нея, защото ми се искаше да я застрелям, и както тичах, попаднах право на още неугаснало огнище.
Сърцето ми подскочи. Не се спрях да разглеждам, само свалих полекичка спусъка на пушката и офейках на пръсти. От време на време се поспирах из храстите да се ослушам, ама така шумно дишах, та не можех да чуя нищо. Тръгнах пак и все спирах да се ослушвам. Видех ли някой пън, вземах го за човек; а щом настъпех или прекършех някоя вейка, все едно, че ми прекършваха дъха на две и ми оставяха по-малката част.
Стигнах до стана си премрял и прегладнял, ама нито имах нещо за ядене, нито беше време да търся. Прибрах пак нещата си в лодката, да не ги види някой, загасих съвсем жаравата и разпилях пепелта, та да изглежда, че станът е от лани, после се покатерих на едно дърво.
Там стоях около два часа; не видях и не чух нищо, ама ми се струваше, че чувам и виждам хиляди неща. Както и да е, не можех да седя там во веки веков, затова слязох и останах да дебна в гората. За ядене си набрах малко ягоди и взех, каквото беше останало от закуската.
Като мръкна, бях вече премалял от глад. Затова, щом се стъмни съвсем, още преди да изгрее луната, се промъкнах до отсрещния илинойски бряг — на четвърт миля от моя остров. Слязох в една горичка, сварих си вечеря и тъкмо реших да пренощувам там, чувам туп-туп, туп-туп; „Коне идват насам“, рекох си; счуха ми се и човешки гласове. Прибрах набързо всичко в лодката и пропълзях през горичката да разбера какво става. След малко чувам, че някой казва:
— Най-добре да спрем тук, ако намерим добро място; конете капнаха вече. Я да поразгледаме…
Шмугнах се веднага в лодката, бутнах я от брега и отплавах, без да ме усетят. Завързах я на предишното й място и реших да пренощувам в нея.
Не спах много. Кой знае защо, не можах да спя, все мислех за какво ли не. Щом се събудех, ми се струваше, че някой ме е уловил за врата. Не си починах от съня. Взех да си мисля, че не ще може да се живее така; трябва да разбера кой е на острова, ако ще да пукна. Така се поуспокоих.
Взех веслото, отблъснах лодката от брега и се спуснах по течението в прибрежната сянка. Луната беше изгряла, та вън от сянката беше светло като ден. Гребах така горе-долу един час; наоколо беше съвсем тихо. Стигнах най-после до долния край на острова. Хладен ветрец набразди водата — нощта преваляше. Извих лодката с веслото и я насочих с нос към брега; после взех пушката, изпълзях на сушата, скрих се в горичката, седнах на един пън и загледах през листака. Видях, че луната вече напуска вахта и реката взе да потъва в мрак. А над върховете на дърветата се показа тънка светла ивица. Разбрах, че наближава да съмне. Взех пушката и тръгнах към загасения огън, като спирах всеки две-три минути да се ослушвам. Ама не ми провървя: не можех да намеря мястото. По едно време ми се мярна някакъв огън между дърветата. Тръгнах предпазливо нататък. Приближих се полекичка, надникнах и видях един легнал мъж на земята. Изтръпнах от страх. Главата му беше завита с одеяло, до самия огън. Седнах зад едни храсти на шест стъпки от него и го загледах. Разсъмваше се вече. След малко той се прозина, протегна се, отметна одеялото… и кой, мислите, видях? Джим, негъра на мис Уотсън! Ех, че се зарадвах, като го видях!
— Здравей, Джим! — извиках и изскочих от горичката.
А той подскочи и ме погледна като втрещен. После падна на колене, стисна ръце и рече:
— Не ме пипнеш… недей! На никой мъртвец аз не правил зло! Все обичал и правил добро, кога може. Иди си в река, отдето дошъл, не правиш зло на стар Джим, той било все твой приятел…
Не стана нужда дълго да му разправям, че не съм мъртвец. А пък аз как се зарадвах, като го видях! Нямаше вече да съм сам. Не се боях, че може да ме издаде… и му казах, че не се боя. Аз приказвах, а той седеше и ме гледаше, без да продума. Най-после рекох:
— Съмна вече, Джим. Да закусим. Запали по-хубав огън.
