Глава осемнадесета
ЗАЩО ХАРНИ ХУКНА ПОДИР ШАПКАТА СИ
Трябва да ви кажа, че полковник Гренджърфорд беше джентълмен. Истински джентълмен беше той, и домашните му също. От сой, както се казва; това е важно и за човек, и за кон, казваше вдовицата Дъглас, а никой не отрича, че тя е от първите аристократи в нашия град. Така казваше и баща ми, макар че той беше от сой като таванско коте. Полковник Гренджърфорд беше много висок, строен, бледомургав, без нито капчица червенина: всяка сутрин бръснеше мършавото си лице с невиждано тънки устни и ноздри; носът му беше гърбав, веждите гъсти, очите от черни по-черни и такива хлътнали, да речеш, че те гледа някъде от пещера. Челото му беше голямо, а косите посивели и дълги до раменете. И ръцете му бяха мършави и дълги. Всеки ден обличаше чиста риза и бял костюм — просто да ослепееш, като го погледнеш. В неделен ден носеше син фрак с жълти копчета. Имаше и махагонов бастун със сребърна дръжка. Не обичаше празните приказки, нито крещеше. Не можеш да си представиш по-добър човек, щом го видиш, ще разбереш какъв е и ще имаш вяра в него. По някой път се усмихваше — с една такава блага усмивка! Ама ако се случеше да се изправи като майски прът [украсен с цветя и ленти кол, около който се танцува на първи май] и очите му вземат да святкат под гъстите вежди, изведнъж ще ти се доще да се покатериш по-бързо на някое дърво и оттам да разбереш какво става. Нямаше нужда да мърмори на хората да се държат прилично — пред него всеки се държеше, както трябва. И всеки гледаше да е по-близо до него; защото през повечето време беше като слънчице… искам да кажа като ясно време. Ако се намръщеше като чер облак, бурята не траеше повече от половин минута, ама и то стигаше: цяла неделя никой вече не смееше да шукне.
Щом слезеше сутрин със старата леди, цялото домочадие ставаше веднага да им каже „добро утро“ и никой не сядаше преди тях. После Том и Боб отиваха при бюфета, дето стоеше каната, приготвяха на баща си чашка уиски с вода и му я подаваха, а той чакаше да налеят и на тях си; после Боб и Том се покланяха и казваха: „За ваше здраве, сър, за ваше здраве, мадам“; старите се покланяха едва-едва и отговаряха: „Благодарим“, и тримата изпиваха уискито. Подир това Том и Боб наливаха върху останалата захар в чашите си по една лъжица вода и няколко капки уиски или сидра и ги подаваха на мен и на Бък, та и ние да пием за здравето на старите.
Боб беше по-големият, Том по-малкият: и двамата бяха високи, хубави, едри мъже с мургави лица, черни очи и дълги черни коси. И те се обличаха като стария джентълмен в бели платнени дрехи и носеха широкополи панамени шапки.
Подир тях идваше мис Шарлот. Тя беше на двайсет и пет години, висока, горда и величествена, ама от добра по-добра, ако не я разсърдиш с нещо. Разсърдиш ли я, и тя — като баща си — ще те погледне така, та да се разтрепериш от глава до пети. Инак беше хубавица.
Хубавица беше и сестра й, мис Софи, само че беше друга. Тя беше двайсетгодишна, кротка и мила като гълъбица.
Всеки, та и Бък дори, си имаше по един негър. Моят негър все си почиваше, защото аз не бях привикнал да ми слугуват, ама негърът на Бък все трябваше да тича нагоре-надолу.
Това беше цялото семейство сега; едно време имало още, трима сина, ама те били убити; а Емлин умряла.
Старият джентълмен имаше не знам колко ферми и над стотина негри. По някой път пристигаха от десет-петнайсет мили далеч цяла тълпа гости на коне, стояха по пет-шест дни, разхождаха се из полето и по реката, ходеха на излети или танцуваха — денем в гората, вечер в къщи. Повечето бяха роднини. Мъжете си носеха и пушките. Всички бяха все важни хора.
По тия места живееха още едни аристократи, пет-шест семейства от рода Шепърдсън. И те бяха прочути, възпитани, богати и благородни като Гренджърфордовци. Шепърдсъновци и Гренджърфордовци се качваха и слизаха на едно и също параходно пристанище, на около две мили от нашия дом; та като ходех там с някои от нашите, ми се случваше да видя и Шепърдсъновци с чудесните им коне.
