Течението ни беше отнесло до голям завой, когато се заоблачи и нощта стана задушна. Реката беше много широка и от двете страни заградена с гъсти гори; никъде не се виждаше ни просека, ни светлинка. Заговорихме за Кейро и се питахме дали ще го познаем, като стигнем до него. Сигур няма да го познаем, рекох аз, защото бях чувал, че било само десетина къщи и ако се случи да няма запалена ни една лампа, отде ще разберем, че минаваме покрай град? Но Джим каза, че там се събират две големи реки и по това ще го познаем. Добре, рекох, ама може да помислим, че сме стигнали до края на някой остров и да смятаме, че сме все на същата река. Това разтревожи Джим… пък и мене. Чудехме се какво да правим. Да идем на брега, рекох аз, щом зърнем светлинка, и да кажем, че баща ми плава подир нас с товарна платноходка, ама пътува за пръв път, затова ни изпратил напред да разберем далеко ли е до Кейро. Джим се съгласи, че така няма да е зле, затова изпушихме по една лула, да си починем.
Сега трябваше само да си отваряме очите на четири, да не пропуснем града. Джим каза, че няма да го пропусне, нали щом го види, ще бъде вече свободен, а пропусне ли го, ще си остане в робовладелски щати, без надежда да се освободи. От време на време току се стряскаше и извикваше:
— Ето го!
Ама никакъв град не се виждаше. Бяха блуждаещи огньове или светулки; тогава той си сядаше и пак почваше да се вторачва. Казваше, че цял се разтреперва, щом се сети колко близо е свободата. Трябва да си призная, че и аз взех да треперя, като го слушах, защото разбирах, че е вече наполовина освободен — а кой беше виновен за това? Аз, то се знае. Никак не можех да се отърва от тая мисъл. Тя взе толкова да ме измъчва, че не ми даваше покой; не можех да се свъртя на едно място. Досега не бе ми минавало през ум какво съм направил. Но сега разбрах, и тая мисъл вече не ме напускаше, а все по-страшно ме гризеше. Мъчех се да повярвам, че не съм виновен, защото не бях отнел Джим от законния му собственик; но не сполучвах, защото съвестта все ми повтаряше: „Ти знаеше, че той бяга, за да се освободи; можеше да идеш на брега и да обадиш“. Така беше, затова не можех да се отърва от тая мисъл. Тя ме бодеше постоянно. Съвестта ми казваше: „Какво ти е направила горката мис Уотсън, та гледаш как негърът й бяга пред очите ти и не обелваш ни дума? Какво ти е направила горката старица, та й правиш такова зло? Ами че тя те учеше да четеш, гледаше все да е добра към тебе.“
Видя ми се, че съм страшно подъл и ми се дощя да умра. Мотаех се нагоре-надолу по сала и се ругаех, а Джим се влачеше все подир мене. И двамата не можехме да си намерим място. Щом се обърнеше и кажеше:
— Ето Кейро! — нещо сякаш ме пробождаше и аз си казвах, че ако наистина е Кейро, ще умра от угризения.
Додето аз размишлявах, Джим все си приказваше нещо на глас. Разправяше, че щом стигнем в свободните щати, първата му грижа ще бъде да не харчи нито цент, ами да спести пари да откупи жена си, която робувала във ферма, недалеко от къщата на мис Уотсън; после двамата щели да работят, та да откупят двете си деца. Ако господарят не иска да ги продаде, ще изпратят някой аболиционист да ги открадне.
От тия приказки просто изтръпвах. Никога досега той не смееше да приказва такива неща. Виж го ти как се промени, щом помисли, че скоро ще се освободи! Точно според поговорката: „Дай на негъра един инч, той ще грабне два аршина“. Така е, рекох си аз, като не мисля какво върша. Ето, помогнах на тоя негър да избяга, и той изведнъж ми казва, че щял да открадне децата си. А пък аз нито познавам господаря им, нито съм видял някакво зло от него.
Недостойни приказки приказваше Джим — не му приличаше да говори така. Съвестта започна да ме гризе още по-жестоко и най-подир си казах: „Защо се ядосвам? Още нищо не е станало… Ще сляза на брега, щом зърна светлинка, и ще го обадя.“ Почувствувах се изведнъж спокоен, щастлив и лек като перо. Всичките ми грижи изчезнаха. Взех да си отварям очите на четири за светлинка и си тананиках. Подир малко се мярна някаква светлинка. Джим извика:
— Спасени, Хък, спасени! Рипай и скачай! Това наистина Кейро, познал го!
