него таяха свои по-други чувства в сърцето си. Все пак поразведри се лицето дори и на Рипсимия Самуилова.
Всички се стараеха да угаждат на царя, а Ирина Радомирова гледаше да нарежда целия живот в царския дом по негова угода. Това беше от обич към него, но също и да възцари себе си в тоя дом сега, след смъртта на царицата. Като го правеше искрено за царя, правеше го с още по-голяма смелост и за себе си.
Малко преди това Ирина бе родила третото си дете. Сега царят имаше наследници и на наследника си, та с това Ирина бе изпълнила най-важния си дълг към царския престол. За Петър-Делян, първия Радомиров син, вече никой не споменаваше; не споменаваше и Самуил, въпреки че не беше го забравил. Ирина се бе оправила след раждането, разцъфтяла се бе голямата й хубост. Засилил се бе огънят в сърцето й, който блестеше и в очите й, пречистил бе цвета на кожата й, държеше стройната й снага права и напета, гласа й плътен и ясен. Още за първия общ обед тя застана като домакиня в къщата и сама нареди всички на общата трапеза, да запази нужното приличие, но и за да покаже всекиму мястото, което му се падаше. Мъжа си тя сложи до царя, на дясната му страна, а тя самата седна на лявата му страна и оттам се разпореждаше за всичко. На последното място, на левия край на трапезата, сложи Ивана-Владислава, който беше всъщност вън от царското семейство; тя го нареди и след незаконородения син на царя и за да покаже предимствата на Давида Мокри, каза гласно, та всички да чуят:
— Седни тук, по-близу до баща си; той все иска да те вижда.
Момчето седна на отсрещната страна на трапезата, между двете си неомъжени сестри, и Рипсимия силно побледня, понеже го мразеше и не го признаваше за свой истински брат. Така нареди Ирина по-късно и двете си омъжени зълви, когато те дойдоха една след друга в бащиния си дом. Теодора-Косара сложи до себе си и по-близу до царя — не само защото Косара беше съпруга на княз-владетел, но и защото я обичаше повече. Мирослава Ашотова не хареса определеното й място, оскърби се, та при следващото събиране на трапезата побърза да седне до мъжа си и всички от редицата трябваше да се изместят наляво. Ирина Радомирова поиска да покаже своята власт като съпруга на царския наследник и да удари непокорната. Тя каза и пак всички я чуха:
— Мирославо, мила моя зълво, ти вече отдавна живееш е ромеи, а ромеите твърде много почитат реда на трапезата, нели? — Сетне добави: — Но ти тук, вижда се, не можеш да се отделиш от съпруга си, от преголяма любов.
— Да, отдавна не съм го виждала — отговори Мирослава и продължи с остро светнали очи, макар и с усмивка на въздебелите си алени устни: — Ти, мила моя снахо, трябваше да се сетиш за това, преди да ме сложиш далеко от него и на самия крайчец на трапезата.
— О, прощавай… Аз държех повече за приличието и добрия ред, отколкото за обичта между нас. Ако беше за нашата обич, трябваше да те сложа до себе си или аз да дойда при тебе.
Засмяха се всички, които разбраха истинския смисъл на тия думи на Ирина Радомирова. Мирослава Ашотова не успя да й отговори и само гъста червенина изби по нейното хубаво, възпълно лице.
Различни бяха взаимните чувства на всички тия люде от едно семейство, но не всички ги показваха такива, каквито бяха. Някои от тях и се обичаха, но повечето определяха своите отношения според притезанията си около царя. Царят не можеше да забележи това, както го забелязваше Иван-Владислав със своя ястребов поглед. Забелязваше го и Ирина Радомирова.
Царят се радваше на всички тия свои най-близки люде, на тия общи трапези и срещи, опитваше се да поддържа сред тях веселост, като караше дори да се пълнят по-често чашите на мъжете, шегуваше се, искаше да му попеят, да му посвирят дъщерите на забравената арфа на майка им. Но това беше повече жажда за радост, нежели истинска радост на сърцето му, което и сега беше претоварено с грижи и тревоги. Той понякога така се вдаваше в своите мисли, че забравяше да сложи залъка в устата си, и се сепваше от настаналата тишина около него — сътрапезниците му се умълчаваха, като го виждаха така замислен и угрижен. Тоя път всичко бе свършило някак по-добре и той можеше да си почине по-спокойно поне тая зима, но не можеше да задържи мисълта си, която летеше напред. Предстоеше му и може би скоро решителна битка с Василий Втори и нека, най-сетне. Ще си помисли той за всичко, ще се погрижи добре за всичко. За тая неизбежна среща знаеха вече и мислеха, готвеха се волно и неволно всичките му люде, целият народ. Като се вървеше тридесет и пет години по един и същ път, в една посока, не можеше да не се направи още една стъпка, последната стъпка, силом или милом. Натам течеше потокът и повличаше всички… Но като огън в самото му сърце, като черна сянка над всичките му други мисли, грижи и кроежи беше мисълта му за предателя. Царят не се чувствуваше сам със себе си нито в шатъра, нито в стаята си тук, нито дори в най-скритите си мисли. Някой го дебнеше непрестанно, надзърташе негли в самата му душа. Кой беше той, кои бяха те? След последния си разговор с Рун царят се заглеждаше с подозрение във всекиго, дори и в своите двама зетьове, макар и против волята си. Люта змия бе го захапала право по сърцето и не можеше сега той да не се оглежда, да не се заглежда във всяко лице, предателят беше някъде наблизу и толкова пъти вече бе изпреварвал делата му. Нямаше радост в сърцето на царя, имаше само жажда за радост и той стискаше между пръстите си, в ръката си забравения залък, недопитата чаша.
