Мери.
— А, така ли!
— Да, м’дам.
Поолекна ми малко, ама все ми се искаше да се махна оттук. Още не смеех да вдигна очи.
Жената заприказва сега в какви тежки години живеем, колко бедни били те, как плъховете се разпореждали като господари в къщата, и така нататък, и така нататък, и аз се успокоих. За плъховете беше права. Един току си подаваше муцуната от ъгъла. Каза ми, че щом е сама, трябва все да има нещо под ръка да хвърля по тях, инак не я оставяли на мира. Показа ми една оловна пръчка, свита като колело на края; добре ги улучвала с нея, ама преди някой и друг ден си изкълчила ръката, та не била сигурна дали ще може пак да ги улучва. Но издебна удобен случай и я хвърли по плъха; ама не го улучи, само извика „у-ух!“, защото много я заболя ръката. После ми каза следния път да опитам аз. Искаше ми се да се махна, додето не се е върнал мъжът й, ама не смеех да се издам. Взех пръчката и щом плъхът си показа муцуната, я хвърлих по него; ако беше стоял на мястото си, сигурно нямаше да остане жив. Жената каза, че ударът бил първо качество и следния път сигурно съвсем ще улуча. Стана да прибере пръчката, а с нея донесе и едно пасмо прежда, да й помогна да го намотае. Протегнах ръце, тя нагласи пасмото и пак взе да ми разправя за себе си и за мъжа си. По едно време прекъсна приказката си и рече:
— Ти попоглеждай за плъховете. И най-добре дръж пръчката в скута си, да ти е под ръка.
Тя хвърли пръчката в скута ми, а пък аз стиснах колене да я задържа. Жената пак заразправя, ама подир малко взе пасмото, погледна ме право в лицето и уж на шега рече:
— Я ми кажи сега, как ти е истинското име?
— Ка… какво, м’дам?
— Как ти е истинското име: Бил ли, Том ли, Боб ли?
Усетих, че се разтрепервам като лист и просто не знаех какво да правя. Ама пак рекох:
— Моля ти се, не си прави шега с мене, бедното момиче! Ако ти преча, ще…
— Нищо подобно. Стой, дето си. Нищо лошо няма да ти сторя, нито ще те издам. Само ми се довери, кажи тайната си. Няма да я издам; а може и да ти помогна. И старият ще ти помогне, ако дотрябва. Сигурно си някое избягало ратайче. Не е грехота, нито е срамота. Мъчили са те и ти си решил да избягаш. Бог да те пази, чедо, няма да те издам. Бъди добро момче, разправи ми всичко.
Тогава аз й казах, че няма полза да крия и ще й разправя, та да ми олекне на душата, ама и тя трябва да си сдържи думата. Разправих, че като умряха майка ми и баща ми, по закон ме дадоха на един стар скъперник, фермер на трийсет мили навътре в равнината; а той се държеше толкова лошо с мене, че вече не можех да изтърпя; и щом замина за два дни, откраднах дрехи от дъщеря му и офейках. Изминах за три нощи трийсетте мили, пътувах само нощем, денем се криех и спях, затова не бях си свършил яденето, дето бях взел от къщи. Казах, че се надявам вуйчо ми Абнър Муур да се погрижи за мене, затова се бях запътил за Гошен.
— В Гошен ли, чедо? Тук не е никакъв Гошен, а Сент Питърсбург. Гошен е на десет мили по-нагоре по реката. Кой ти каза, че е Гошен?
— Един човек, срещнах го тая заран на разсъмване, тъкмо като отивах да спя в гората. Каза ми, като стигна до кръстопътя, да поема вдясно и след пет мили ще пристигна в Гошен.
— Трябва да е бил пиян. Казал ти е тъкмо наопаки.
— Наистина приличаше на пиян, ама все ми е едно. Все ще стигна до Гошен, преди да се съмне.
— Почакай да ти дам нещичко за ядене. Сигурно ще ти дотрябва.
Тя ми тури нещо в торбата и рече:
— Слушай, ако кравата лежи, с коя част на тялото се изправя най-напред? Отговаряй направо… без да мислиш! С коя част се изправя най-напред?
— Със задната, м’дам.
— Добре. А кон?
— С предната, м’дам.
— От коя страна дървото е обрасло с мъх?
— От северната.
— Ако петнайсет крави пасат по някой склон, колко са обърнали глави в една посока?
— И петнайсетте, м’дам.
