додето се изпотих като индианец; исках да ми построят дворец и да го продам; ама нищо не излезе, никакъв дух не се яви. Тогава реших, че всички тия приказки са измислици на Том Сойер. Той може и да е вярвал за арабите и слоновете, ама аз не вярвам. Ясно го видях — неделно училище беше.
Глава четвърта
ВРАЧУВАНЕ С ТОПКА
Минаха три-четири месеца, дойде зима. Аз ходех горе-долу редовно на училище, научих се да сричам, да чета и да пиша по малко, а по таблицата за умножение знаех, че шест по седем е трийсет и пет, ама и цял век да уча, не вярвам да науча нещо повече. Изобщо не обичам математиката.
Отначало мразех училището, после му посвикнах. Щом се случеше да се преуморя, бягах, а на другия ден ме оправяха с бой. Колкото по ходех на училище, толкова по-лесно почна да ми се вижда. Понавикнах някак и с реда в къщата на Вдовицата, не ми се струваше вече толкова опак. Най-тежко беше да се науча да стоя в стая и да спя на креват, ама додето се застуди, аз се поизмъквах от време на време да спя в горичката — един вид за почивка. Старият живот ми се харесваше повече, макар че взех да обиквам и новия. Вдовицата казваше, че напредвам бавно, но сигурно и много задоволително. Казваше, че няма да се срамува за мене.
Една сутрин, кой знае как, изтървах солницата. Бързах да взема по-скоро щипка сол и да я хвърля през лявото си рамо, за да се предпазя от беда, но мис Уотсън се намеси и ми попречи. „Прибери си ръцете, Хъклбери, рече тя, все ще направиш някоя пакост!“ Вдовицата се застъпи за мене, ама разбрах, че няма да избягна вече бедата. След закуска излязох страшно угрижен. Чудех се дали ще ме сполети беда и каква ли ще бъде. Човек може понякога да се предварди от беда, ама не от всяка. Затова и не се опитвах вече да се предвардя, само се разтаках уплашен.
Отидох в градината пред къщата и се прехвърлих по стъпалата през високия стобор. На земята имаше цял пръст пресен сняг, а по него някакви следи. Идваха откъм каменоломната, свършваха до стъпалата, после пак продължаваха покрай оградата. Чудно беше, че не бяха влезли и в градината, макар че бяха стигнали до стобора. Нищо не можех да разбера. Нещо не беше наред. Щях да тръгна по тия следи, ама реших първо да ги разгледам. Отначало не забелязах нищо, после видях. На левия ток имаше кръст от едри гвоздеи — да прогони дявола.
Скочих веднага и се спуснах по могилата. От време на време поглеждах назад, но не видях никого. На един дъх стигнах у съдията Течър.
— Какво има, моето момче? — рече той. — Запъхтял си се. За лихвата ли идеш?
— Не, сър — рекох. — Има ли нещо за мене?
— Да, снощи получих повече от сто и петдесет долара за половин година. За тебе това е цяло богатство. Според мене, остави да ги вложа при шестте хиляди, защото ако ги вземеш, ще ги похарчиш.
— Не, сър — казвам, — не искам да ги похарча. Изобщо не ги искам… И шестте хиляди не искам. Вземете ги. Всичките вземете… и шестте хиляди, и другите.
Той се почуди. Сякаш не ме разбра. И рече:
— Какво? Какво искаш да кажеш, моето момче?
— Не ме разпитвайте, моля ви се — казвам. — Нали ще ги вземете?
А той:
— Хм, странно! Какво се е случило?
— Вземете ги, моля ви се — казвам аз, — и не ме питайте нищо… Инак трябва да лъжа.
Той поразмисли малко, после рече:
— Аха-а! Сещам се. Искаш да ми продадеш, каквото имаш… Не да ми го дадеш. Така трябва да се каже.
Написа нещо на една хартийка, прочете го и рече:
— Ето, виж: тук се казва „за възнаграждение“. Ще рече, купил съм го от тебе и съм ти го заплатил. Ето ти един долар. Подпиши се сега.
Подписах се и си отидох.
