че масурът трябва дълго да е седял там, та да може да порасте чак до топка. Смятам, че никой не е улавял такава голяма риба в Мисисипи. Джим каза, че не бил виждал по-голям сом. Много пари можехме да вземем за него в селото. Такава риба на пазара се продава на фунтове, та всеки да си купи; месото й е бяло като сняг и е чудесно, като го пържиш.
На другата заран ми беше скучно, тъжно и ми се дощя да се поразвлека. Казах на Джим, че ще ида да разбера какво става към горния край на реката. Той одобри намерението ми; само рече да почакам, доде се мръкне, ида си отварям очите на четири. А като поразмисли, рече дали не може да се предреша като момиче с вехториите? И тая мисъл не беше лоша. Скъсихме една басмена рокля, запретнах панталоните си над коленете и я облякох. Джим я закопча отзад и тя ми стана като по мярка. Турих и лятната шапка- и като я завързах под брадичката, мъчно можеше човек да види лицето ми — все едно да надниква в тръба на печка. Джим реши, че и посред бял ден никой няма да ме познае. Цял ден се разтакавах насам-натам, да привикна с роклята. Привикнах полека-лека, само че, според Джим, не съм вървял като момиче; не бивало и да си вдигам роклята, за да пъхам ръка в джеба на панталоните. Послушах го и всичко се оправи.
Щом се стъмни, отплавах нагоре към илинойския бряг.
Исках да стигна малко под ферибота, но течението ме отнесе до самия град. Завързах лодката и тръгнах по брега. Видях, че свети в една къщурка, дето отдавна не живееше никой, и се зачудих кой ли се е настанил там. Промъкнах се и надникнах през прозорчето. Една жена на четирийсетина години плетеше вътре пред свещта на боровата маса. Не я познавах; трябва да беше чужденка, защото в града нямаше човек, когото да не познавам. Добре че беше чужденка; защото куражът ме беше напуснал и аз вече се разкайвах, дето съм дошъл; хората можеха да ме познаят по гласа. Но ако жената беше живяла и два дни в това градче, сигурно можеше да ми каже всичко, каквото ми трябва. Затова почуках на вратата и се зарекох да не забравям, че съм момиче.
Глава единадесета
ПОДГОНВАТ НИ!
— Влез! — рече жената и аз влязох. После рече: — Седни.
Седнах. Тя ме огледа от глава до пети с лъскавите си очички и попита:
— Как ти е името?
— Сара Уилиамс.
— Къде живееш? Наблизо ли?
— Не, м’дам. В Хукървил, на седем мили надолу по течението. Вървях пеша оттам, та се уморих.
— Сигурно си и гладна. Ще ти дам да хапнеш.
— Не, м’дам. Не съм гладна. Поспрях две мили по-надолу в една ферма, та не съм гладна вече. Затова и закъснях. Майка ми се разболя, нямаме нито пари, нито нищо; та дойдох да известя на вуйчо си, Абнър Муур. Той живее в горния край на града, рече мама. Аз не съм идвала други път насам. Ти знаеш ли го?
— Не; никого не познавам тук. Няма и две недели, откакто съм дошла. Много път е до горния край на града. По-добре остани да пренощуваш тук. Свали си шапката.
— Не — казвам аз. — Само ще си почина малко и ще вървя. Не ме е страх от тъмното.
Тя каза, че няма да ме пусне сама; мъжът й щял да се върне до един час и щяла да го накара да ме придружи. После се разприказва за мъжа си, за роднините си нагоре по реката, за това колко добре били едно време, колко сбъркали, че дошли в нашия град, вместо да си стоят, дето си били — и така нататък, и така нататък, додето най-после се уплаших дали не съм сбъркал, като влязох при нея да разбера какво става из града; но като стигна до баща ми и до убийството, не ми се искаше вече да млъкне. Разправи ми как ние с Том Сойер сме намерили дванайсет хиляди долара (само че тя ги изкара двайсет), разправи каква стока бил баща ми, каква стока съм бил и аз, а накрай, като стигна до убийството ми, й рекох:
— Кой ли пък го е убил? Много слушахме за тая работа в Хукървил, само едно не разбрахме — кой е убил Хък Фин.
— Какво да ти кажа, и тука хората се чудят кой го е убил. Някои мислят, че старият Фин.
— Така ли?
