— Те… те… Ти ли си пазач на ферибота?
— Да — рече той някак самодоволно. — Аз съм му капитан, собственик, помощник-капитан, лоцман, пазач и боцман; понякога съм и стока, и пътник. Не съм богат като стария Джим Хорнбек, да пилея пари за всеки Том, Дик и Хари, както прави той; колко пъти съм му казвал, че не бих си разменил живота с неговия; за мене, казвам, е моряшки живот, а не да живея на две мили извън град, дето не се случва нищо. И за двойно повече пари от неговите няма да приема, рекох…
Но аз го прекъснах:
— Те са в страшна беда и…
— Кои те?
— Ами тате, мама, сестричката и мис Хукър; ако идеш дотам с ферибота…
— Докъде? Къде са?
— На заседналия параход.
— Какъв заседнал параход?
— Та да не са два!
— На Уолтър Скот ли?
— Аха!
— Гледай ти! Че как са попаднали там?
— Съвсем не нарочно.
— То се знае, че не нарочно! Та те са загубени, ако не се измъкнат веднага оттам! Че как пък можаха да попаднат в такава беда?
— Много просто. Мис Хукър беше на гости в града…
— Аха-а, в Буутс Лендинг… Карай!
— Отишла беше на гости в Буутс Лендинг и на мръкване тръгнала със своята негърка на конския ферибот да пренощува у приятелката си, мис… забравих й името. Ама загубили кормилното весло, почнали да се въртят и течението ги влякло с кърмата напред около две мили, право срещу заседналия параход; лоцманът на ферибота, негърката и конете потънали, само мис Хукър сполучила да се прехвърли на парахода. Един час след залез слънце и ние се спускахме по реката с нашата платноходка; беше толкова тъмно, че видяхме парахода чак когато налетяхме право на него; ама от нашите загина само Бил Хуипл… Чудесно момче беше! Да бях потънал аз вместо него…
— Гледай ти, гледай ти! Такова нещо не съм чувал досега! Какво стана после?
— Викахме, викахме, ама реката там е толкова широка, че никой не ни чу. Тогава тате рече някой да дойде на брега за помощ. Само аз знаех да плувам, затова се реших да тръгна, а мис Хукър поръча, ако не намеря другаде помощ, да дойда дотук да потърся чичо й, той щял да ни оправи. Стигнах до брега, една миля по-надолу, и оттогава все скитам, дано намеря някого да ни помогне, ама всички казват: „В такава нощ и при такова силно течение ли? Търси ферибота!“ Та ако щеш, да дойдеш…
— Ей сега ще дойда, то се знае, само че кой ще плати за тая работа? Мислиш ли, че баща ти…
— За това няма какво да мислиш. Мис Хукър каза, че чичо й Хорнбек…
— Дявол я взел! Той ли е чичото? Слушай, тръгвай направо към оная светлинка, ей там! Щом стигнеш, поеми наляво и след четвърт миля ще стигнеш до кръчмата; кажи им да ти покажат пътя за Джим Хорнбек — той веднага ще уреди сметката. И не се заплесвай много-много, защото сигурно ще иска по- скоро да разбере какво е станало. Кажи му, че аз ще прибера племенницата му още преди да стигне той до града. Тичай, а пък аз отивам да събудя машиниста.
Хукнах към светлинката и щом го видях, че сви зад ъгъла, се върнах, скочих в лодката, отделих се от брега, карах пет-шестстотин ярда нагоре в спокойните прибрежни води и се спотаих между няколко дървени лодки; исках да видя, че фериботът тръгва. Трябва да ви кажа, че се гордеех, дето полагам толкова грижи за ония разбойници, защото надали някой друг щеше да направи такова нещо. Искаше ми се Вдовицата да научи някак тая работа. Надявах се и тя да се гордее с мене, че спасявам тия негодници, защото Вдовицата и добрите хора най-много обичат да помагат на разбойници и обесници.
