додето миряса. Не го продаваха за нищо на света.
От двете страни на часовника имаше два папагала от чужбина, направени от нещо като тебешир с разни шарилки. До единия папагал имаше глинена котка, до другия глинено куче; като ги натиснеш, писукаха, ама не отваряха уста и не си мръдваха муцуните. Пищяха някъде от корема. Зад тия неща бяха разперени две ветрила от пера на диви пуйки. На масата насред стаята имаше една чудесна глинена кошничка с цял куп портокали, праскови и грозде, по-червени, по-жълти и по-хубави от истинските; не бяха истински, защото, дето бяха ожулени, се виждаше белият тебешир или от каквото бяха направени.
Масата имаше чудесна покривка от мушама с нарисуван разперен орел в червено и синьо и рисувана шарка по края. Разправиха ми, че била донесена чак от Филаделфия. По четирите ъгъла на масата бяха наредени разни книги. Едната беше голяма библия, пълна с картинки. Друга беше Пътят на поклонника. В нея се разправяше за някакъв човек, който си оставил семейството, ама не се казваше защо. Доста нещо прочетох от нея, като ми хрумнеше. Любопитни работи имаше, ама мъчни. Друга книга беше Приятелски дар, с чудесни разказчета и стихове: само че аз не четях стиховете. Имаше и Речите на Хенри Клей, и Домашния лекар на д-р Гън, дето се разправяше надълго и широко какво да се прави, ако някой е болен или умре. И молитвеник, и какви не други книги. Имаше и чудесни плетени столове, при това съвсем здрави, а не провиснали в средата или продънени като вехта кошница.
По стените бяха накачени всякакви картини — главно Вашингтоновци и Лафайетовци, разни битки, шотландската Мери и друга една картина, казваха я „Подписване на декларацията“ [Декларация за независимостта на САЩ.]. Имаше и едни, дето им казват графика; рисувала ги умрялата дъщеря, още като била на петнайсет години. Не бях виждал досега такива картини — съвсем черни. На едната беше нарисувана жена в тясна черна рокля, стегната с колан под мишниците, а ръкавите надути по средата като зелки, с голяма черна шапка като лопата, с чер воал, с бели крачета в тесни черни обувки с кръстосани кордели; облегнала беше замислено десния си лакът на един надгробен паметник под плачуща върба, а другата й ръка беше отпусната и държеше бяла кърпичка и чантичка; под картината пишеше: „Никога, уви, няма да те видя вече!“ На другата картина имаше една млада жена с пригладени коси, прибрани на темето с гребен като облегалка на стол; тя плачеше в кърпичката си, а в ръката й лежеше по гръб умряло птиче с вирнати крачета; под картината пишеше: „Никога, уви, не ще чуя вече сладката ти песен!“ И друга — една млада жена стоеше на прозорец и гледаше луната, а по бузите й се лееха сълзи. В едната си ръка държеше отворен плик с червен восъчен печат в единия ъгъл, а до устните си притискаше медалионче на верижка. Под картината пишеше: „Нима те няма вече? Уви, няма те!“ Картините бяха хубави, ама на мен не ми харесваха, защото ако се случеше да ми е нещо тежко, още повече ме натъжаваха. Всички жалеха за тая дъщеря, защото била започнала много такива картинки, а от направените си личеше колко са загубили хората. Само че, според мен, с това настроение на нея сигурно й е по-добре на гробищата. Разправиха ми, че когато се разболяла, работела най-гол ямата си картина; и денонощно се молела да поживее, додето я довърши, ама не й било писано да я довърши. На картината една млада жена в бяла рокля стоеше до оградата на мост, за да се хвърли; косите й бяха разпилени по гърба, тя гледаше разплакана луната; две ръце беше скръстила на гърдите си, две беше протегнала напред, а други две вдигаше към луната — художницата искала да види как ще бъде най-добре и щяла да заличи излишните. Само че умряла преди да реши как да я направи. Сега картината беше окачена над леглото в стаята й и на всеки рожден ден я кичеха с цветя. В другите дни беше покрита със завеска. Младата жена на картината имаше много хубавичко лице, само че, според мен, с толкова ръце приличаше на паяк.
Додето била жива, девойката лепяла в един албум изрезки от некролози, произшествия и дълготърпеливи страдания, които вземала от Презвитериански наблюдател, после съчинявала за тях стихове. Много хубави стихове. Ето какво беше написала за едно момче на име Стивън Даулинг Ботс, което се удавило в един кладенец:
Дали от болест Стивън
почина толкоз млад?
Сърцата ни се свиват
от мъка и от жал.
Не, друга бе съдбата
на Стивън Даулинг Ботс.
Прониза скръб сърцата,
но той бе здравеняк.
Ни кашлица през зима,
ни шарка в летни дни
почтеното му име
веднъж не опетни.
Не го и сполетяха
тревоги от любов.
Не го боля стомаха
през целия живот.
С въздишка безотрадна
послушайте сега —
той в кладенеца падна
и се удави там.
Изваден от водата,
не се помръдна той —
духът му в небесата
потърсил бе покой.
Щом Емлин Гренджърфорд е писала такива стихове още додето нямала четиринайсет години, какво ли е щяло да стане от нея по-късно! Бък казваше, че пишела стиховете като на шега. Не се спирала даже да помисли. Написвала един ред, а като не й дойде на ум с какво да го римува, просто го задрасквала, написвала друг и карала нататък. Не била много придирчива: пишела за всичко, каквото й поръчат, стига да е тъжно. Щом умре някой, все едно дали е мъж, жена или дете, била готова да му приподнесе своя „дар“ още додето не е изстинал. Съседите казвали, че най-напред идвал докторът, после Емлин и накрай уредникът на погребението; уредникът я изпреварил само веднъж, и то защото не можала да намери рима за името на покойника, който се казвал Уистлър. След този удар не могла да дойде на себе си; не се оплаквала, само взела да линее и не живяла още дълго. Горката! Колко пъти отивах в стаята й, вземах албума и почвах да чета, когато й се поразсърдвах за тъжните картини. Обичах цялото семейство, и живите, и умрелите, и не мислех да се скарам с тях за каквото и да е. Горката Емлин беше писала приживе стихове за всички умрели и мислех, че е несправедливо, дето никой не е писал за нея, след като беше умряла: затова се помъчих аз да изкалъпя едно-две стихчета, но никак не ми провървя. Стаята на Емлин беше всякога в ред, всяко нещо беше както в нейно време й никой не спеше там. За стаята се грижеше майката, макар че в къщата имаше много негри; тя седеше често там да шие и библията си все там четеше.
Както казах, в гостната имаше чудесни завеси на прозорците; бели, с рисувани замъци, обрасли в лози, с добитък на водопой. Имаше едно вехто малко пиано, вътре сигурно с тенекиени канчета, а нямаше по- хубаво нещо от това да чуеш как младите дами пеят „Разбито е последното звено“ или да свирят „Битката за Прага“. Всички стаи бяха боядисани, повечето постлани с килими, а цялата къща отвън беше варосана.
Къщата имаше две крила, широкият ходник между двете беше с под и покрив. Понякога там слагаха трапезата, защото беше хладно и приятно. Не може и да си представи човек по-хубаво място. А яденето беше чудесно и яж, колкото щеш!
