Хатфийлд… и не си ли заслужава смъртта?
— Аз пък не ща да го убием. Имам си причини.
— Да си жив за тия думи, Джек Пакард. Доде съм жив, няма да ги забравя — изхлипа човекът на пода.
Пакард не обърна внимание на приказките му, а закачи фенера на един гвоздей и тръгна към тъмното, дето бях аз, като даде знак и на Бил да дойде. Изпълзях набързо няколко ярда по-назад, ама параходът беше страшно наведен, та не можех много да бързам; затова, за да не ме видят и уловят, се шмугнах в една каюта от горната страна. Вторият закрета в тъмното. Като стигна до моята каюта, Пакард рече:
— Ей тука! Влизай!
Той влезе пръв, Бил подир него. Додето влязат те, аз се покатерих на горната койка, свих се и се каех, че съм влязъл. Те застанаха, облегнаха ръце о ръба на койката и се разприказваха. Не можех да ги видя, ама разбрах къде са по миризмата на уискито. Радвах се, че не пия уиски: макар че не печелех кой знае колко от това, защото те и без това не можеха да ме открият — така се бях притаил. Много се бях уплашил. Пък и можеше ли човек да не загуби и ума, и дума, като слуша такива приказки? Разговаряха тихо, ама разгорещено. Бил искаше да убие Търнър и рече:
— Каза, че ще ни издаде и ще го направи. Дори да му дадем всеки целия си дял сега, пак ще ни издаде, след като се скарахме и го вързахме. Ще ни издаде, помни ми думата, затова най-добре да се отървем от него.
— Съгласен — каза съвсем спокойно Пакард.
— Дявол да те вземе, аз пък мислех, че не си. Значи работата е наред. Да идем да я свършим.
— Чакай малко, не съм се доизказал. Слушай сега. Куршумът е хубаво нещо, ама ако трябва да свършим тая работа, може да я свършим и без толкова шум. Слушай сега какво ще ти кажа аз: няма защо да си навлечеш въжето на шията, ако можеш да постигнеш другояче, каквото си намислил, по-сигурно и безопасно. Така ли е?
— Така е, то се знае, ама как ще го постигнеш?
— Ето как мисля аз: ще претарашуваме каютите, ще доприберем, каквото не сме обрали, ще слезем на брега, ще скрием стоката, после ще почакаме. Минали не минали два часа, тая разнебитена варка ще се разцепи и течението ще я отнесе. Разбираш ли? Той ще се удави и сам ще си е виноват за това. Според мене, така е много по-разумно, отколкото да го убием. Не съм съгласен да убиеш някого, ако можеш да минеш и без тая работа; нито е разумно, нито е човешко. Не съм ли прав?
— Прав си. Ами ако параходът не се разцепи и не се понесе по течението?
— Ех, все можем да почакаме два часа и да видим какво ще стане!
— Добре тогава; да вървим.
Те излязоха, аз подир тях, облян в студена пот, и запълзях към носа. Беше тъмно като в рог; все пак прошепнах дрезгаво: „Джим!“, а той изохка до лакътя ми. Тогава му рекох:
— Бързай, Джим. Няма време за глупости и за охкане. Вътре има една шайка убийци и ако не намерим лодката, да я отвържем и пуснем по реката, та да не могат да излязат от парахода, вътре ще загине един човек. Намерим ли лодката им, ще ги турим натясно всичките — шерифът ще ги пипне. По-скоро… бързай! Аз ще търся по левия борд, ти по десния! Застани на сала и…
— Ох, господи, господи! Никакъв сал няма! Отвързал се и водата отнесла… а ние останали тука!
Глава тринадесета
ЧЕСТНА ПЛЯЧКА ОТ „УОЛТЪР СКОТ“
Задъхах се и без малко не припаднах. Да знаеш, че си затворен на заседнал параход с такава шайка! Ама не беше време за хленч. Трябваше да намерим тяхната лодка — тя беше потребна сега на самите нас. Затова се повлякохме разтреперани по десния борд, но работата не спореше — цяла седмица сякаш мина, додето стигнем до кърмата. Ни следа от лодка. Джим каза, че не може да продължава по-нататък, сила не му останала от страх. „Върви, рекох аз, инак, останем ли на тая развалина, свършено е с нас.“ И пак запълзяхме. Тръгнахме към кабините при кърмата, намерихме ги, после назад към носа, като се държахме за капака на люка, защото ръбът му беше вече във водата. Щом наближихме вратата на салона, ето ти и лодката! Едвам я зърнах, ама как се зарадвах! Тъкмо щях да скоча в нея, и вратата се отвори. Един от мъжете подаде глава на две стъпки от мене и аз си рекох: свършено е! Ама той се дръпна и рече:
— Прибери тоя проклет фенер, Бил, да не се вижда отвън!
