— Добре, ще я науча аз нея. Слушай сега — ще напуснеш училището, чуваш ли? Ще ги науча аз как се възпитава момче да се перчи пред баща си и да става по-учено от него! Само да те пипна, че се навърташ край училището, чуваш ли? Майка ти цял живот не се научи да чете и да пише. Никой от рода ни не е чел и писал на тоя свят. И аз не знам; а ти ще почнеш да ми четеш! Няма да претърпя такова нещо, чуваш ли? Я прочети нещо, да те чуя!
Взех една книга и започнах да чета за генерал Вашингтон и войните. Не мина и половин минута, той цапна книгата с юмрук и тя изхвърча на другия край на стаята.
— Вярно. Знаеш да четеш. Не вярвах, като ми разправяха. Слушай сега: престани да важничиш, няма да търпя аз тая работа. Ще следя какво правиш, конте такова; и ако те пипна покрай онова училище, здравата ще те напердаша. И такова евангелие ще ти прочета… Къде се е чул и видял такъв син!
Той взе една картинка в синьо и жълто с нарисувани крави и момче и попита:
— Това пък какво е?
— Дадоха ми го, да си уча по-лесно уроците.
Скъса я и рече:
— Аз ще ти дам нещо по-хубаво: един волски бич.
Цяла минута мърмори, ръмжа, после рече:
— И изнежено конте на това отгоре! Креват, чаршафи, огледало, килим на пода,… а баща ти да спи с шопарите в табачницата. Де се е видял такъв син? Ще те оправя аз тебе, ще ти избия из главата тия глупости! Няма край твоето важничене… Разправят, че си и забогатял, а? … Откъде?
— От хорските лъжи… Излъгали са те.
— Слушай… внимавай как приказваш с мене! Търпях, търпях, ама търпилото се свърши, та не се отпускай много! От два дни съм в града и все това чувам — колко си бил богат. И надолу по реката все това слушах. Затова дойдох. Утре ще ми дадеш парите… Трябват ми.
— Нямам никакви пари.
— Лъжеш. У съдията Течър са. Ще ги вземеш, че ми трябват.
— Казвам ти, нямам никакви пари. Питай съдията Течър. И той ще ти каже същото.
— Добре, ще го питам: И ще го накарам да ги избълва или ще разбера защо ги няма. Колко пари имаш в джеба си? Дай ми ги!
— Само един долар имам. И той ми трябва за…
— Малко искам да знам за какво ти трябва… Дай го!
Взе го, захапа го да провери дали е редовен, после каза, че отива да си купи уиски; цял ден не бил пийнал нищо. Като излезе на навеса, пъхна глава в прозореца да ме наругае, че важнича и се опитвам да стана нещо повече от него; а когато смятах, че вече се е запилял, пак се върна, пъхна глава през прозореца и ми рече да помня за училището, защото ще ме следи и ще ме пребие, ако не го напусна.
На другия ден се напи и отиде у съдията Течър. Там се разбеснял и се помъчил да вземе парите; като не можал, заплашил, че ще си ги вземе със съд.
Вдовицата и съдията Течър подадоха молба до съда да ме отнеме от баща ми и да назначи един от тях двамата за мой настойник; но съдията беше нов, току-що пристигнал, не познаваше баща ми, затова каза, че съдилищата не бива да разтурват семействата, и според него, било по-добре да не разделя дете от баща му. Така съдията Течър и Вдовицата трябваше да се откажат от тая работа.
Стария не го свърташе на едно място от радост. Каза, че ще ме бие с камшик, додето посинея, ако не му намеря пари. Взех назаем от съдията Течър три долара и му ги дадох, а той се напи, разбесня се, почна да реве, да крещи и да блъска до полунощ из целия град някаква тенекия; после го затвориха, на другия ден го съдиха и пак го затвориха за една седмица. А той крещеше, че се радва, защото му оставили сина и сега ще го сгрее, както си знае.
Като го пуснаха от затвора, новият съдия каза, че ще го вчовечи. Взе го у дома си, облякъл го там в чисти дрехи, оставил го да яде с тях — гледал го като роднина. След вечеря му говорил за трезвеност и разни такива неща, додето старият се разплакал и казал, че от глупост провалил целия си живот; но сега щял да обърне вече другото листо и да стане човек, та никой да не се срамува от него; и се надявал, че съдията няма да го гледа отвисоко, а ще му помогне. Тогава съдията казал, че е готов да го прегърне за тия думи, и се разплакал, а подир него и жена му. Баща ми рекъл, че никой досега не бил го разбрал, съдията отговорил, че му вярва. Старият казал, че пропадналият човек се нуждае от съчувствие, съдията отговорил, че е така; после пак заплакали. Като дошло време за спане, старият станал, подал ръка и рекъл:
— Погледнете я, дами и господа; погледнете и стиснете я! Тази ръка беше до вчера ръка на мръсен шопар; но вече не е; сега е ръка на човек, започнал нов живот, който ще умре, ама няма да се върне към предишния. Помнете тия думи… Не забравяйте, че ги казах. Чиста е вече тази ръка, стиснете я… не се бойте.
