крия между други трупи, все навежда глава и плува някак, и все чака сал. Иде сал и аз — хоп! — за кърма. Тогава излезе облаци, стане тъмно и аз пак — хоп! — на дъски. Хора се събрали на среда, около фенер, а река придошла, тече бързо; дорде съмне, рекъл, стигам двайсет и пет мили надолу, скачам, дорде не развидели, плувам до брега и сляза в Илиноис.
— Ама не ми вървяло. Пред острова един човек тръгнал към кърма с фенер. Няма полза да чакам, бух във вода и право на остров. Мислел, ще сляза де да е, ама не може — бряг много стръмен. Плувал до другия край на остров, дорде намерил място да слезе. Скрил се в горичка и решил да няма вече работа със сал, щом там се разтакат с фенери. В шапка взел лула, малко тютюн и кибрит. Не измокрили, значи работа наред.
— И през цялото време нищо не си ял? Защо не си улови някоя костенурка?
— Как уловиш? Не може уловиш: нито убиеш с камък. Такова нещо не правиш нощем, а денем не показваш на бряг.
— Вярно. Трябвало е да стоиш все в горичката. Чу ли, като гърмяха с топа?
— Чул. И разбрал, тебе търсят. Видял ги, като минали насам — гледал през храсти.
Някакви птиченца прелетяха над нас — похвърчат ярд-два и кацнат. Джим каза, че било на дъжд. Знаело се, че щом малки пиленца вземат да подскачат от място на място, ще вали; сигурно и птиченцата показвали същото. Исках да уловя някое от тях, ама Джим не позволи. Такова нещо докарвало смърт. Разправи ми как веднъж, когато баща му се разболял, едно от децата уловило птиче. Тогава баба им казала, че баща им ще умре, щом са уловили птиче, и той наистина умрял.
Каза ми още, че не бива да броиш, каквото ще готвиш за вечеря, защото и това не било на добро. Нито да изтърсваш покривката от трапезата след залез слънце. Ако ли умре стопанин на пчелен кошер, трябвало да кажат на пчелите, додето не е съмнало, инак те щели да отслабнат, ще престанат да работят и ще умрат. Джим каза, че пчелите не хапят идиотите; ама аз не вярвам да е така, защото много пъти съм ги дразнил, а те ни веднъж не са ме ухапвали.
И по-рано бях чувал за такива неща, само че не за толкова много. Джим знаеше всякакви поличби. Разправяше, че ги знаел всички. Според мене, всяка поличба предвещава зло, затова го попитах дали има и такива, дето предвещават добро. А той рече:
— Малко… и те не от полза. Защо ти е да знаеш кога сполети добро? Да бягаш от него? — После настави: — Космати ръце и гърди знак, че забогатееш. От такъв знак има полза, като знаеш, че кога да е се сбъдне. Може дълго си беден, може отчаеш се и се убиеш, ако не разбереш от знак, че един ден забогатееш.
— А твоите ръце и гърди космати ли са, Джим?
— Защо питаш? Нали види — космати.
— Е-е, богат ли си?
— Не съм. Едно време бил богат и пак забогатея. Веднъж имал четиринайсет долара, ама почнал търговия и пропаднал.
— С какво търгуваше, Джим?
— Със стока.
— Каква стока?
— Жива стока… сиреч добитък. Дал десет долара за една крава. Няма вече да хаби пари за жива стока. Кравата умряла на ръцете ми.
— И ти загуби десетте долара?
— Не загубил всичките. Само девет, да речем. Кожа и лой продал за един долар и десет цента.
— Тогава ти са останали пет долара и десет цента. Продължи ли търговията с тях?
— То се знае, познаваш ли еднокрак негър, дето му е господар стар мистър Вредиш? Той негър отвори банка — който внесе един долар, на край година получи четири. Всички негри внесли, ама нямали кой знае колко пари. Аз имал най-много. Затова искал да получи повече от четири долар и му рекох, ако не получи, сам отворя банка. Негър искал да си пази занаят, защото нямало място за две банки, и рекъл да му дам петте долар, а той върне трийсет и пет на край година.
