попита нетърпеливо:
— Какво мислиш по-нататък?
— Не мога да кажа нищо по-нататък. Само пред тебе… да освободя сърцето си от тая мъка. Но ако ти решиш, само ако ти решиш… да се позавърти някой най-верен човек около Ашота. За Ирина нищо не мога да допусна дори и неволно. Ето, царство ти, трябваше да ти кажа и казах. Аз само заради царството ни…
— Ти сам казваш… нищо не си видял, нищо не можеш да потвърдиш.
— Те нищо да не усетят… Да не ги оскърбим.
— Кои те? Ти все пак мислиш и за Ирина.
— Оставям всичко в ръцете ти, царю, както в ръцете на бога. И себе си оставям… ако мислиш, че върша престъпление и клеветя най-близки роднини.
Царят мълчеше с потъмняло лице; светлината на сложен наблизу троен светилник трептеше, люлееше се по лицето му, по ръката му, както я бе отпуснал на гърдите си и изглеждаше тя уморена. Владислав забеляза и тая уморена ръка, и голямата скръб по лицето на царя. А царят мълчеше.
Ето и племенникът му като Рун. Той не се съмняваше в добрата воля, в добрите намерения на Яков Рун — вярното куче на царството, не се съмняваше и в добрите намерения на племенника си. И как ще живее отсега нататък с тия свои люде, които ще подозира в най-тежък грях? Ирина! Ашот! Но с него беше и Мирослава, родната му щерка… Може би ще бъде по-добре и за тях да накара някого, да накара Рун да проследи… Ще ги очисти от подозрения, ще освободи и той сърцето си от тая мъка… Не, не! Сърцето му не можеше да приеме това, той се приподигна рязко, подпря се на лакът. И махна с ръка към племенника си насреща, като да искаше да прогони отпред очите си някакво грозно, страшно привидение:
— Иди си! Иди си… Ще помисля. Аз ще помисля…
Владислав стана. Той виждаше мъката на царя, която сам бе създал, и не искаше да я облекчи нито с една дума. Поклони се и излезе.
Царят отпусна нозе на пода, сложи в скута и двете си ръце, като да бяха премалели и двете. Дълго стоя така, а в главата му се биеха и блъскаха все същите мисли. Влезе Радой да му помогне да се приготви за нощуване. Дълго ходи, влачи нозе нагоре-надолу по стаята, приготви леглото му, нощната му дреха, прошепоти нещо неясно, без и сам да се усети. И да беше си отишъл оттатък, в своята стая, но и той, верният слуга, трябваше да долее отрова в сърцето на царя.
— Чакаха те — продума слугата докато привършваше своята всекидневна работа в царската спалня. И продължи: — Чакаха те за ве-вечеря… Повикаха ме да ме питат. Снаха ти ме повика. Да не би да си болен. Като си цар, всеки ще те чака и търси… После и сами добре се навечеряха. Поотпуснаха се повечко без тебе. И от виното повечко си наляха. И сърбинът, и князът…И той пи повечко тоя път. Като изви един глас!… Събраха се отвън всички слуги, и те да послушат. И аз с тях, притегли ме. Хубави песни пя. Да се не начудиш, такъв един… като сссветец. И той с две лица…
— Какво каза? — сепна се царят.
— И той, казвам, с две лица. Светец, ама и виното обича. Всички сме такива ние… гъгъгрешните дяволи…
— Върви си — полюшна царят нетърпеливо натежалата си, побеляла глава.
Радой като че ли не го и чу; приближи се с нощната му дреха в ръце:
— Нннощната риза да ти облека…
Самуил го погледна и току се остави в ръцете му.
През следващите дни всички забелязаха, че царят беше премного потиснат от някаква мъка. Никой не се решаваше да го попита, щом той самият не искаше да сподели с никого грижите си. И дори се поотдръпнаха всички от него — бояха се от мълчанието му, от скръбното му лице. Само Ирина Радомирова се приближи още повече към него, с още по-голямо внимание и почтителност. Но той все я спираше, все се отказваше от нейните грижи и услуги, предпазлив, мълчалив, затворен в себе си. Тя не се решаваше да му заговори сега за последната си среща с Владислава, а и тя самата като че искаше да я забрави. Попита го тъкмо на Бъдни вечер:
— Добре ли си, татко, със здравето?
