и царски наместник може да се погордее, но ако царството му е добро и справедливо.
Иван Халд дигна към него изпулеиите си очи, попремига и нищо не отговори. Царят кимна към ромейските войници, които бяха останали живи, и продължи:
— Ще те задържа в плен заедно с войниците ти и във всичко ще бъдеш с тях. Полезно ще бъде за тебе да изпиташ тяхната орис. За твоя доскорошен сан ще ти се отдаде само тая почит, че няма да работиш като тях и ще си освободен от пленнически труд.
Царят понечи да подкара коня си, но Халд дигна ръка, за да го спре, и рече бързо:
— Аз съм дук и патриций, наместник на василевса! Ти не можеш да ме държиш заедно с войниците, това е несправедливо и е насилие!
— Да не би да искаш и награда за това, което се извърши в тоя град с людете от моя език! Ако твоят василевс те цени повече, нека побърза да изпрати откуп за тебе и аз няма да те държа, не си ми нужен.
— Той цени твърде много и златото си…
Самуил, вече тръгвайки, каза:
— Ти сега си чужд роб… И когато се променя толкова много животът на човека, лесно се променя и цялата му душа. Ето ти… за скъперничеството на твоя василевс…
Царят отиде да погледне какво ставаше при градската порта, но нямаше какво да види: ромеите бяха я затворили, бяха успели да дигнат и подвижния мост. Струпали се бяха там войници и дигаха празна врява край зиналия крепостен ров. Самуил влезе между тях, спряха се там наблизу и всички, които го придружаваха.
— Е… Какво сега — обърна се царят на една, на друга страна. Войниците замълчаха да го чуят, той продължи: — Не можахме да влезем и стоим сега като просяци пред затворената врата. Такава врата никой няма да ти отвори с добро; такава врата се разбива със секира, за да влезеш.
— Никой няма да те пусне, с добро — чу се сред войниците колеблив глас, — щом и ти не идваш с добро…
Царят се огледа живо, да види кой бе изрекъл тия думи, и при все че не позна, отговори тозчас и някак сърдито:
— Тоя град е нужен на царството ми и аз идвам с меч.
Сега се чу друг глас сред войниците, по-угодлив, но и шеговит:
— Бива си го града, ъх… Виж какви стени! И морето нататък — хе! Няма край. А какво ли има зад тия стени, мила мале!
Изеднаж се изсипаха наоколо много стрели и сулици; чуха се викове, охкания, а един от войниците наблизу се срина на земята. Между зъберите на стените горе бяха наизлезли ромеи и пак опъваха лъкове, размахваха сулици. Ромеите отново излизаха да защнтяват обсадения град, сега от високите му стени.
— Отдръпнете се по-назад — рече царят, но той самият не бързаше да обърне коня си.
Войниците и сами побързаха да се отстранят, блъскаха се един в друг, надпреварваха се. Царят остана сам край рова, негли очакваше да се отдалечат по-напред войниците му. Сритаха конете си, обградиха го бързо близките му люде, да го запазят и с телата си, но царят вече обръщаше коня, да се отдалечи и той. Пръв бе дотичал Радой и царят тъкмо към него се обърна, усмихвайки се с крайчеца на устата си:
— Как мислиш ти… аз ли трябваше да побягна пръв, преди войниците си?
— Ами ка-какво! — сърдеше се слугата, — Да те убият ли тука за нищо!…
— Тук, на бойното поле, няма смърт за нищо. И по-важно е това — извърна се още повече Самуил към стария си слуга, — по-важно е войниците ми да не кажат: царят избяга.
Самуил държа Солун докъм края на месец листойад, когато и по тия места започнаха проливни есенни дъждове след едно дълго и сухо лято. Той дочака да докарат всички бойни уреди, доколкото ги имаше, повели да ги настанят на най-сгодни места, и започна да бие обсадения град с голямо усърдие и с още по- големи надежди, най-вече двете му порти. Ходеше и сам да гледа как работеха бойните уреди, дори и сам ще понечи да помогне. По степите на града имаше към три хиляди защитници, които бяха повечето солунски граждани, и царят подготвяше един общ пристъп срещу тая слаба защита. Ромеите също бяха изкачили на площадки горе метателни уреди, но по-опасна преграда бяха крепостните стени и кули. Царят повели да се направят на самото място още десет подвижни обсадни кули и много още стълби. И вече наближаваше време за общия пристъп, когато една сутрин войниците забелязаха, че по градските стени се бяха появили нови ромейски войници. На другата сутрин бяха станали още повече. Българите и сами бяха забелязали, че всеки ден идваха към града кораби по блесналото широко море, но преминаха в българския стан и двама от солунските славяни, които казаха на самия цар каквото видели с очите си:
— Всеки ден, също и нощем пристигат кораби с войници. Слизат със стотици наеднаж и веднага ги пращат по стените. Казаха, че е дошъл и нов наместник на василевса, но ние не сме го виждали.
Защитниците между зъберите горе ставаха с всеки ден все повече; мяркаха се там и позлатени шлемове повече, та някой каза, че видял и новия солунски наместник на василевса. Дали наистина се бе показал на стените новият наместник, още не се знаеше, но българскилт цар виждаше, че всичко започваше отначало. И не се знаеше какво още можеше да дойде по отворения морски път. За да бъде взет и задържан тоя голям крайморски град, бяха нужни не само войници и бойни уреди, но също и много кораби. Тъкмо по тия дни заваляха и първите есенни дъждове.
Започнаха да се събират облаци от всички краища на небето. Настъпи тиха тъмна нощ, изчезна в тъмнината и небе, и земя. Малко преди да се раздени, захвана и дъждът, като тих, неясен шепот прошумоля по шатрите и навесите, в засъхналата шума на дървесата, в бодливите треви и бурени, зачу се и как твърдата напукана земя засмука влагата жадно, със сладостно съскане. Лъхна в тъмнината и влажен хлад. Войниците се гушеха с присвити колена, притискаха се гръб о гръб — сънят беше още по-сладък при тихия шум на дъжда, в хладната предутрина.
Денят настъпи неусетно, сякаш се измъкна от самата тъмнина. Сивото небе просветна от край до край, през него се процеждаше мека сребриста светлина и трептеше мътно в гъстите безбройни жици на дъжда, по дъждовните локви, по жълтото или червено венче на закъсняло цвете, по лъснатата кора на някоя бука, по мокрите скали, по цялата земя между стеснения наоколо хоризонт. Сега и шумът на дъжда бе станал по- друг, шляпаше и шуртеше еднозвучно по размекналата се, прогизнала земя, по която бяха потекли кални потоци и вади. Войниците се криеха под шатрите и навесите, оттам се чуваше глуха врява, понякога вик и