Всички я стиснали и плакали. Жената на съдията даже я целунала. После старият подписал задължение — сиреч оставил отпечатък от пръста си. Съдията казал, че от памтивека не е имало за него по-свята минута или нещо там такова. Стария завели да спи в най-хубавата стая, дето е за гости. По едно време, като му се допило, покатерил се на покрива над входната врата, спуснал се по колоната, разменил новото палто за една кана ракия, върнал се по същия път и се натряскал, както си знае; на разсъмване се измъкнал пак, пиян като кеманаджия [кеман̀е — тур. цигулка; кеманаджия — цигулар (който свири по заведенията)], паднал от покрива над входа, счупил на две места лявата си ръка и без малко не бил замръзнал, когато го намерили, като се развиделило. А като отишли в гостната, трябвало да измерят колко е дълбока, преди да се решат да пристъпят вътре.
Съдията страшно се разсърдил. Признал, че старият може да се оправи само с пушка — другояче нямало как.
Глава шеста
БАЩА МИ СЕ БОРИ С АНГЕЛА НА СМЪРТТА
Не мина много време, старият се оправи и тръгна по съдилищата да иска от съдията Течър парите, а мене подгони, че не съм изоставил училището. На два пъти ме улови и наби, но аз пак си ходех тайно или бягах, ако ме види. По-рано не ми се ходеше много на училище, ама сега ходех напук на баща ми. Съдебното дело било дълга работа — сякаш не мислеха и да го започват; затова от време на време трябваше да заемам от съдията Течър по два-три долара за стария, да се спася от камшика. Щом получеше пари, баща ми се напиваше; щом се на пиеше, почваше да беснее из града; а щом започнеше да беснее, го затваряха. Това най му се харесваше — такъв живот му беше по сърце.
Като взе да се навърта много покрай къщата на Вдовицата, тя му каза, че ако не изостави тоя навик, лошо ще си изпати. А той се вбеси и закрещя, че ще докаже кой е господар на Хък Фин. И така един пролетен ден ме издебна, улови ме и ме откара с лодка на три мили нагоре по реката на брега на Илиноис, дето нямаше никакви къщи, а само една дървена колиба, толкова навътре в гората, че човек не можеше да я намери, ако не знаеше по-отрано къде е.
Там ме държеше все пред очите си, та не можех да избягам. Живеехме във вехтата колиба. Вечер я заключваше и криеше ключа под възглавницата. Имаше и пушка, сигурно я беше откраднал. Ходехме за риба, на лов и така се препитавахме. Честичко ме заключваше — да иде до лавката при брода, на три мили оттук, да разменя риба и дивеч за уиски; като го донесеше в къщи, почваше да се налива, да пее и да ме бие. След някое време Вдовицата откри къде съм и изпрати един мъж да ме прибере; ама баща ми го прогони с пушката. Полека-лека свикнах да живея на това място и дори взе да ми харесва — само камшикът не ми се харесваше.
Весело лентяйство беше — лежиш си без грижа по цял ден, пушиш и ловиш риба. Няма книги, няма учене. Така минаха два месеца, а може и повече; дрехите ми се изподраха и измърсиха. Започнах да се чудя как ми се е харесвало да живея у Вдовицата, дето трябваше да се мия, да ям в чиния, да се вчесвам, да лягам и да ставам в определено време, да мисля все за наука, а старата мис Уотсън само да мърмори. Не исках вече да се върна. Отвикнал бях да ругая, защото Вдовицата не обичаше ругатни, ама сега пак се научих. Баща ми не се сърдеше. Изобщо животът в гората беше чудесен.
Но старият започна прекалено да ме бие. Това вече не се търпеше. Навред по тялото ми имаше бразди от бича. Почна и прекалено често да се губи и да ме заключва. Веднъж не се върна цели три дни. Беше ужасно пусто! Помислих, че се е удавил и няма кой да ме отключи. Уплаших се. И реших да помисля как да
