— Чакай, Паркър — рече другият, — тури и тия двайсет от мене. На добър час, момче; направи, каквото ти каза мистър Паркър, и работата е наред.
— Така е, моето момче… На добър час, на добър час! Ако срещнеш някои избягали негри, помогни да ги уловят — пара ще спечелиш.
— На добър час, сър — казвам аз. — Няма да пропусна никакъв избягал негър, стига да ми се мерне.
Те отплаваха, а пък аз се върнах на сала в страшно лошо настроение. Много добре знаех, че постъпих лошо, а разбирах, че напразно ще се мъча да постъпвам добре: щом не си се научил на доброто още от малък, няма оправяне — сполети ли те беда, няма на какво да се опреш и злото ще те смаже. После поразмислих и си рекох: „Опомни се, Хък! По-добре ли щеше да ти е сега, ако беше постъпил както трябва и беше издал Джим? Не, пак щеше да ти е зле — както и сега. Тогава, питам се, каква полза да си добър, щом е толкова мъчно, а да вършиш зло е толкова лесно, и при това наградата е все тая.“ Нищо не можах да си отговоря. Затова реших да не се измъчвам с такива мисли и отсега нататък да я карам, както дойде.
Влязох в колибата. Джим го нямаше вътре. Разгледах наоколо — никъде не се виждаше. Повиках:
— Джим!
— Тука, Хък. Махнаха ли ония? Не говориш високо.
Бухнал се беше в реката, зад кормилното весло, само носът му се подаваше. Казах му, че са се махнали. Той се качи на сала и рече:
— Чул всичко, дето приказвали, затова спуснал във вода и щял да плува до брега, ако дойдат насам. Като махнат, пак да доплува на сал. Ама че излъгал Хък! Хитра работа! Казва ти, чедо, само ти можа да спаси стар Джим… и стар Джим няма никога забрави за това добро!
После заприказвахме за парите. Чудесна печалба беше — по двайсет долара на човек! Джим каза, че ще можем да пътуваме на палуба и пак да ни останат пари, додето стигнем в свободните щати. Според него, двайсет мили не бяха кой знае колко далеч със сал, макар че щеше да е по-добре, ако бяхме вече стигнали.
На разсъмване привързахме лодката, а Джим се погрижи да скрие колкото може по-добре сала. Целия ден прибираше вещите ни във вързопи — приготвяхме се да изоставим сала.
Към десет часа вечерта зърнахме някакъв град в един завой по левия бряг.
Отплавах с лодката да разбера кой е тоя град. Подир малко срещнах друга лодка, а в нея човек, пуснал въдица. Изравних се с него и питам:
— Кейро ли е този град, мистър.
— Кейро ли? Да не си полудял?
— А кой град е тогава, мистър?
— Иди виж, щом искаш да знаеш. Ако се въртиш още малко насам, ще намериш, каквото не търсиш.
Върнах се на сала. Джим страшно се отчая, ама аз го успокоих, че следващият град сигурно ще бъде Кейро.
Преди да съмне минахме покрай друг град и аз пак щях да ида с лодката; ама брегът беше много висок, та не отидох. Джим каза, че около Кейро нямало височини. Аз бях забравил. През деня се излежавахме на една плитчина близо до левия бряг. Взех да се боя. И Джим също.
— Може пък да сме отминали Кейро в мъглата през оная нощ — казвам аз.
А Джим:
— Не приказваме за това, Хък — На горки негри все не върви. Все си казвал, оная змийска кожа още не довършила работа.
— Ех, защо я видях, Джим!… Да не беше ми се мяркала пред очите!
— Не виноват ти, Хък; ти не знае. Не мъчи за той работа.
Щом се съмна, разбрахме, че покрай брега текат светлите води на Охайо, а по средата си е пак старата мръсница Мисисипи! Свършено беше вече с Кейро!
Размислихме какво да правим; Нямаше полза да тръгнем към брега; а не можехме и да влачим сала срещу течението. Оставаше ни само да чакаме, като се стъмни, да се върнем само с лодката, пък каквото ще да става. Спахме цял ден из памуковите храсти, да съберем сили за през нощта, а като се върнахме на мръкване при сала, лодката беше изчезнала!
