— Кой си ти?
— Джордж Джексън, сър.
— Какво искаш?
— Нищо не искам, сър. Искам да си вървя по пътя, ама кучетата не ме пускат.
— А защо скиташ тъдява нощем, а?
— Не скитам, сър; паднах от парахода.
— Така ли? Наистина ли падна? Хей, я някой да запали лампа! Как ти беше името?
— Джордж Джексън, сър. Момче съм.
— Слушай, ако казваш правото, не се бой — нищо няма да ти сторим. Само не мърдай; стой, дето си. Хайде, някой да събуди Боб и Том и да донесе пушки. Има ли и друг човек с тебе, Джордж Джексън?
— Не, сър, никой няма.
Чух как хората се суетят из къщата, после видях светлина. Мъжът извика:
— Прибери свещта, Бетси, ама че си глупава! Нямаш ли ум в главата? Остави я на пода, зад входната врата. Хайде, Боб, ако сте готови с Том, по местата си!
— Готови сме!
— Слушай сега, Джордж Джексън, познаваш ли Шепърдсъновци?
— Не, сър. Не съм ги и чувал.
— Хм, може да е така, може и да не е. Хайде готово! Влизай, Джордж Джексън. Внимавай… не бързай, полекичка. Ако има и друг с тебе, да си стои, дето е… Покаже ли се, ще го застреляме. Тръгвай сега; полекичка. Отвори си сам вратата… колкото да се промъкнеш, чуваш ли?
Не бързах; и да исках, нямаше да мога. Вървях стъпка по стъпка, безшумно, чувах само как тупти сърцето ми. Кучетата мълчаха като хората, ама вървяха по петите ми. Като стигнах до трите дървени стъпала, чух как отвътре отключиха, дръпнаха желязото и вдигнаха резето на вратата. Напипах вратата, бутнах я лекичко, после още малко, додето някой се обади:
— Стига толкова… проври си главата! Проврях я аз, ама все ме беше страх, че ей сега ще я отсекат. Свещта беше на пода, четвърт минута те гледаха мене, аз тях. Трима едри мъже бяха насочили пушки срещу мен и аз взех да премигвам. Най-старият беше с прошарена коса, на шейсетина години; другите двама над трийсет… и тримата докарани, хубавци… Имаше и една мила старица с посивели коси, а зад нея две млади жени, които не можах да видя хубаво. Старият джентълмен рече:
— Да-а, мисля, че работата е наред. Влизай.
Щом влязох, старият заключи вратата, тури желязото и резето, каза на двамата млади мъже да влязат, както са с пушките, и всички отидохме в една голяма гостна с нова черга на пода; събраха се в един ъгъл, дето не можеха да ги видят от предните прозорци — а други нямаше. Вдигнаха свещта, огледаха ме хубавичко, казаха: „Не, не е от Шепърдсъновци! Нищо шепърдсъновско няма в него!“ После старият рече да не се сърдя, че ще ме претърсят за оръжие, защото не искали да ме оскърбят с това, а само за да са спокойни. Не прерови джобовете ми, само ги опипа отвън и каза, че всичко е наред. После рече да не се стеснявам, да съм като у дома си и да им разкажа какво съм изпатил. Но старата дама го прекъсна:
— Слушай, Саул, горкото дете е мокро до кости; а може и да е гладно!
— Права си, Рейчил… не се сетих.
Тогава старата дама рече:
— Бетси (това беше негърката), тичай по-скоро да му донесеш нещо за ядене, да си хапне, горкото; а някое от вас, девойчета, да събуди Бък… А, ето го и него! Бък, заведи това гостенче да съблече мокрите си дрехи и му дай да облече нещо сухо.
Бък изглеждаше на моите години — тринайсет-четиринайсет или нататък, ама беше малко по-едър. Беше само по риза, с разчорлена коса. Прозина се, потърка очи с юмрук. В другия стискаше пушка.
— Нямаше ли Шепърдсъновци? — попита той.
Казаха му, че нямало, тревогата била напразна.
— Хм! — рече той. — Ако бяха дошли, все щях да улуча някого.
Всички се изсмяха, а Боб рече:
— Ех, Бък, додето се наканиш да дойдеш, те можеха до един да ни скалпират.
— Ами като не ме потърсихте! Не е право това! Все ме оставяте назад; да не мога да се прославя.