Един ден бяхме отишли с Бък на лов из гората и изведнъж чуваме конски тропот. Тъкмо пресичахме пътя.
— По-скоро! — рече Бък. — Бягай в гората!
Избягахме, после надникнахме през листата. След малко се показа един чудесен млад мъж; приличаше на офицер и яздеше тръс с отпуснати поводи. Пушката му беше напреко на седлото. И по-напред го бях виждал. Той беше младият Харни Шепърдсън. Изведнъж чух до ухото си, че пушката на Бък изгърмя, а шапката на Харни веднага изхвърча нанейде. Той грабна пушката си и се втурна право към това място, дето се бяхме скрили. Ама ние не го дочакахме. Хукнахме през гората. Дърветата не бяха нагъсто, та като се обръщах да погледна през рамо какво става, видях как Харни се прицели на два пъти в Бък, после се върна, отдето беше тръгнал — сигурно да си търси шапката. Така мисля, макар че нищо не видях по-нататък. Ние не се спряхме, додето стигнем в къщи. Очите на стария джентълмен светнаха — смятам, че беше от радост — после лицето му се позаглади и той рече по-ласкаво от друг път:
— Не ми се харесва, дето си стрелял скрит зад храст. Защо не излезе на пътя, момчето ми?
— Шепърдсъновци никога не се показват на открито, тате. Все гледат да им е по-изгодно.
Мис Шарлот беше вдигнала малко глава, като кралица, додето Бък разправяше случката; ноздрите й потръпваха, а очите й святкаха. Двамата по-големи братя се намръщиха, ама не продумаха. Мис Софи пребледня, после, като чу, че Харни не бил ранен, се успокои.
Щом можах да остана насаме с Бък под дърветата при хамбара, взех да го разпитвам:
— Наистина ли искаше да го убиеш. Бък?
— То се знае!
— Какво ти е направил?
— Той ли? Нищо не ми е направил.
— Защо искаш да го убиеш тогава?
— Ами така… просто за кръвна вражда.
— Какво е това кръвна вражда?
— Че къде си израснал ти? Нима не знаеш какво е кръвна вражда?
— Досега не съм чувал такова нещо… Разправи ми какво е.
— Как да ти кажа — започна Бък. — Кръвната вражда е такова нещо: някой човек се скарва с друг и го убива; тогава братът на убития убива оня; после братята на двамата убити почват да се избиват едни други; подир тях братовчедите… И така, докато всички се избият. Тогава вече кръвната вражда престава. Ама тая работа върви бавно и трае много време.
— И вашата вражда ли е отдавнашна, Бък?
— Ами… така смятам. Почнала е отпреди трийсетина години, както казват. Скарали се за нещо, после се съдили; който загубил делото, взел, че застрелял оня, дето спечелил … Така му се и падало, разбира се. Всеки на мястото на загубилия е щял да направи същото.
— А за какво са се скарали. Бък? За земя ли?
— Може и за земя да е било… не знам.
— И кой е стрелял пръв? Някой Гренджърфорд ли или от Шепърдсъновци?
— Отде да знам? Това е било много отдавна.
— Някой друг не знае ли?
— Ех, баща ми знае навярно; и от другата страна старите трябва да знаят. Не знаят само защо са се скарали най-напред.
— Много души ли са били убити оттогава, Бък?
— Да. Додето се обърнеш, пак ново погребение. Но всеки куршум не убива. Баща ми си носи няколко, ама не се оплаква, защото не тежали много. Боб го цапнаха с нож и Том раниха веднъж-дваж.
— Имало ли е някой убит тая година, Бък?
— Да. И ние улучихме едного, и те. Преди около три месеца братовчед ми Бъд, който е на четиринайсет години, яздел в гората по другия бряг, и то без никакво оръжие. Голяма глупост, то се знае. На едно усамотено място чува конски тропот зад себе си и като се обръща, вижда как плешивият Шепърдсън го гони с пушка в ръка, а вятърът развява побелялата му коса. И вместо да скочи от коня и да се скрие в гората, Бъд решава, че оня няма да го настигне. Така се надбягвали пет-шест мили и старият все повече го наближавал; най-после Бъд разбрал, че няма полза да бяга, спрял се и се обърнал с лице към оня, за да бъде застрелян в лице, а не в гръб. Старият го настигнал и го убил на място. Само че не можа да се радва