— Защо паля огън за ягоди и разни бубонки? Нали имаш пушка? Уловим нещо по-добро от ягоди.
— Ягоди и разни там бубонки ли? — казвам аз. — Това ли ядеше?
— Нямал друго — рече той.
— Откога си на острова, Джим?
— От оная нощ, когато те убили.
— Още оттогава ли?
— Оттогава я.
— И нищо друго не си ял оттогава?
— Не, сър, нищо друго.
— Сигурно умираш от глад, нали?
— Цял кон може изям, ей богу. А ти откога на остров?
— От оная нощ, когато ме убиха.
— Така ли? Ами ти как преживял? Аха, ти с пушка. Така, така, има пушка. Добре. Сега ти убиеш нещо, аз запаля огън.
Отидохме при лодката и той запали огън на една тревиста полянка сред горичката. Донесох брашно, бекон, кафе, кафениче, тиган, захар, тенекиени канчета, а той гледаше като чалнат, защото мислеше, че тук има някаква магия. Улових един голям сом, той го изчисти с ножчето си и го изпържи.
После седнахме на тревата и изядохме всичко още горещо-горещо. Джим гълташе направо — толкова беше изгладнял. Като се наядохме, легнахме да поспим.
Подир малко Джим се обади:
— Слушай, Хък, кой убит в оная колиба, щом не ти?
Разправих му цялата история и той се съгласи, че било много хитро измислено. И Том Сойер не можел да измисли нещо по-хубаво.
Тогава аз му рекох:
— А ти защо си тук, Джим, и как дойде?
Той се посмути, помълча. После рече:
— Може по-добре да не казвам.
— Защо?
— Как да кажа, има си причини. Нали не обадиш никому, Хък, ако разправя?
— Да пукна, ако обадя, Джим.
— Добре, Хък, вярвам. Аз… избягал.
— Джим!
— Помни, казал няма да обадиш… Нали така казал, Хък, няма да обадиш.
— Казах. Казах, че няма, и държа на думата си. Честна индианска дума, ще я сдържа! Хората ще ме ругаят, че съм аболиционист [който се бори за премахване робството на негрите в САЩ], и ще ме презират, ама все ми е едно! Нито ще кажа, нито ще се върна. Разправи сега как си свършил тая работа.
— Добре, слушай. В оня ден стара господарка — сиреч мис Уотсън — цял ден грака, плаши сякак, ама все повтаря, че няма да продаде в Орлеан. Добре, ама аз видял там често се навърта някой търговец на негри и почнал да се боя. Едно вечер се свил до вратата — тя не съвсем затворена — и чул стара господарка казва на Вдовица, че продава мене в Орлеан; не ще, ама дали осемстотин долар за мене, а кой устои пред толкова пара? Вдовица се мъчел да накара да не прави така. Ама аз не останал да чуя по- нататък и направо избягал.
— Спуснал се от могила — рекох, — все намеря някой лодка над града; ама тук-там имало още буден човек и аз право в стара бъчварница на брега, дорде се прибере всички. Там стоял цяла нощ и все някой навърта наоколо. На шест часа заран идат лодки, къде осем-девет във всяка лодка разправят как баща ти отиде в град каже, че ти убит. Лодки все с господари, всичко отива да види къде убит. Някой спира до брега, остава малко там, после тръгне по река. От тях научил как станало убийство. Много било жал, Хък, че те убили, ама сега вече не жал.
— Лежал под талаш цял ден. Гладен бил, а за страх, няма страх; знае, стара господарка и Вдовица идат на молитвено събрание, щом закусят, и стоят цял ден, а мене всеки знае, на съмване тръгна с добитъка, та няма търсят през деня и чак вечер разберат, че ме няма. И слуги няма разберат по-рано — те офейкат на разходка, щом стари господарки се махнат от къщи.
— Като мръкне, поел за река. Стигнал на две мили зад последна къща. Намислил какво правя. Ако бягам пеша, кучета настигнат; ако открадна лодка за отсрещен бряг, разберат, че лодка липсва и открият дирите. Чакам, рекох си, някой сал; той без диря.
— След малко гледа — откъм завой светлинка. Нагазвам във вода, хващам трупи и така, досред река,
