По брега на Мисури се издигат планини, по брега на Илиноис — гъсти гори, а средата на течението минаваше тук по-близо до мисурийския бряг, та не се бояхме някой да ни връхлети изневиделица откъм тая страна. Прекарахме на това място целия ден и гледахме как салове и параходи се спускаха покрай мисурийския бряг, а другите, дето плаваха нагоре, се бореха с течението. Казах на Джим какво бях чул от жената в града; а той рече, че била много хитра и ако тръгнела тя да ни търси, сигурно нямало да чака край огъня — не, сър, сигурно щяла да вземе и куче със себе си. Добре, рекох аз, защо да не каже и на мъжа си да вземе куче? Джим каза, че сигурно се е сетила да му каже, когато мъжете вече са тръгвали и може да са отишли в града за куче, затова се забавиха толкова време, инак нямаше да сме тук — на шестнайсет- седемнайсет мили от селото… Напротив, щяхме да сме вече в стария град. Аз пък рекох, че ми е все едно защо не са ни пипнали — стига ми, че не ни пипнаха.
Като взе да се смрачава, надникнахме от храсталака и огледахме реката надолу, нагоре, отсреща; после Джим извади няколко дъски от сала и направи чудесна колибка — да се крием от вятър и дъжд и да не ни се мокрят нещата. Направи й и под, цял фут над сала, та талазите при минаването на параходите да не заливат одеялата и другите ни вещи. Насред колибата си направихме огнище от глина, пет-шест инча дълбоко, с рамка наоколо, да не се пръска глината; там щяхме да си палим огън, когато е влажно или студено; стените на колибата щяха да го скриват. Направихме си още едно весло, защото някое все можеше да се пречупи о дънер или нещо друго. Закрепихме един чаталест прът, да закачваме на него стария фенер; трябваше непременно да палим фенер, щом видим, че някой параход плава надолу, инак можеше да се удари в нас; за параходите, дето плаваха нагоре, нямаше защо да палим фенера, ако не сме попаднали, както се казва, на „пресечка“ — водата беше още много високо, по-ниските места по брега бяха още залети, та параходите за нагоре не се държаха всякога в талвега, ами търсеха, дето е най-леко за плаване.
През втората нощ плавахме седем-осем часа; течението ни отнасяше с повече от четири мили в час. Ловяхме риба, приказвахме, от време на време слизахме да поплуваме, та да се разсъним. Цял празник беше да плаваш по широката, спокойна река, легнал на гръб, и да гледаш звездите! Не ни се искаше да разговаряме високо, дори не се смеехме — само се позасмивахме тихичко. Времето беше изобщо хубаво и нищо не ни се случи нито тая нощ, нито другата, нито по-другата.
Всяка нощ минавахме покрай градове, някои на далечни черни хълмове; виждахме само редици светлинки — никаква къща. Петата нощ минахме покрай Сент Луис, светнал от горе до долу. В Сент Питърсбург разправяха, че в Сент Луис живеели двайсет-трийсет хиляди души, ама аз не вярвах, додето не видях с очите си тия светлини в два часа през нощта. А никакъв шум — всичко живо спеше.
Всяка вечер към десет часа слизах на брега да купя в някое селце за десетина цента брашно, бекон или друго нещо за ядене; случваше се да докопам и някое пиле, ако не мирува на пръта си. Баща ми казваше, че види ли човек пиле, трябва да го взема, било за себе си, било за другиго, който нямало да забрави такова добро. Макар че така приказваше, не го видях да се откаже някога от пиле.
Заран се промъквах още по тъмно из полето и все докопвах някоя диня, пъпеш, тиква, прясна царевица или нещо друго. Баща ми казваше, че не е грях да си вземеш нещо, ако смяташ един ден да го платиш; но, според Вдовицата, това си е чисто и просто кражба и никой свестен човек не върши такова нещо. Според Джим, и Вдовицата имала донякъде право, и баща ми; затова най-добре било да заличим две-три неща от списъка и да се вречем, че няма да ги вземаме занапред — тогава нямало да е грях, ако вземем другите. Приказвахме по тая работа цяла нощ, додето се спускахме по реката, и се чудехме от какво да се отречем — от дините ли, от пъпешите и пресните царевици ли или от нещо друго. На съмване решихме благополучно въпроса — да се откажем от киселиците и фурмите. Досега все ни беше някак чоглаво, но сега вече ни олекна. Аз се зарадвах много на това решение, защото киселиците не са кой знае какво чудо, а пък фурмите щяха да узреят чак след два-три месеца.
От време на време сполучвахме да ударим някоя подранила или закъсняла патица. Изобщо си карахме чудесен живот.
