ярда от брега. Наоколо беше мъртва тишина, навярно беше много късно; и по миризмата личеше, че е късно. Разбирате какво искам да кажа… не зная с какви думи да ви го изкажа.
Прозинах се, протегнах се и тъкмо се канех да отвържа лодката и да се спусна надолу, по водата дойде отдалеко някакъв звук. Ослушах се. Подир малко разбрах какво е. Беше тъпото равномерно удряне на весла в гнездата им. Надникнах през върбовите клони, гледам… лодка приближава по водата. Не можах да видя колко души има в нея. Тя все се носеше насам, а като се изравни с мене, видях, че вътре има само един човек. „Може да е баща ми“, рекох си, макар че не го чаках. Той се спусна още малко по течението, после взе да гребе към брега по тихите води и толкова наближи, че можех да го докосна с края на пушката. Баща ми беше, наистина… И при това трезвен, както личеше от гребането.
Не се помаях нито минута, а се спуснах безшумно с лодката си, все в сянката покрай брега. Минах две и половина мили, после още четвърт миля по средата на реката, защото наближавах брода, а там можеха да ме видят и да ми викнат. Наврях се между плаващите трупи, легнах на дъното на лодката и я оставих да се носи по течението. Лежах, почивах си, пушех лулата и гледах небето; никакво облаче нямаше по него. То е страшно дълбоко, ако го гледаш в лунна нощ, легнал на гръб; не знаех това досега. А колко нещо може да чуеш по водата в такива нощи! Чувах как хората си приказват при брода и какво си приказват — всяка дума чувах. Един каза, че дните започвали да стават сега по-дълги, а нощите по-къси. Друг се обади, че според него тая нощ не била от късите, после и двамата се засмяха, вторият повтори, каквото беше казал, и пак се засмяха; после събудиха някой друг, казаха му същите думи и се засмяха, ама той не се засмя; измърмори им нещо сърдито и рече да го оставят на мира. Първият каза, че непременно ще разправи това на старата — сигурно щяло да й хареса; макар че не било кой знае какво, ако го сравниш с неговите приказки на времето си. После някой каза, че наближавало три часът и най-много до една неделя щяло да се съмне. После приказките взеха да се чуват все поотдалеко, та не можех да различавам вече думите; чувах само мърморене, а от време на време и смехове, ама много отдалеко.
Отминал бях вече брода. Изправих се и на около две и половина мили по-надолу видях насред реката остров Джексън, горист, тъмен и грамаден, като неосветен параход. Нито следа от плажа — целият беше под водата.
Не беше кой знае каква мъчнотия да стигна дотам. Минах като стрела покрай предния му край — течението беше страшно бързо, — после навлязох в мъртви води и слязох на брега срещу Илиноис. Откарах лодката в едно дълбоко заливче, което знаех от по-рано; трябваше да се провирам през клоните на върбите, за да вляза; и така скрих лодката, та никой да не я забележи отвън.
Изкачих се на брега, седнах на един пън в предния край на острова, загледах широката река, черните плаващи трупи, погледнах към града, на три мили оттук, дето мигаха няколко светлинки. На една миля нагоре се виждаше грамаден куп от вързани дъски, който се спускаше по течението с някаква светлинка в средата. Гледах го как пълзи насам, а когато се изравни с мене, чух някой да вика: „Ей, ти там, на кърмата! Карай по-надясно!“ Чух го съвсем ясно, сякаш беше до мене.
Щом небето взе да посивява, навлязох в горичката и легнах да подремна преди закуска.
Глава осма
ДЖИМ, НЕГЪРЪТ НА МИС УОТСЪН
Когато се събудих, слънцето беше вече високо, та помислих, че трябва да минава осем часът. Лежах си аз на тревата под хладната сянка, размишлявах и си бях спокоен и доволен. Слънцето надничаше туктам през листата, ама дърветата наоколо бяха все високи и под тях беше доста тъмно. Там, дето светлината проникваше между клоните, по земята мърдаха светли петна, ще рече, горе имаше ветрец. Две катерички се бяха настанили на един клон, гледаха ме и ми бъбреха приятелски.
Много ми беше добре и никак не ми се ставаше да си приготвя закуска. Трябва пак да съм задремал, защото се стреснах, като чух някъде откъм горния край на реката едно глухо „бум!“ Понадигнах се, облегнах се на лакът и се ослушах; подир малко гърмежът се повтори. Скочих, отидох да погледна през една пролука между листата и видях нейде нагоре над водата да се вие дим — горе-долу около брода. А фериботът беше пълен с хора и се носеше бързо по течението. Разбрах какво става. „Бум!“ Белият дим се изви от борда на ферибота. Гърмяха оттам, та трупът ми да изплува над водата.