На дясната му страна винаги сядаше Радомир. Царят забеляза, че той често дигаше чашата си; смехът му гърмеше из цялата трапезария; добродушни бяха шегите му. Да беше запалил бог повече светлина в разума му… Един ден ще стане цар — ето още една грижа за бащиното сърце, но то бърза да се успокои: дано синът бъде по-щастлив, с мирно и силно царство; той ще привърже към себе си верни люде с доброто си сърце, ще бъде страшен и с меча си. И слава богу, че се свърза с такава жена…
На лявата страна на царя седеше Ирина Радомирова. С нея се чувствуваше, че има вече господарка в царския дом, както някога, докато беше жива царевата майка Рипсимия. Агата, царство й небесно, не обичаше да се грижи за своя дом и всичко оставяше на слугите. А сега слугите усещаха твърдата ръка на новата господарка; виждаше се това по целия голям дом, виждаше се и тук, на трапезата; достатъчно беше Ирина да пошушне, да посочи с поглед, да кимне и всичко се изпълняваше най-добре. Слугите я гледаха с предани очи. За блюдото на царя се грижеше тя самата, също за чашата му. Взимаше от слугите каквото беше нужно и сама го слагаше пред него. Боляха го често зъби напоследък и тя нареди да му приготвят по- мека храна. Следеше и чашата му да бъде пълна, но той никога не я изпразваше докрай. Когато царят се умълчаваше, Ирина го заприказваше с нещо весело или го намесваше в общия разговор. Самуил чувствуваше нейната близост, грижите й за него, вниманието й. Тя му напомняше повече за неговата майка някога, докато бе жива, нежели за Агата, съпругата му; Агата и за него всичко бе оставяла на слугите. Напомняше му също и за Биляна, за големите грижи на милата покойница някога. Той се радваше на тойлите грижи на Ирина и си спомняше за своята майка, спомняше си с позатихнала горест за Биляна. Слава богу, че Радомир се бе свързал с такава жена, ще бъде тя крило на рамото му.
Ашот Таронит, който на трапезата сядаше срещу Ирина Радомирова, често я поглеждаше с насмешка, дори със скрито презрение. Тя беше ромейка, а се бе приспособила към грубия живот на българите; живееше и тя като тях, хранеше се като тях, обичаше храната им и всяко нещо, което те обичаха. Той й говореше на ромейски, а тя му отговаряше по-често на български.
— Ти забравяш вече родния си език — каза й еднаж Ашот.
— Мой език сега е българският — отговори му тя. — И твой също, княже, щом живееш и се свърза с българите. Но ти още не си научил добре тоя език и не си много склонен да говориш на него.
Самуил чу думите й и обърна поглед към своя зет. Остана някак изненадан от смутеното му, сърдито лице. Стори му се, че Ашот се почувствува изобличен в някакъв скрит грях. „Да — помисли си царят, — не се сдружи той с нас, макар да влезе в моя дом, не ни обикна като свои, остана по-далеч от нас…“ Ашот забеляза погледа му и се смути още повече, лицето му пламна. Тревожната мисъл на царя се бе насочила към него, но не отиде докрай — царят и не помисли да изпрати Рун по следите на своя зет.
Успокои се още повече царското сърце, когато премести той поглед върху другия си зет — Иван- Владимир. И дори се изпълни с радост сърцето на царя, усмивка озари лицето му. Сръбският княз седеше спокойно на мястото си срещу него, изправил хубавата си глава; косите му лъщяха от чистота, също лицето му, едрите му ръце и всичко по него беше чисто и хубаво. На гърдите му, върху горната дреха от светлосива мека вълна, извезана по яката и краищата на ръкавите със сребро и синя коприна, блестеше тежък златен кръст на златна верижка. Други накити и знаци князът нямаше. Той бе привършил с яденето си, строго постно, отшелническо сега, на няколко дена преди Божик, а чашата пред него беше пълна с вода. Князът следеше с внимание разговора на трапезата, кротък и сговорчив, но когато не беше нужно да слуша или да
