как заповядал да разсекат на две дете?
— Знам, Вдовицата ми разправи всичко.
— Е, тогава? Нима това не най-глупавото нещо на света? Размислиш мъничко! Тоя пън е една жена; ти друга; аз Солърмун; а твой долар — дете. И двете искате дете. Какво правя? Питам съседи на коя долар и го дам цял-целеничък на нея като всеки умен човек! Не разрежа долар на две, дам половина на теб, половина на друга жена. Така раздели Солърмун дете. Питам аз: за какво ти такъв половин долар? Нищо не купиш с него. И за какво половин дете? Пет пари не дал аз за милион такова половинки.
— Слушай, Джим, та ти хич нищо не си разбрал, дявол да те вземе, хич нищичко!
— Кой? Аз? Карай да видим. Не приказвай за твои половинки. Аз мога разбера кое мъдро и кое не. Тука няма мъдро. Жени не се карали за половин дете, а за цяло дете; а човек, дето иска уреди кавга за цяло дете с половин дете, за нищо не го бива. Не приказваш за Солърмун, Хък — знам го аз от глава до пети.
— Казвам ти, че не разбираш каква е била работата.
— Мътните я вземат, твоя работа! Знам си аз, каквото знам. Слушай сега, истинска работа по-друга, по-дълбока. Работа как е живял тоя Солърмун. Вземеш, да речем, човек, дето има едно-две деца; захвърля ли такъв човек деца? Няма, не помисли такова нещо. Знае колко струвал едно дете. Ама човек, дето му бесуват пет милион деца, работа друга: той може разсече едно дете на две като коте. Пак му останат. Едно-две деца повече, по-малко за Солърмун все едно.
Не бях виждал досега такъв негър. Да не си втълпи веднъж нещо — не можеш го изби вече из главата му. Не бях виждал негър да се нахвърля така на Соломон. Затова взех да му разправям за други крале, дано забравим Соломон. Разправих му за Людовик Шестнайсети, дето едно време французите му отсекли главата; и за момченцето му, делфина [става дума за Дофина, т. е. френския престолонаследник], дето щяло да стане крал, ама го затворили в тъмница и както разправят, умряло там.
— Горкичко!
— Други казват, че се измъкнало из затвора и избягало в Америка.
— Добре направил! Ама тук пък самичко… тук няма крал, нали, Хък?
— Няма.
— Тогава и работа не може намери. Какво да прави?
— Знам ли? Едни постъпват в полицията, други — учат хората да говорят френски.
— Какво приказваш, Хък, нима французи не говори като нас?
— Не, Джим, ти няма да разбереш нито дума от приказките им… нито една думичка.
— Гледай ти! Защо?
— Не знам защо, ама така е. В една книжка видях техните приказки. Представи си, че някой се приближи към тебе и каже: „Пурли ву франси?…“ — какво ще помислиш?
— Нищо не мисля, ами тресна по глава… ако не бял, то се знае. На никой негър не позволя да нарича така.
— Никак не те нарича. Пита те само дали говориш френски.
— Защо не каже човешки?
— Казва го, само че по френски.
— Ама смешно работа! Не искаш да слуша повече! Всичко глупост!
— Слушай, Джим: може ли котка да приказва като нас?
— Не може.
— Ами крава?
— И крава не може.
— Може ли котка да приказва като крава, а крава като котка?
— Е, не може.
— Нали е редно всеки да приказва по своему?
— То се знае.
— Редно е котката и кравата да не приказват като нас, така ли?
— Така, то се знай.
— Защо тогава да не е редно един французин да приказва не като нас? Отговори ми.
— А котка човек ли, Хък?
— Не е.
— Добре, тогава никак не редно котка приказва като човек. Ами крава човек ли? Котка ли?
— Нито е човек, нито е котка.
— Тогава не нейна работа да приказва като човек, като котка. А французин човек ли?
— Човек.
— Тогава защо, дявол взел, не приказва човешки? Кажи ми!
Разбрах, че няма защо да си губиш времето и да спориш с негър — не можеш го научи как се спори. И се отказах.
Глава петнадесета
КАК ИЗМАМИХ ГОРКИЯ ДЖИМ
Сметнахме, че след три нощи ще стигнем до Кейро, накрай илинойския бряг, дето се влива река Охайо, а тъкмо нататък се бяхме и запътили. Щяхме да продадем сала, да се качим на параход, да стигнем по Охайо до свободните щати и да се спасим.
Добре, ама на втората нощ припадна една мъгла и ние спряхме до един горист нос, защото не се плава в мъгла; само че като стигнах дотам с лодката и с въже в ръка, та да привържа и нея, и сала, нямаше за какво да ги вържа — до брега имаше само храсталаци. Прекарах въжето около най-близкия храст, ама течението беше толкова силно, че салът изтръгна храста от корен и замина заедно с него. Мъглата припадна още повече и аз толкова се уплаших, та половин минута не можах да мръдна… В това време салът изчезна от очите ми; на двайсет ярда вече не се виждаше. Скочих в лодката, изтичах до кърмата, грабнах веслото и взех да се отдръпвам от брега. Ама лодката не мръдна. От бързане бях забравил да я отвържа. Опитах се да я отвържа, само че ръцете ми така трепереха от вълнение, та едвам се оправих.
Щом сполучих да отплавам, хукнах подир сала, ама се държах все покрай носа. Отначало беше добре, ама носът нямаше повече от шейсет стъпки и щом стигнах долния му край, навлязох в гъстата бяла мъгла, без да мога вече да разбера накъде ме носи водата.
Да греба, мисля си, не бива: може да се блъсна в брега, в някой нос или друго нещо; трябва просто да се оставя на течението; а страшно мъчна работа е да скръстиш ръце в такова време. Подсвирнах и се ослушах. Някъде отдалеко ми отвърна едва чуто подсвирване и аз се окуражих. Втурнах се нататък и напрегнах слух дано го чуя пак. Като го чух, разбрах, че не отивам към него, а някъде надясно. При третото подсвирване разбрах, че съм се насочил наляво и никак не съм се приближил, защото само се въртях насам-натам, а подсвирването се чуваше все право пред мен.
Искаше ми се оня глупак да вземе някое тенекиено канче и да удря, без да спира, ама той не се досети, а замлъкването между подсвирванията взе да ме отчайва. По едно време, както се борех с водата, изведнъж чувам подсвирването зад мене. Сега вече съвсем се обърках. Или някой друг подсвирваше тоя път, или аз се въртях все на едно място.
Оставих веслата, а подсвирването се чу отново; и този път беше зад мене, само че от друга страна; сега взе да се повтаря редовно и все менеше мястото си; и аз редовно отговарях, додето подир малко го чух пак пред мене. Тогава разбрах, че лодката се носи по течението с носа напред; значи работата е наред, ако се обажда Джим, а не някой друг лодкар. Аз мъчно разпознавам гласовете, щом има мъгла, защото в мъгла нищо не се вижда и чува както трябва.
Подсвирването не спираше, а след някоя минута аз се ударих в един стръмен бряг с големи дървета, които приличаха на кълба дим; после течението ме отхвърли наляво и ме понесе между коренища, дето водата страшно бучеше.
След една-две секунди наоколо припадна пак само бяла мъгла и тишина. Не мръднах вече, слушах как тупти сърцето ми и мисля, че си поех дъх чак като удари сто пъти.
Тогава разбрах цялата работа. Стръмният бряг беше остров, а Джим беше на отвъдната му страна. Не беше някое пясъчно островче, което можеш да заобиколиш за десет минути. Тук имаше голяма гора, като на
