дълго, защото не мина и неделя, и нашите му светиха маслото.
— Според мен, този старец е бил страхливец, Бък.
— Аз пък мисля, че не е бил страхливец. Никак не е бил. Между Шепърдсъновци няма страхливци… ни един страхливец няма. Веднъж същият старец се бил половин час с трима Гренджърфордовци и ги надвил и тримата. Всички били на коне; той слязъл от коня си, скрил се зад една купчинка дърва и оставил коня пред себе си, да се пази от куршумите; а Гренджърфордовци останали на коне, обикаляли около него и стреляли. И той стрелял срещу тях. Накрай и той, и конят му едва се довлекли до къщи, ранени и целите окървавени; а Гренджърфордовци трябвало да ги занесат в къщи — единият бил убит, другият умрял на втория ден. Не, сър; ако тръгнеш да търсиш страхливци, няма защо да си губиш времето между Шепърдсъновци: такава порода там не се намира.
Следната неделя всички отидохме на черква. Все на коне. Мъжете — и Бък — взеха пушките си, в черква ги държаха между коленете си или наредени до стената, та да им са под ръка. Шепърдсъновци също. Проповедта беше като всяка проповед — все за братска любов и разни такива скучни и прескучни работи; но всички рекоха, че била много хубава и додето се връщаха към къщи, все за нея приказваха. Толкова нещо казаха за вяра, за добри дела, благодат, предопределение и не знам още какво, та през живота си не бях прекарвал по-скучна неделя.
Не мина и час след обеда и всички заспаха. Кой на стол, кой в стаята си. Стана още по-скучно. Бък и едно куче се бяха изтегнали на слънце и дълбоко спяха. И аз се прибрах в нашата стая да поспя. На минаване видях милата мис Софи, застанала до вратата си, която беше до нашата. Тя ме повика в стаята си, затвори тихичко вратата, попита ме дали я обичам и аз й казах, че я обичам; тогава ме попита дали съм готов да й направя една услуга, ама без да казвам някому. Казах й, че съм готов. Тогава тя каза, че забравила евангелието си в черква; оставила го на чина между две други книги, та да ида, без да ме усетят, да го прибера и да не казвам никому. „Ей сега ще ида“, рекох. Измъкнах се аз и поех по пътя. В черква нямаше вече никого, само едно-две прасета; вратата й не се затваряше, а прасетата обичат да лежат лете на дървен под, защото е хладен. Може да сте забелязали, че повечето хора ходят на черква само когато трябва, ама с прасетата не е така.
„Нещо не е в ред тука, казвам си аз; не може едно момиче толкова да се тревожи за някакво си евангелие.“ Поразтърсих книгата и от нея падна едно листче само с две думи, написани с молив: „Два и половина“. Разтърсих я пак, ама нищо друго не намерих. Нищо не можах да разбера от написаното, затова прибрах листчето в книгата и се върнах. В къщи мис Софи ме чакаше пред вратата си. Дръпна ме в стаята, затвори вратата и взе да прелиства евангелието. Намери листчето, прочете го и се зарадва. Додето разбера какво става, тя ме сграбчи, прегърна ме, каза, че от мене по-добро момче няма, и пак ми заръча да не казвам никому. Цяла се беше изчервила, очите й святкаха и така изглеждаше още по-хубава. Много беше чудна тая работа. Затова щом си поех дъх, попитах какво пише на листчето, а тя пък ме попита чел ли съм го. Казах, че не съм; тогава тя попита знам ли да чета ръкописно писмо. Отговорих й, че знам, само ако е писано с печатни букви. Тогава тя рече, че на хартийката не било писано нищо важно, тя показвала само докъде е прочела книгата. После ме прати да си играя.
Поех към реката и все си мислех за тая случка, а след малко гледам и моят негър тръгнал подир мене. Като се отдалечихме колкото да не ни видят от къщи, той се огледа насам-натам, изтича при мен и рече:
— Мастър [обръщение към младите господари; вместо мистър] Джордж, ако дойде с мен до блато, аз покажа цял куп водни змии.
„Чудна работа, мисля си, и вчера ми каза същото. Сигурно знае, че никому не е дотрябвало да лови водни змии. Какво ли е намислил?“ Затова му рекох:
— Добре, върви пред мен.