Много бях гладен, ама не биваше да паля огън, защото можеха да забележат пушека. Затова седнах, загледах дима и слушах гърмежите. Реката тук е цяла миля широка, а в лятно утро е всякога прекрасна — затова щях да гледам с радост как търсят останките ми, ако имаше какво да ям. По едно време се сетих, че пускат във водата хляб с живак, защото тоя хляб се спира непременно при удавника. „Трябва да си отварям очите, рекох си, и да пипна хляба, стига да доплава насам.“ Преместих се срещу брега на Илиноис да видя дали ще ми проработи щастието и не се излъгах: един голям самун доплава съвсем наблизо. Без малко щях да го докопам с един дълъг прът, ама се подхлъзнах и го изтървах. Застанал бях, разбира се, там, дето течението беше най-близо до брега — дотолкова се сещах. След малко доплава втори самун и този път сполучих. Извадих пръта, после и зрънцето живак и взех да ям. Хлябът беше купешки — какъвто ядат само богатите; не някаква проста царевична пита.
Намерих си едно хубаво местенце сред листака, седнах на един пън, ядях и гледах самодоволно ферибота. После ми хрумна нещо друго. „Сигурно, казвам си, Вдовицата, пасторът или някой друг се е помолил хлябът да ме намери. И той ме намери. Значи молитвата не е празна работа — искам да кажа, ако се моли някой като Вдовицата или пастора; моята молитва не хваща място, защото сигурно само молитвата на праведните хора върши работа.“
Запалих лула и сума време пуших и гледах. Фериботът се носеше по течението и аз реших, че ще успея да видя кой е на него, защото сигурно и той щеше да дойде, докъдето беше стигнал хлябът. Като наближи съвсем, угасих лулата, върнах се на мястото, отдето бях уловил хляба, и легнах зад един пън на брега. Пънът беше разцепен, та имаше отде да надничам.
Полека-лека фериботът наближи толкова, че можеха да хвърлят дъска и да слязат по нея на брега. Всички бяха тук: баща ми, съдията Течър, Беси Течър, Джо Харпър, Том Сойер и леля му Поли; Сид, Мери и кой ли не. Всички приказваха за убийството, но капитанът ги прекъсна и рече:
— Гледайте по-внимателно! Течението тук е много близо до брега, може да го е изхвърлило и той да се е заплел в храстите до самата вода. Така ми се ще да вярвам.
Аз пък не вярвах. Всички се насъбраха и се наведоха през парапета, точно срещу мене. Мълчаха и гледаха вторачено. Аз ги виждах чудесно, ама те не можеха да ме видят. След малко капитанът извика:
— Дръпнете се!
И топчето така гръмна точно срещу мене, че просто оглушах и ослепях от гърмежа и дима и помислих, че моята се свърши. Ако имаше гюлле в топчето, непременно щяха да убият тоя, когото търсеха. Както и да е, разбрах, че не съм ранен. Фериботът отплава и зави покрай острова. От време на време чувах нови гърмежи, все по-далеко и все по-нарядко, докато най-после, след около час, съвсем престанаха. Островът беше три мили дълъг. Сметнах, че са отишли до края и са се отказали. Ама не бяха. Извиха покрай долния му край, после тръгнаха с пълна пара към ръкава на Мисури и все стреляха от време на време. И аз отидох към оная страна да ги гледам. Като се изравниха с предния край на острова, престанаха да стрелят, поеха към мисурийския бряг и отплаваха обратно за града.
Знаех, че съм вече в безопасност. Нямаше кой да ме търси. Извадих нещата си от лодката и си наредих чудесен стан сред гъстата гора. От одеялата си направих нещо като шатра, да се подслоня от дъжд. Улових си един сом, разпорих го с триона, към залез слънце запалих огън и си сварих вечеря. После пуснах въдица да си уловя риба за закуска.
Като се стъмни, седнах да пуша край огъня; отначало беше чудесно, после взе да ме дострашава от самотата, затова отидох на брега да слушам как плиска водата и да броя звездите и трупите по течението. После легнах да спя: така времето минава най-лесно, когато си сам… Само така се надвива самотата.
Така изкарах три дни и три нощи. Никакво разнообразие — все едно и също. Но на втория ден тръгнах да обиколя острова. Аз бях господар тук; всичко беше мое и ми се искаше да го опозная, а главно, исках да убия времето. Намерих много ягоди, ягорида и неузрели малини; тук-там се подаваха и къпини. Всички ще узреят, рекох си, полека-лека.
Скитах така из гъстата гора, додето ми се стори, че съм стигнал накрай острова. Пушката беше с мене, ама нищо не убих; носех я само да се браня с нея. Дивеч бях решил да търся около стана си. По едно време, както си вървях, без малко щях да настъпя една дълга змия. Тя се шмугна из тревата и цветята, аз подир
