отговаря някому, той бързаше да се обърне със светнало лице към жена си, която седеше до Ирина Радомирова насреща. А Косара вече очакваше погледа му, просияваше и нейното лице, унасяха се те един в друг, не можеха да се нагледат. Не бяха се виждали отдавна, но сега бяха непрекъснато заедно, спяха заедно и пак не можеха да се нагледат. Това беше някаква нужда за тях, да се гледат, да бъдат заедно, да бъдат наблизу. Когато трябваше да свършат нещо, да изслушат някого, да отговорят, те бързаха да свършат всичко добре и вече се търсеха с поглед. Това беше някаква нужда и глад на душите им и колкото да бяха сдържани и благочестиви, не го криеха от людете, Присмиваше им се понякога само Иван-Владислав, но всички други им се радваха — такава беше тяхната обич.
Иван-Владислав се присмиваше на всички в ума си, а когато беше възможно — и в очите им или пък с коварно доброжелателство. Присмехът му идеше от голяма гордост и от презрение към другите. Той сядаше на последното място на трапезата, но слугите слагаха най-хубавите късове в неговото блюдо; бояха се най-много от него, но и той умееше да поиска най-хубавото.
Не пропущаше и разговорите на трапезата, но повече за да покаже знанията си, остроумието си, да покаже себе си пред другите и над другите; да покаже и своята лицемерна почтителност към царя. Той и мълчеше много и дори предпочиташе да мълчи, да бъде сам с мислите си. И как би могъл да изкаже гласно всичките си мисли?… Като беше на последно място след всички тия мъже на роднинската трапеза, той мислеше за всички и за всекиго поотделно как ще го отстрани, как ще разчисти пътя си до първото място, до мястото на царя.
Владислав мислеше много и за Ирина Радомирова. Следеше движенията й, погледите й, ослушваше се в думите, в гласа й. Той често обръщаше очи към нея, но криеше погледите си, както и своите мисли. И сякаш да изостри, да възбуди още повече и погледа, и мислите си, от време на време се извръщаше към жена си. Тя също бе родила скоро, но се бе случила някаква повреда с нея и още не можеше да се съвземе. Не беше здрава, а сама се грижеше за трите си деца, сама кърмеше най-малкото. Тя мислеше, че никой с нищо не може да замести за децата родната им майка, та отстраняваше слугините, не искаше и да чуе за кърмачка.
— За каква майка ще ме знае детето, щом не е сукало от гърдите ми? И така е дадено от бога: детето да се храни от тялото на майка си.
Тя бе донесла и трите си деца от Охрид, дето беше новият дворец на княз Владислав, и не се отделяше от тях. Едва ще седне да се нахрани заедно с другите, облечена и сресана набързо, измършавяла, та тежкото болярско облекло висеше по нея. Тя беше все уморена, все загрижена, със зачервени очи и пълни с тревога, хубавата някога кожа бе повехнала и лицето й бе станало още по-грозно. Погледът на мъжа и се отвръщаше от нея и търсеше Ирина.
Неговият ламтеж за Ирина Радомирова, позатихнал на няколко пъти, се разгоря с по-голяма сила, стана още по-сложно чувство. Ирина сега беше още по-хубава — хубостта й бе придобила някаква по-голяма сила, някакъв по-силен блясък и дух. Владислав желаеше тялото й, но се заслушваше и в разговорите й, в подбраните думи, които изричаше тя с лекота и с глас, който говореше и сам. В същото време той все повече я мразеше, все повече се боеше от нейната светла, силна душа. Ирина често улавяше погледа му и се виждаше как за едан миг очите й се изпълваха с уплаха, но после заблестяваха с още по-голяма сила и той отпущаше клепки, да се запази негли от страшния им огън.
Те не се бяха срещали насаме, откакто беше Ароновият син в Преспа. Ирина не искаше да го среща и го избягваше. Няколко дни преди Коледа мъжете отидоха на лов за вепри, отиде и царят дори, но Владислав се престори на болен и остана в двореца. Тъкмо бе чакал такъв ден. Той издебна най-сгоден час и влезе направо в стаите на Ирина. Децата й бяха мънички — не можеха да му попречат, но той завари при княгинята една от слугините й. Не се смути синът Аронов от изненадата на младата жена, а още по-малко от слугинята й. Той се поклони дълбоко и рече с лице на благочестив човек, с гласа на самото смирение и с голяма загриженост:
— Прощавай, светла княгиньо и братовчедке, идвам, без да те предизвестя, но аз съм много загрижен за Мария, за здравето й… Искам да поговоря с тебе, ако ми позволиш. Ако съм дошъл не навреме…
Ирина виждаше, че той лъже, но не искаше да покаже страх и кимна към слугинята си.