— Да. Добре съм.
Тя сама му поднесе първата чаша на тая празнична вечер. Царят й кимна мълчаливо, отпи една глътка от виното и остави чашата пред себе си.
Празниците минаха без голяма радост. Царят ставаше бързо от трапезата и прекарваше повече в стаите си. Нека те се веселят по-свободно без него, нека им попее князът Иван-Владимир.
Веднага след Ивановден, тъкмо на обед след тоя празник, Ашот Таронит се поприведе почтително към царя през трапезата и каза изтихо:
— С твое позволение, царю и татко… Ние с Мирослава те молим да ни пуснеш в Драч.
Ашот се помъчи да се изкаже на най-хубав български език, но направи повече грешки. Самуил присви вежди, но побърза да каже:
— Но, да! Идете, идете в Драч. Там е ваше място.
Двамата съпрузи определиха твърде скоро деня на своето тръгване за Драч. Царят забеляза това с огорчение и досада, но се разпореди да се приготви всичко за пътуването им — коли, повече люде, които да ги придружат, също и едно отделение конни войници. Отнякъде довтаса Рун и тъкмо той се зае с това пътуване.
Когато двамата съпрузи преминаха на отвъдния бряг и кочията им потегли, почувствуваха се сами и свободни. Денят беше слънчев и тойъл за това време на годината. Снегът се бе отдръпнал по околните стръмнини, чиито върхове и хребети се издигаха ослепително бели в слънчевата синева. Бледосини блестяха и водите на Голямото езеро, което се простираше надалеко вляво от пътя. Начело на малкото шествие подтичваха шестима конници, а след тях се носеше доста бързо първата кола, в която бяха седнали двамата протокелиоти на княза. На десетина сажена след нея тропотеше с четирите си обковани с железни шини колела кочията на княза, а по-далеко след нея вървяха колите със слугите му, с плячката му и на края други двайсетина конни войници с един стотник. Тоя стотник на име Йов Кондо и още двама от слугите на княза бяха люде на Рун.
Слънцето се бе издигнало доста високо и припичаше припряно в широката и удобна кочия. Четирите колелета ту тропотеха по промит от зимните води камънак, ту шумяха и поскърцваха меко по мокрия пясък, който беше нанесен на много места край брега иа езерото, където кривуличеше пътят. Князът се озърна без нужда — наблизу пред тях и след тях нямаше други люде, приведе се към жена си и рече на ромейски като на шега:
— Е, понагостувахме се… Но дома си е по-добре, нели?
Мирослава бе притворила блажено очи срещу слънцето, сега изеднаж ги отвори широко, кимна с глава към коларя уплашена. Ашот също й отвърна с мълчаливо кимване: не бой се, знам какво правя. Коларят се поклащаше на високото седалище отпред на кочи-ята и изглеждаше цял вдаден в работата си, дигнал в двете си ръце юздите на четирите коня. Князът се усмихна близу до лицето на жена си и гласът му сякаш се загуби в тропота на кочията:
— Право да си кажа, дотегна ми това гостуване. — Мирослава пак погледна тревожно към коларя, но мъжът й продължи с недомлъвки и все тъй със затихнал глас: — Той не разбира ромейски… Чуден човек е баща ти… Затворен, мрачен.
— Ние всички сме си малко диви — усмихна му се угоднически и Мирослава лице срещу лице. — Иначе той е много добър.
— Добър… Какво е това настървение срещу Византия! Ако искаш да знаеш, за нас е по-добре да бъдем приятели с нея и да сме под нейно покровителство. Тя е много силна, много!
— Силна е — повтори след него Мирослава, но сякаш за да го задържи по-дълго така приведен към нея, дори посегна към брадата му с върха на пръстите си: — Чувала съм да казва и татко същото. Но вие защо не станете приятели, а воювате…
Ашот хвана ръката й и я задържа:
— Вашите люде не знаят как се държи царство и ще го загубят, вярвай ми.
— А ти кажи на татко. Той ще те послуша. Ти си така умен!
— Той няма да ме послуша. И никой от тях няма да ме послуша. Но ще си строшат главите. Бог да им е