Доста време не си продумахме. Нямаше какво да си кажем. И двамата разбирахме, че тая работа я е свършила змийската кожа. Каква полза да приказваме? Ще излезе, че я корим, а така може да си навлечем още някоя беда, подир нея нова и тъй нататък, додето се научим да си държим езика.
Подир малко заприказвахме какво да правим и решихме, че ще е най-добре да се спуснем по течението със сала, додето ни изпадне случай да купим лодка и да се върнем с нея. Не можеше да заграбим някоя чужда лодка, както правеше баща ми, защото щяха да ни подгонят.
И така, щом се мръкна, отплавахме със сала.
Който не е повярвал досега, че е глупост да вземеш в ръка змийска кожа, макар и да е разбрал вече какво ни сполетя от нея, ще повярва, като прочете по-нататък и види колко нови напасти ни донесе.
Лодки се продават обикновено при изоставени до брега салове. А ние не бяхме видели досега изоставен сал; и плавахме още три часа надолу. Тъмнината стана една такава сива и гъста, все едно че е мъгла. Не можеш да видиш ни какъв е брегът, ни колко е далеч. Беше много късно и съвсем тихо, когато насреща ни се показа параход. Запалихме фенер, като се надявахме, че от парахода ще го видят. Параходите за нагоре обикновено не минаваха близо до нас; те отбягват пясъчните наноси и търсят спокойните води покрай брега; но в такава тъмнина плават всякога по средата.
Чувахме го как пухти, ама го видяхме чак като наближи. Носеше се право срещу нас. Параходите често правят така — да видят колко близо могат да минат покрай някой сал, без да го закачат; някой път колелото им откъсва парче весло и тогава лоцманът си показва главата и се смее — голямо чудо е направил! Както и да е, параходът се приближаваше, но ние все си мислехме, че ще се опита да мине покрай нас, без да закачи сала; ама той не искаше и да ни знае. Беше голям параход, плаваше много бързо и приличаше на голям облак с рояк светулки наоколо; и току изникна пред нас, грамаден, страшен, с редица широко разтворени врати на машинното отделение, светнали като нажежени зъби, а чудовищният нос и парапети бяха надвиснали точно над нас. Почнаха да ни крещят, склянката зазвъни да спрат машините, чухме ругатни, свистене на пара и додето Джим скочи от единия борд, а пък аз от другия, параходът връхлетя право върху сала.
Гмурнах се под водата — искаше ми се да стигна до дъното, защото над мене щеше да мине колело от трийсет фута и трябваше да му направя място. Всякога можех да изкарам една минута под вода; ама този път смятам, че останах минута и половина. Бързах да изскоча на повърхността, защото просто се задушавах. Излязох до подмишниците над водата и изпръхтях. Реката приличаше на същински водовъртеж; параходът беше спрял машините си само за десет секунди. Кой иска да ти знае някакви си лодкари! Параходът пухтеше нагоре из мрака и не се виждаше, а само се чуваше.
Повиках десетина пъти Джим, но никой не ми отговори; тогава грабнах една дъска, която мина покрай мене, додето се борех с течението, и се упътих към брега, като я тиках пред мен. Подир малко разбрах, че течението върви към левия бряг, ще рече, бях на пресечка; тогава промених посоката и тръгнах наляво.
Това косо течение трая цели две мили; много време мина, додето го преплувам. Стигнах благополучно и се покатерих на брега. Нищо не можех да видя, само пълзях опипом около четвърт миля, може и повече, по неравна земя, после стигнах до голяма вехта дървена къща. Мислех да се промъкна покрай нея и да карам нататък, ама няколко кучета наскачаха, взеха да вият и лаят по мене и аз реших, че е най-добре да не мърдам.
Глава седемнадесета
ГРЕНДЖЪРФОРДОВЦИ МЕ ПРИБИРАТ У ДОМА СИ
След една минута някой се обади от един прозорец, без да подаде глава навън; само рече:
— Млък, момчета! Кой там?
Аз се обаждам:
— Аз.