Хвърли в лодката един пълен чувал, после скочи в нея и седна. Беше Пакард. След него дойде и Бил. Пакард му рече тихичко:
— Готово!… Карай!
Едвам се задържах на капака — така ми прималя. А Бил рече:
— Чакай… претърси ли го?
— Не. А ти?
— И аз не. Значи неговият дял от парите си е у него.
— Да се върнем тогава. Каква полза да вземем вехтории, а парите да оставим!
— Дали няма да се досети какво сме намислили?
— Може и да не се сети. Както и да е, трябва да ги приберем. Хайде, Хайде!
Излязоха от лодката и се върнаха на парахода.
Вратата се хлопна веднага, защото бяхме на килнатата страна; аз скочих за половин секунда в лодката, а Джим се плъзна след мене. Извадих ножчето си, прерязах въжето и отплавахме.
Не пипнахме веслата, не продумвахме, дори не дишахме. Лодката се понесе бързо до самия крайцер на витлото и покрай кърмата; след една-две минути бяхме вече на стотина ярда от парахода, който потъна в мрака; разбрахме, че сме се спасили.
Като се отдалечихме на триста-четиристотин ярда по течението, видяхме за миг как фенерът светна като искрица пред вратата. Разбойниците бяха разбрали, че лодката е изчезнала и техният хал не е по- добър от Джим Търнъровия.
Джим пое веслата и се втурнахме да догоним сала. Чак сега ми стана жал за ония на парахода. Досега не бях се сетил за тях. Взех да си представям колко лошо е дори за убийци да изпаднат в такава беда. „Отде да знам, рекох си, може да се случи и аз да стана убиец — добре ли ще ми бъде, ако ми се случи такова нещо?“ Затова казах на Джим:
— Щом видим светлинка, ще слезем на брега, на стотина ярда по-нагоре или по-надолу от нея, дето намерим добро скривалище за тебе и за лодката; а пък аз ще гледам да наредя нещо — да измъкнат онази шайка от капана и да ги обесят, като им дойде времето.
Само че нищо не излезе; защото подир малко пак излезе буря, тоя път още по-лоша. Изля се страшен дъжд и никаква светлинка не се мярна; сигурно всички спяха. Носехме се по течението и гледахме за светлинка и за сала. След някое време дъждът престана, ама облаците не се разнесоха, продължаваше да се святка и при една светкавица зърнахме напред нещо черно. Веднага се насочихме нататък.
Беше салът; много се зарадвахме, че ще можем да се прехвърлим на него. Видяхме и една светлинка, далеко на десния бряг. Реших да ида веднага да разбера какво има там. Лодката беше до половината пълна с плячката на разбойниците от заседналия параход. Прехвърлихме я върху сала, казах на Джим да плава надолу, а когато му се стори, че е минал две мили, да запали фенера и да го държи запален, додето се върна; после грабнах веслата и поех с лодката към светлинката. Като я наближих, видях още три-четири на някакъв склон. Сигурно беше село. Приближих до брега малко по-нагоре от първата светлинка, после престанах да греба и се оставих да ме носи водата. Като минах покрай светлинката, видях, че е фенер, закачен на флагмачтата на голям ферибот. Заобиколих ферибота, да видя има ли пазач, и се чудех къде ли е заспал; най-подир го намерих до битенга [чифт стойки на палубата за завързване на кабелите], свил глава в коленете си. Побутнах го два-три пъти по рамото и се разплаках.
Той се стресна, размърда се и като видя кой съм, се прозина, протегна се и рече:
— Е-е, какво има? Не плачи, малкият! Какво се е случило?
А пък аз:
— Тате, мама, сестричката и… — Повече не можах да кажа.
А той:
— Е-е, стига, стига, не жали така! Всекиму се случва беда, ще се оправиш. Какво е станало с тях?