— Ще скоча в лодката — рекох си аз — и ще ида да разбера, Джим. Може да не е Кейро.
Той скочи, приготви лодката, постла ми вехтото си палто и ми подаде веслото; а като се отделях, рече:
— След малко се развика от радост и си повтаря, всичко дължа на Хък; вече свободен, а пък нямаше свободен, ако не бил Хък; Хък свършил тая работа. Джим никога не забрави Хък; ти най-добър приятел, ти едничък приятел на стар Джим.
Аз гребях и се отдалечавах, запотен от бързането по-скоро да го издам; но като ми рече тия думи, все едно че ми пресече дъха. Отпуснах ръце и сам не знаех радвам ли се, че тръгнах, или не се радвам. Като се отдалечих на петдесет ярда, Джим се обади:
— Отива верен Хък! Едничък бял джентълмен, сдържал обещание към стар Джим.
Усетих, че ми прилошава. Ама си рекох: „Длъжен съм да го направя… не мога да се отърва“. В това време покрай мене минава една лодка, а в нея двама души с пушки. Те се спряха, и аз също. Единият рече:
— Какво е онова там?
— Сал — отговарям аз.
— От него ли идеш?
— Да, сър.
— Има ли и други?
— Само един човек, сър.
— Хм, тази нощ, малко по-нагоре от завоя са избягали петима негри. Бял ли е твоят човек или чер?
Не отговорих веднага. Опитах се, ама езикът ми не мръдваше. Една-две минути се мъчих да се съвзема и да им разправя всичко, ама не можах — уплаших се като заек. Видях, че ми премалява, затова реших да не се мъча повече и направо излъгах:
— Бял е.
— Я по-добре да проверим.
— Няма да е лошо — казвам. — На сала е баща ми и вие може да ни помогнете да го откарам до брега, при светлинката. Баща ми е болен. И мама. И Мери-Ан.
— Ех, дявол да те вземе! Бързаме, момче! Ама все ще трябва да ти помогнем. Хайде натискай веслата и да тръгваме!
Натиснах аз веслата, а те лопатите. Ударих два-три пъти по водата и рекох:
— Още отсега искам да ви кажа, че баща ми ще ви бъде много благодарен. Всеки бяга, щом го помоля да откараме сала до брега, а пък сам не мога.
— Виж ти какви дяволски изчадия! Ама знам ли аз… Я слушай, момче, от какво е болен баща ти?
— От… такова… как да ви кажа… не е лоша болест.
Те спряха да гребат. До сала оставаше съвсем малко. Единият рече:
— Лъжеш, момче! Какво е на баща ти? Отговаряй веднага, да не си изпатиш!
— Ще ви кажа, сър. Честна дума, ще кажа… само не ни изоставяйте, моля ви се! Болен е от… от… Ама вие няма защо да се приближавате. Аз сам ще ви подам въжето да ни откарате на буксир… Моля ви се.
— Назад, Джон, назад! — извика единият. И веднага завъртяха лодката. — Стой настрана, момче, срещу вятъра. Дявол да го вземе, страх ме е, че вятърът може да е докарал заразата насам! Баща ти е болен от едра шарка, момче, и ти много добре знаеш, че е така. А защо не ни каза? Навред ли искаш да я разнесете?
— Какво да правя — взех да хленча аз. — На другите казвах и те веднага ни зарязваха.
— Горкото, и това е вярно. Много ни е мъчно за тебе, само че… дявол да го вземе, не ни се боледува от едра шарка. Слушай сега, аз ще ти кажа какво да правиш. Не се опитвай да се приближиш сам до брега, защото ще разбиеш всичко на парчета. Карай още двадесетина мили надолу, до де стигнеш до един град на левия бряг. Ще стигнеш след изгрев, а като търсиш помощ, казвай, че твоите хора са болни от простуда и ги тресе. И не се дръж като глупак, та всички да разберат каква е болестта. Ние ти правим добро, затова и ти бъди добро момче и бягай на двайсет мили от нас. Няма полза да слезеш, дето виждаш светлинката… там има само един склад за дърва. Слушай; баща ти трябва да е беден човек, пък и не му е провървяло. Затова оставям на тая дъска двайсет долара, вземи ги, като минат покрай тебе. Признавам, че е подло да те изоставим, ама, нали знаеш, и с едра шарка шега не бива!