Не мина много време, гледам, течението влачи нещо тъмно и черно: разбития параход. Най-напред се разтреперах. после поех право към него. Беше толкова потънал, че надали имаше някой жив вътре. Заобиколих го, извиках няколко пъти, никой не се обади. Мъртва тишина. Дожаля ми за разбойниците, ама не много; „Щом те не жалеха никого, рекох си, и аз няма защо да ги жаля.“
Като пристигна фериботът, избягах косо към средата на реката; щом стигнах, дето смятах, че няма да ме видят, оставих веслата, обърнах се и видях как фериботът обикаля около парахода да търси останките на мис Хукър, защото капитанът вярваше, че чичо й Хорнбек ще иска да ги прибере. Но скоро се отказа и пое към брега, а пък аз взех веслата и се впуснах по течението.
Стори ми се, че страшно много време мина, додето зърнах фенера на Джим; а като се мярна, беше сякаш на хиляда мили далеко. Додето стигна дотам, небето започна да посивява на изток; затова се насочихме към един остров, скрихме сала, потопихме лодката, после легнахме и заспахме като пребити.
Глава четиринадесета
МЪДЪР ЛИ Е БИЛ СОЛОМОН?
Подир някое време станахме, изпразнихме чувала с плячката и намерихме ботуши, одеяла, дрехи и така нататък, сума книги, телескоп и три кутии пури. Никой от нас не беше имал толкова богатства досега. Пурите бяха екстра. Цял следобед се търкаляхме в гората и си приказвахме, аз прочетох нещо из книгите, с една дума, прекарахме чудесно. Разказах на Джим от игла до конец какво беше станало с парахода и ферибота и му обясних, че това се казва приключение; а той рече, че не иска вече никакви приключения. Каза, че когато аз съм влязъл в кабината, а той пропълзял назад и видял, че сала го няма, без малко не умрял от страх, защото сметнал, че както и да потръгнат работите, неговата е свършена: ако не го спаси някой, ще се удави; ако пък го спаси, ще го закара в града да си получи наградата и тогава мис Уотсън непременно ще го продаде в Южните щати. Прав беше, всякога си беше прав; и много умен — като за негър, то се знае.
Доста нещо четох на Джим за крале, херцози, графове и така нататък, колко разкошно се обличат, колко са важни, как си казват един на друг „ваше величество“, „ваша светлост“, „ваша милост“ и прочие, и прочие, вместо да си казват „мистър“; а Джим се пулеше и чудеше. Рече:
— Не знаел, че били толкова много. Не чувал досега за никого, само за цар Солърмун, ако не броиш царе в карти за игра. А колко получава един цар?
— Колко получава ли? — викам аз. — Ами че може да получава и хиляда долара на месец, ако иска; цар ли е, получава, колкото си иска, всичко е негово.
— Гледай ти чудо! А колко работи, Хък?
— Нищо не работи. Виж какво приказваш! Царете само си седят.
— Не може бъде!
— И как още може! Седят си, и толкова! Само ако има война, може да идат да се бият. През другото време хайлазуват или ходят на лов със соколи… непременно със соколи… Или… Чу ли нещо?
Скочихме да погледнем през дърветата; нищо се не виждаше, само откъм носа се чуваше шум на параходно колело; затова се върнахме на мястото си.
— Да — казвам аз. — В друго време, щом няма развлечения, се забавляват с парламенти; а щом някой не върви в пътя, заповядват да му се отсече главата. Но най-много си седят в харема.
— В какво?
— В харема.
— Какво е то харем?
— Място, дето държат жените си. Нима не знаеш какво е харем? Соломон си имал харем; имал горе- долу един милион жени.
— Тъй, тъй, така било… ама аз забравил. Харем, сиреч общо къща. Ех, че олелия в детско отделение! И жените сигурно множко карат и още по олелия. А защо разправят. Солърмун най-мъдър човек по света? Според мен, не бил. И кажа защо: може ли умен човек живее в такава олелия? Не може, то се знае. Умен човек построи бакърджийница; ако иска почине, вземе и затвори.
— Той си е бил най-големият мъдрец: така казва Вдовицата.
— Не ща да знам какво казва Вдовица; според мен, никак не мъдър. Даже последен глупак. Нали знаеш