— Излез за малко.
Лицето на княза отеднаж се промени, щом излезе слугинята. Той се загледа в Ирина със светнали очи, но отиде и седна по-далеко от нея. През една отворена врата се дочуваха гласовете на децата. Владислав попита:
— Сами ли сме?
— Сами. Там са децата.
Владислав не бързаше да заговори и докато гледаше младата жена, бледото му лице побледня още повече. Ирина сви вежди, но той я изпревари:
— Дошъл съм с най-добри мисли за тебе и… за мене. — Той седеше на стола изправен, с преплетени пръсти и с лакти на двете подпори, горд и далечен, искаше да покаже силата си, че може да се сдържа и владее. И продължи: — С тебе може да се говори почти като с мъж. Ти не мисли нищо лошо: дойдох да поговоря за людете, които живеят в тоя дом, за първите люде в царството. За твоя мъж най-напред, за моя братовчед. После за двамата зетьове, после за копелето на царя. Какво ще стане с царството ни, когато един ден ще попадне в ръцете им? Ето затова съм дошъл да поговоря с тебе. Да продължа ли?
— А за царя няма ли да кажеш нещо? — попита Ирина също така отдалеко, с равен глас.
— Царят е вече стар. Тук и в цялото царство има само двама души, които могат да го заместят достойно, когато, по милост божия, се свършат още малкото дни, които му остават. — Князът млъкна за един миг, но Ирина нищо не попита и той продължи: — Не мисля нищо лошо за мъжа ти, моя мил братовчед. Той е храбър и… но царството Радомир не ще може да води. За другите не ща и да говоря… за сърбина и за арменския ромеец Ашот Таронит.
— Тогава… ти!
— Не: първо ти и след това аз. Ние с тебе трябва да се сдружим за доброто на царството.
— И после… По-нататък? — Тя не дочака отговора му и продължи: — Ти искаш да ти дам думата си и да тръгна с тебе, а после… един ден да станем цар и царица. Дълъг път, но ще го минем… с помощта на дявола. Ще отсечем няколко глави и…
— Никога… нито през ума ми е минавало! Цар аз не искам да ставам. Аз само за царството…
— Не ми говори повече. Всичко ми е ясно. Аз те познавам, о, много добре. Ти не за пръв път… И не виждам ли какво говорят очите ти? Там ние жените четем по-добре. Върви си, човече. И не знам дали трябва да премълча и сега това, което чух от устата ти.
Владислав стана, погледна я и рече с глас, който искаше да бъде тъжен:
— Един ден ти ще си спомниш за всяка моя дума.
Той я погледа още няколко мига, но княгинята не каза нищо — чакаше го да си отиде. Владислав се поклони дълбоко, тържествено и се отправи към вратата. Тук той изеднаж се обърна:
— Дойдох и за Мария, жена ми. Болнава е, съсипва се с децата. Поучи я…
Ирина пак нищо не отговори.
Мъжете се върнаха от лов по тъмно и царят веднага се прибра в стаите си. Владислав, Ароновият син, влезе в царските покои. Царят му се зарадва. Той бе полегнал и оттам му махна приветливо с ръка:
— Влизай, влизай… Поуморих се аз днес… А ти защо не си на вечеря? Да послушаш ловджийските хвалби на Радомира? Седни по-близу. Тъкмо да ме поразговориш. Ти какво…
Владислав мълчаливо седна. Сетне въздъхна:
— Не ми е весело, чичо. За Мария съм загрижен… говорих и с Ирина, но… — Той изеднаж се обърна към царя и лицето му беше изображение на скръб, на най-голяма грижа, но и на решителност, с неговите черни, бляскави, строги очи: — Но то е нищо. Мисля, аз и се тревожа, царю мой, за царството ни. Откакто ти ми говори за предателство… нямам покой. Прости ми, ако сгреша… аз само пред тебе и само от добра воля… Може би дяволът ме мами и ми внушава… но нека с тебе като пред изповедник, поне да се освободя от тия си мисли. Грешният аз… нищо не съм видял, нищо не съм чул, но… мисля си… много вече чужди люде, с чужда кръв стоят и са най-близу до тебе. Ашот, Иван-Владимир, Ирина, пък и моят тъст Полемарх. Прости ми, боже, но ето с такива мисли се боря аз.
Царят мълчеше, но се виждаше, че не пропуща ни една дума и когато Владислав замълча по-дълго,