Негърът на мис Уотсън, Джим, имаше една топка косми, голяма колкото юмрук. Извадил я от волско сирище и сега врачуваше с нея. Разправяше, че в топката имало дух, който знаел всичко. Затова вечерта отидох да му кажа, че баща ми се е върнал; познах от стъпките по снега. А сега исках да знам какво ще прави, ще остане ли тук или няма. Джим извади топката, измърмори й нещо, вдигна я и я пусна на пода. Тя тупна тежко и се търкулна само на един пръст. Джим повтори и потрети, а тя падаше все еднакво. Той коленичи, долепи ухо до нея и се ослуша. Без полза; топката не искаше да приказва. Понякога не приказвала, доде не й дадат пари. Казах му, че имам един фалшив четвърт долар, който не става за нищо, защото медта се показваше под среброто. Освен това беше толкова хлъзгав и мазен, че всеки щеше веднага да познае какъв е. (Реших да не споменавам за долара, дето ми го даде съдията.) Парата е наистина калпава, рекох, ама топката може да не познае каква е и да я приеме. Джим я подуши, захапа я, потърка я и каза, че ще я оправи и топката ще я вземе за истинска. Щял да разреже един суров картоф, да остави парата в него цяла нощ и на заранта нямало нито да е замацана, нито да се вижда медта. Всеки в града щял да я приеме, камо ли една топка от косми! И аз знаех, че картофите вършат такава работа, ама бях забравил.
Джим пъхна парата под топката, наведе се и пак се ослуша. Този път каза, че работата се наредила. Топката щяла да ми каже и цялото ми бъдеще, ако искам. „Карай“, рекох. Тогава топката заговори на Джим, а Джим на мене:
— Баща ти сам не знае още какво прави. Реши, махне се, после каже, по-добре остане. А ти се спотайвай и остави стария прави, каквото ще. Покрай него се върти два ангела. Един бял, светъл, друг чер. Бял го дърпа на прав път, после доплува чер и развали всичко. Никой не знай кой го поведе накрай. Ти добре. Ще имаш много грижа на живот и много радост. И рани има, и болест, ама все се оправяш. В твой живот две момиче. Едно светло, друго мургава. Едно богат, друго беден. Най-напред се жениш за беден, после за богат. Пазиш се от вода, да не ти случи нещо, защо писано, че умреш на бесило.
Вечерта, като се прибрах в стаята си, намерих баща си настанен собственолично там!
Глава пета
БАЩА МИ ЗАПОЧВА НОВ ЖИВОТ
Затворих вратата, обърнах се, гледам — той! Всякога ме е било страх от него, защото много ме тупаше. Отначало и сега се поуплаших; но след една минута разбрах, че не съм. Само се стреснах, защото не очаквах да го видя, но веднага разбрах, че не се боя от него и не ме е грижа, дето е дошъл.
Той беше минал петдесетте и си личеше, че ги е минал. Косата му беше дълга, сплъстена, мазна, очите святкаха през увисналите й кичури като през храсти. Беше съвсем черна, без ни един сив косъм; черна, дълга и чорлава беше и брадата му. Лицето, колкото се виждаше, беше едно такова без цвят, не като у друг човек, а да ти е противно да го погледнеш, мравки да ти пропълзят по гърба — като корем на жаба или риба. Дрехите пък — просто дрипи. Метнал беше глезена на единия крак над коляното на другия; обувката на вдигнатия крак беше скъсана отпред, пръстите бяха навън и мърдаха от време на време. Шапката беше захвърлена на пода — вехта черна мека шапка с хлътнало дъно.
Застанах до вратата и го загледах; и той ме гледаше, както седеше на стола. Оставих свещта. Забелязах, че прозорецът е вдигнат; влязъл беше значи през навеса. Той продължаваше да ме оглежда. След малко рече:
— Колосани дрехи, а? Мислиш се за голяма клечка, така ли?
— Може да съм, може и да не съм — казвам.
— Не се превземай — рече той. — Много си се научил да важничиш, откакто заминах. Ще ти оправя аз фасона, преди да се разделим. Казват, че си бил и учен — знаел си да четеш и пишеш. И мислиш, че си нещо повече от баща си, нали, защото той не знае? Кой ти каза да се занимаваш с такива глупости, а? Кой ти каза?
— Вдовицата. Тя ми каза.
— Вдовицата, а? … А кой е позволил на Вдовицата да си пъха гагата, дето не й е работа?
— Никой.