— Така направил. Решил, щом взема трийсет и пет долара, пак ги пусна да работят. Имало един негър, Боб го викали. Пипнал Боб тайно от господар една плоскодънна лодка; аз я купил от него и обещал да дам трийсет и пет долар на край година. Ама някой откраднал още тая нощ лодка, а на друг ден еднокрак негър рече банка пропадна. Та никой не взел пари.
— А десетте цента какво станаха, Джим?
— Как да кажа, щял да похарча, ама сънувал един сън, а сънят казал дай на един негър, Валаам го викали, за по-лесно Валаамово магаре. И наистина глупав. Ама му върви, разправят, а пък аз видял, на мене не върви. Сънят ми рекъл, дай на Валаам десет цента — той ги вложи, после ти даде печалба. Взел Валаам пари, отишъл в черква, а там проповедник казва, който дава пари на беден, дава ги назаем богу и той му ги върне стократно. И Валаам вземе, та даде десетте цента на един беден, после чака да види какво излезе.
— И какво излезе, Джим?
— Нищо не излезе. Ни аз видял вече пари, ни Валаам. Не дава вече аз пари назаем без поръчител. Получиш стократно пари, разправя проповедник! Десет цента да си получа, пак добре, и на това благодарен!
— Всичко ще се оправи, Джим, щом кога да е ще забогатееш.
— Аз и сега богат, като поразмислиш. Сам свой господар, а струвам осемстотин долар. Да имал тия пари, повече не ща.
Глава девета
НАСТИГА НИ КЪЩА С УМРЕЛИ
Дощя ми се да видя пак едно местенце към средата на острова; видял го бях, когато обикалях навсякъде. Тръгнахме с Джим и скоро го намерихме — островът нямаше повече от три мили дължина и четвърт миля на ширина.
Мястото беше една длъжка стръмна могилка, четирийсетина стъпки висока. Малко нанагорно ни дойде да се изкачим до върха, беше много стръмно и обрасло с гъсти храсталаци. Покатерихме се, разгледахме навсякъде и накрай намерихме една голяма пещера под върха на скалата, срещу брега на Илиноис. Пещерата беше колкото две-три стаи и Джим можеше да стои вътре прав, при това беше и хладно. Джим реши веднага да се настаним в нея, ама аз рекох, че не ни трябва да лазим нагоре-надолу.
Но Джим каза, че ако затулим хубаво лодката и приберем нещата си в пещерата, така ще се скрием там, та и да слязат хора на острова, никога няма да ни намерят, ако са без кучета. Освен това, рече, птичетата предсказвали, че ще вали: да не искам да ни се намокрят нещата?
Върнахме се, седнахме в лодката, доплавахме до подножието на пещерата и пренесохме всичките си неща в нея. После потърсихме да скрием и лодката нейде из върбалака. Извадихме от въдиците уловената риба, пуснахме ги пак и седнахме да си сготвим обед.
Входът на пещерата беше голям колкото да мине глава на шопар; от едната му страна имаше една висока полянка, дето можеше да се запали огън. Там си сварихме яденето.
Постлахме одеялата на земята и седнахме да ядем. Нещата си бяхме наредили в дъното на пещерата, ама така, че да ни са под ръка. Подир малко притъмня, взе да гърми и да се святка; птичките бяха предсказали вярно. Изведнъж заваля като из ведро, а пък вятърът… не бях виждал такова чудо досега. Редовна лятна буря. Толкова притъмня, че всичко стана синьочерно и много красиво; дъждът беше толкова проливен, че по-далечните дървета изглеждаха увити в паяжина; от време на време вятърът ги огъваше до земята и им обръщаше листата с опакото нагоре; после се втурне нова вихрушка и клоните се запревиват като бесни; а тъкмо когато е най-синьочерно — сст! — нещо светне като фишек и ти видиш чак на стотина ярда как върховете на дърветата се огъват от бурята; след една секунда пак ще стане тъмно като в рог, ще тресне страшен гръм, ще забуботи, ще тътне и накрай ще заглъхне из небето някъде към пъкъла — сякаш са търкаляли празни бурета по стълба, ама по дълга стълба, та буретата да подскачат.
— Чудесно място, Джим! — рекох аз. — Нийде другаде не ща да живея. Дай ми още малко риба и хляб.
— А пък няма да бъдеш тук, ако не бил Джим! Щял да стоиш долу в гора, без ядене, и дъжд щеше