— Отначало всички мислеха така. И без малко щяха да го линчуват. Но до вечерта решиха друго — че го е убил някой си избягал негър, на име Джим.
— Ами той…
Млъкнах веднага. Усетих се, че е най-добре да кротувам. Жената продължи, без да се у сети, че я бях прекъснал.
— Негърът избягал в същата нощ, когато бил убит Хък Фин. Дават триста долара на тоя, който го залови. А за стария Фин дават двеста долара. Защото той отишъл в града още на заранта подир убийството, разправил всичко, тръгнал с хората, дето търсили тялото с ферибота, и изведнъж офейкал. Щели да го линчуват вечерта, ама той се усетил и офейкал. На другия ден се разчуло за избягалия негър; разбрало се, че никой не го бил виждал от десет часа вечерта, когато било извършено убийството. Затова решили, че трябва да е той; и както всички само за това приказвали, пристига старият Фин и почва да крещи на съдията Течър за пари — да търси негъра из Илиноис. Съдията му дал пари, старият се напил още до вечерта, влачил се до среднощ с двама непрокопсаници, не от тоя край, и офейкал с тях. Оттогава не се е връщал. Хората мислят, че няма и да се върне, защото сигурно той е убил сина си и е наредил всичко така, та да излезе, че са го убили разбойници, и той ще пипне парите на Хък, без да се разтака по съдилища. Някои казват, че не го бивало да измисли такова нещо. Аз пък смятам, че е голям хитрец. Ако не се върне до една година, ще му се размине. Никой нищо не може да докаже. Работата ще се забрави, а той ще си пипне паричките на Хък.
— И аз така мисля, м’дам. Не виждам нещо да му попречи. Никой ли не мисли вече, че негърът е убиецът?
— А, някои още мислят. Само че негъра скоро ще уловят и от него може да научат всичко.
— Още ли го гонят?
— Много си простодушна, миличка! Всеки ден ли се случва да припечели човек триста долара? Някои смятат, че негърът е нейде наблизо… И аз мисля така, ама не го разправям. Преди няколко дни научих от едни старци, дето живеят в дървената колиба до нас, че никой не живеел на оня остров, Джексъновия, дето му викат. Никой ли, питам аз. Никой, казват те. Не разпитвах повече, само поразмислих. Преди ден-два съвсем сигурно видях дим в отсамния край на острова и си рекох: сигурно негърът се крие там; няма да е лошо да се попретърси това място. Оттогава не съм виждала вече дим, та може и да не е там сега; ама мъжът ми ще иде да види… с още един човек. Той беше нагоре по реката, а като се прибра преди няколко часа, веднага му казах какво съм намислила.
Почна да не ме свърта на едно място. Трябваше да върша нещо; затова взех една игла от масата и почнах да вдявам конец. Само че ръцете ми трепереха, та не можех да вдяна. Щом жената млъкна, вдигнах очи да я погледна; и тя ме гледаше учудено и се усмихваше. Оставих иглата и конеца, престорих се на слисан от приказките й — и така си беше! — и рекох:
— Триста долара са страшно много пари! Да можеше да ги получи майка ми! Тази нощ ли ще иде мъжът ти?
— Тази вечер. Отиде в града с другия да вземат лодка и да потърсят отнейде още една пушка. Ще тръгнат след полунощ.
— Няма ли да виждат по-добре, ако почакат да се съмне?
— Ами нали тогава и негърът ще вижда по-добре? След полунощ той ще е заспал, а те ще се проврат през горичката и в тъмното лесно ще видят огъня, ако си е запалил огън.
— Виж, не се сетих за това.
Жената все ме гледаше и мен взе да ме дострашава. Подир малко попита:
— Как те казваха, миличка?
— М… Мери Уилиамс.
Не знам защо ми се стори, че по-рано не бях казал Мери, затова не посмях да вдигна глава… Струваше ми се, че бях казал Сара; и тя наистина сякаш ме притисна до стената. Сигурно и по вида ми личеше, че ме е страх. Искаше ми се да каже нещо — колкото мълчеше, толкова по-зле ми ставаше. Най-сетне рече:
— А защо на мен ми се стори, миличка, че първия път каза Сара?
— Така е, м’дам. Аз съм Сара-Мери Уилиамс. Сара е първото ми име. Едни ми викат Сара, други