— Нищо, Бък — рече старият. — Не бой се: ще се прославиш, като му дойде времето. Върви сега да свършиш, каквото нареди майка ти.
Като се качихме в стаята му, Бък ми даде своя риза, куртка и панталони и аз ги облякох. Додето се обличах, той ме попита как ми е името, ама преди да му отговоря, взе да ми разправя за някаква сойка и заек, дето уловил завчера в гората, и ме попита де ли е бил Моисей, когато угаснала свещта. Казах, че не знам; не съм и чувал за него.
— Отгатни тогава — рече той.
— Как ще отгатна — казвам аз, — когато не съм чувал нищо?
— Нима не можеш да отгатнеш? Та то е много лесно!
— За коя свещ става дума? — питам.
— За коя да е — казва той.
— Не знам къде е бил — казвам аз. — Къде е бил?
— Ами че на тъмно! Там е бил!
— Защо ме питаш, щом си знаел?
— Ех, дявол да те вземе, та това е гатанка, не разбираш ли? Слушай, колко време ще стоиш у нас? Остани за постоянно. Чудесно ще прекарваме… Сега няма училище. Имаш ли куче? Аз имам… щом хвърлиш в реката треска, ще ти я извади. А обичаш ли да се докарваш в неделен ден и разни такива глупости? Аз не обичам, то се знае, но мама ме кара. Дявол да ги вземе тия панталони! Трябва да ги обуя, пък не ми се иска, много е горещо. Готов ли си? Добре, да вървим, драги!
Студен царевичен хляб, студено сушено говеждо, масло и мътеница — това ме чакаше долу. По-вкусно нещо не бях ял досега. Бък, майка му и другите пушеха с къси лули; само негърката, която не се виждаше, и двете млади жени не пушеха. Ония пушеха, аз ядях и се разговаряхме. Двете девойки бяха със спуснати коси и загърнати с юргани. Всички ме разпитваха, аз им разправях как живея с нашите в една малка ферма накрай Арканзас, как сестра ми Мери-Ан избяга от къщи да се омъжи и вече не чухме нищо за нея, а Бил замина да я търси и не се върна. Том и майка умряха и така останахме само баща ми и аз; него грижите го съсипаха и като умря, аз събрах, каквото беше останало, защото фермата не беше наша, заминах с парахода за нагоре, ама паднах от палубата и така се озовах тук. Тогава те рекоха, че мога да стоя у тях, колкото искам. Вече се съмваше, всички отидоха да спят, и ние с Бък, а като се събудих на сутринта — дявол да ме вземе! — бях забравил как ми е името. Лежах цял час да мисля. Като се събуди Бък, попитах:
— Можеш ли да пишеш, Бък?
— Да — рече той.
— Обзалагам се, че не знаеш как се пише моето име — казвам аз.
— Обзалагам се на каквото искаш, че знам!
— Добре — казвам, — карай!
— Д-ж-о-р-д-ж Д-ж-е-к-с-ъ-н — казва той.
— Вярно — казвам, — знаеш; аз пък мислех, че не знаеш. А то не е име, дето можеш да го напишеш, както трябва, ако не си учил.
И аз си го записах тайничко, защото някой можеше да рече да му го напиша, а пък аз исках да го надраскам бързо-бързо, сякаш отдавна съм привикнал да го пиша.
Хората бяха много добри, и къщата също. Не бях виждал досега на село такава хубава и наредена къща. Входната врата не беше с желязно резе или с дървено с кожен ремък, ами с медна топка — като в градските къщи. В гостната стая нямаше никакво легло, а в много градски гостни съм виждал легла. Имаше голяма камина с тухлено огнище; тухлите поливаха с вода и търкаха с керемида, та да са все чисти и червени; някой път ги мажеха като в градовете с червена боя, дето я казват испанска кафява. Пиростията беше бронзова и толкова голяма, че можеше да издържи цяла греда. На плочата над камината имаше часовник. В долната половина на стъкления му похлупак беше нарисуван град, по средата едно кръгче за слънце, а махалото се люшкаше отзад. Чудесно беше да слушаш как трака тоя часовник; а като дойдеше някой пътуващ часовникар да го почисти и поправи, почваше да звъни и звънеше сто и петдесет пъти,