— Добре, живял си на село. Мислех, че пак се опитваш да ме изиграеш. Кажи сега как ти е истинското име?
— Джордж Питърс, м’дам.
— Гледай да го запомниш, Джордж. Не го забравяй, да не би, додето си тръгнеш, да ми кажеш, че е Илекзандър, а като те уловя, да ми кажеш, че е Джордж Илекзандър. И не се мяркай пред жени с тая вехта басма. За момиче не можеш да минеш, макар че можеш и да измамиш някой мъж. И друго нещо, чедо, ако вземеш да вдяваш, не се опитвай да вкараш иглата в конеца, ами дръж иглата и вкарвай конеца в нея — така правят жените. Мъжете вдяват всякога наопаки. Ако хвърляш по плъх или по друго нещо, повдигни се на пръсти, вдигни ръка неуверено и не улучвай още от първия път. Хвърляй с протегната ръка, сякаш я откачваш от рамото си на пружина, както правят момичетата, а не само с китката и с прегънат лакът, както правят момчетата. Помни още, че ако девойка иска да задържи нещо в скута си, ще раздели колене, няма да ги стисне, както направи ти, когато се опита да задържиш оловната пръчка. Аз те познах, че си момче, още като взе да вдяваш; по-нататък само следях, да се доуверя. Бягай сега при вуйчо си, Сара-Мери Уилиамс, Джордж-Илекзандър Питърс, и ако те сполети беда, прати известие на мисис Джудит Лофтус, сиреч на мен, и аз ще гледам да те отърва. Дръж все покрай реката, а като бягаш втори път, не тръгвай бос. Пътят покрай реката е каменист, има да си израниш краката, додето стигнеш до Гошен.
Повървях петдесетина ярда покрай брега, после се върнах, дето бях скрил лодката си, доста по-надолу от къщичката. Скочих вътре и се втурнах с все сили срещу течението; щом се изравних с острова, поех напреко през реката. Захвърлих шапката, защото не ми трябваше вече. Бях насред реката, когато чух градския часовник. Спрях се и се ослушах; ударите се чуваха слабо, ама ясно над водата — единайсет. Стигнах до горния край на острова и без да спра да си поема дъх — макар че бях страшно запъхтян, — се втурнах право към горичката, дето беше първият ми стан, и запалих голям огън на едно височко сухо място.
После скочих в лодката и се спуснах към сегашния ни стан, миля и половина по-надолу. Слязох на брега, шмугнах се из гората, по могилата и право в пещерата. Джим спеше дълбоко, легнал на земята. Събудих го и рекох:
— Ставай и се стягай, Джим! Нямаме нито минута за губене. Търсят ни!
Джим нито ме запита нещо, нито продума; по бързането му личеше колко се е уплашил. След половин час цялото ни имущество беше прибрано в лодката и можехме, щом потрябва, да я изтеглим от върбалака, дето беше скрита. Угасихме огъня пред пещерата и не запалихме нито свещ дори.
Оттеглих малко лодката от брега и огледах реката; ама и да имаше наблизо лодка, не можех да я видя, защото нощем, ако няма луна, не се вижда кой знае колко. После излязохме от прибрежните води и се спуснахме безшумно покрай долния край на острова, без да си продумаме.
Глава дванадесета
НАЙ-ДОБРЕ ДА НЕ СЕ ЗАДЯВАМЕ
Трябва да е било към един часа през нощта, когато отминахме най-после острова; салът ни едва-едва се движеше. Ако ни срещнеше лодка, трябваше и ние да се прехвърлим в нашата и да поемем към илинойския бряг; добре, че не ни срещна, защото не бяхме оставили в лодката нито пушката, нито въдица, нито нещо за ядене. Толкова бързахме, че нямахме време да се сетим за тия неща. А не беше много умно, то се знае, дето бяхме оставили всичко на сала.
Ако слезеха да ни търсят на острова, аз се надявах да намерят огъня, дето бях запалил, и да чакат цяла нощ Джим. Както и да е, никой не тръгна подире ни. Ако са се заблудили от моя огън, не бях аз виновен. Опитал се бях само да ги надхитря, ако мога.
Щом взе да се развиделява, завързахме лодката до един речен нос на илинойския бряг, насякохме памукови вейки със секирата и закрихме с тях сала, да прилича на крайбрежен трап, обрасъл с памук. Речен нос се казва на пясъчно полуостровче, обрасло с памучни храсти, гъсти като зъбци на гребло.