На петата нощ след Сент Луис подир полунощ ни връхлетя страшна буря с гръмотевици, светкавици и дъжд като из ведро. Скрихме се в колибата, а сала оставихме да се оправя сам. Като блеснеше светкавица, виждахме напреде си широка права река, а от двете страни високи скали. По едно време се провикнах:
— Ей, Джим, я погледни!
Един параход се беше ударил в скала. А ние се носехме право срещу него. Щом светнеше, го виждахме съвсем ясно. Беше се навел на една страна, част от горната му палуба беше над водата, хубаво се виждаше всяка вещ, столът до големия звънец и закачената вехта шапка на гърба на стола.
Какво ще ви разправям? В такава бурна нощ, когато всичко беше толкова страшно, щом видях тъжния самотен параход насред реката, аз изпитах, каквото ще изпита и всяко друго момче на мое място. Искаше ми се да се кача на него, да го обиколя, да видя какво има, какво няма. Затова рекох:
— Да идем да го видим, Джим.
Но Джим отначало не искаше и да чуе. Рече:
— Не ща да се разтака из разбит параход. Хубаво ни тук и най-добре да не задяваме, както пише в учени книги. Тая развалина не без пазач!
— Баба ти е пазач! — казвам аз. — Какво има да пази? Каютите и лоцманската будка. Да не мислиш, че някой ще си излага живота в такава нощ за каюти и лоцманска будка, които всеки миг ще се разцепят и ще се понесат по течението?
Джим не намери какво да отговори, та не се и опита.
— Освен това — казвам — в капитанската кабина може да намерим нещо, дето струва пари. Обзалагам се, че има пури, от ония — по пет цента парчето суха пара. Параходните капитани са богати хора, получават по шейсет долара на месец, не искат и да знаят кое колко струва, щом им трябва. Вземи една свещ, Джим, другояче няма да я бъде — ще идем да разтарашуваме парахода. Мислиш ли, че Том Сойер щеше да отмине такова нещо? Нямаше да го отмине, то се знае. Щеше да рече: „Ех, че плячка!“ — така щеше да рече; и щеше да иде на този параход, та ако ще да остави там костите си! И щеше да го направи, както подобава… със замах! Да речеш, Христофор Колумб открива някоя държава. Е-ех, да беше тук Том Сойер!
Джим помърмори, ама отстъпи. Каза да не приказваме много-много, а дето не може без приказки, да шепнем. Светкавицата ни показа тъкмо навреме парахода, приближихме до десния борд и завързахме там сала.
Палубата от тая страна беше висока. Запълзяхме в тъмното надолу към левия борд, за каютите, пристъпвахме предпазливо и протягахме ръце за опора, защото в тъмното не се виждаше нищо. Подир малко стигнахме до люка и го отминахме; веднага подир него стигнахме до вратата на капитанската кабина. Тя беше отворена и — кълна се, в каквото щете! — някъде в долния край на пътеката за кабините зърнахме светлина, а в същото време ни се счу и мърморене.
Джим прошепна, че му призлява, и поиска да се махнем. Добре, казвам аз, и тъкмо се готвех да тръгна към сала, чувам някой да се вайка:
— Моля ви се, момчета, недейте; кълна ви се, че няма да издам. А друг глас изгърмя:
— Лъжеш, Джим Търнър. Знаем те от по-напред. Все искаш повече от другите и все вземаш повече, защото се кълнеш, че ако не ти дадем повече, ще ни издадеш. Ама тоя път няма да ти се размине. Из целия край няма по-проклето куче от тебе.
Джим беше слязъл вече на сала. Аз просто умирах да разбера какво ще стане и си рекох: „Том Сойер нямаше да се махне оттук, затова и аз ще остана да видя какво става“. Запълзях на четири крака по пътечката за кърмата и пълзях, додето между мене и салона остана само една каюта. Изведнъж видях един човек прострян на пода с вързани ръце и крака, а до него двама души; единият държи мръсен фенер, другият пищов. Насочил беше пищова в главата на прострения на пода и крещеше:
— Ех, че ми се ще да те пребия! Пък и заслужаваш си го, мръсна гадино!
Човекът на пода само се въртеше и повтаряше:
— Моля ти се, Бил, недей; никому няма да изкажа.
Щом кажеше тия думи, другият с фенера се разсмиваше и казваше:
— Няма, то се знае! Тоя път вече можеш да се закълнеш, че си казал право! Веднъж рече:
— Слушай го как хленчи! А пък ако не бяхме го надвили и вързали, щеше да ни убие и двамата. И за какво? За нищо. Само защото си искахме правото — за нищо друго. Сега вече сигурно няма никого да заплашваш, Джим Търнър. Прибери си пищова, Бил!
— Не ща, Джек Пакард — рече Бил. — Ще ми се да го убия. Не уби ли той ей тъй — за нищо, стария