Вървяхме около половин миля; после той нагази до глезен в блатото и така изминахме още половин миля. Като стигнахме до една суха равнинка, дето растяха всякакви дървета, храсти и диви лози, негърът рече:
— Минеш още една-две крачки нататък, мастър Джордж, и видиш. Там са. Аз ги виждал и друг път… не ми се гледа.
Той зацапа пак във водата да си върви и скоро се загуби зад дърветата. Полутах се малко, после стигнах до една полянка колкото стая, отвсякъде заградена с лози; там спеше някакъв мъж… Да, очите не ме лъжеха — спеше моят Джим!
Събудих го и смятах, че кой знае колко ще се смае, като ме види, ама той не се смая. Извика от радост, но не се смая. Разправи ми, че през оная нощ плувал все подир мен и чувал, като викам, ама не ми се обаждал, защото се боял да не го пипнат и да го върнат да робува. После рече:
— Ударил се малко, та не плувал бързо; затова накрай бил далечко от тебе. Кога ти излезе на бряг, рекох си: ще догоня, без да вика, ама видял къща и спрял да бърза. Бил далечко, та не чул какво ти казал ония хора… пък и от кучета било страх. Като се умирило всичко и разбрал, че ти влезе в къща, тръгнал за гора — там чака да съмне. Рано сутрин едни негри минали насам за ниви, взели и довели на това място; тука кучета не намерят, не могат преплува вода. Негри вечер носи ядене и разправя как прекарваш.
— А защо не каза на моя Джек да ме доведе по-рано, а, Джим?
— Защо няма полза да те тревожа, Хък, като не можем да стори нищо… ама сега работа наред. Щом ми падне, купувал тенджери, тигани, шишета, нощем поправял сал…
— Какъв сал, Джим?
— Наш сал.
— Та нали се разби?
— Не разби. Пораздърпан малко — един край цял отнесен. Беда не голяма, само неща загубени до едно. Ако не потопили толкова дълбоко и плували толкова дълго под вода, ако нощ не толкова тъмна и ние не толкова уплашили, та чак загубили ум, дето се казва, щели да видим сал. Нищо — той сега като нов, имаш и нова покъщнина наместо потънала.
— А как намери сала, Джим? Улови ли се за него?
— Как уловиш за него в гора? Намерили негри — вклещен за коренища в заливче — и скрили във върби при рекичка, а после изпокарали кой да вземе; аз научил и оправил работа: казал, че сал не техен. Сал твой и мой. Не искаш, рекох, да ограбиш един млад бял джентълмен и после изпатиш? Дал всекиму по десет цента и те много благодарни; искали намерят пак някой сал, още спечелят. Тия негри страшно добри за мен, няма нужда два пъти кажа какво иска. Твой Джек, чедо, добро негър и страшно хитър.
— Хитър е наистина. Ни веднъж не ми каза, че си тук; повика ме да ми покаже водни змии. Ако се случи нещо, няма да е забъркан в кашата. Ще каже, че не ни е виждал заедно, и така си е.
Не ми се ще да ви разправям надълго и нашироко за другия ден. Ще го разкажа надве-натри. Събудих се на разсъмване и тъкмо да се обърна да заспя наново, усещам, че е някак си нередно тихо… нищо не се чува из къщи. А това не се случваше. Погледнах за Бък — няма го. Ставам аз и се чудя какво се е случило. Слизам долу — няма жива душа. И навън все същото. „Какво става“, мисля си аз. На двора при дървата, срещам моя Джек и питам:
— Какво се е случило?
А той:
— Нима не знае, мастър Джордж?
— Не — казвам, — не знам.
— Да кажа тогава. Мис Софи избяга! Ей така — избяга! По някое време нощес. Никой не разбрал кога. Избягала да жени за младия Харни Шепърдсън… така мисли наши хора. Семейство разбрало преди половин час… може и малко повечко… Такова тичане не било друг път. Грабнали пушки и на коне! Жени хукнали да известят на роднини, а стар господар Саул и момчета грабнали пушки и препуснали за река, да настигнат момче и да убият, дорде прехвърли отвъд с мис Софи. Лоши дни дойде, казвам ти.
— И Бък е излязъл, без да ме събуди?
— Излязъл! Защо намесва и теб в тая каша? Мистър Бък напълнил пушка и рече: „Да пукна, ако не довлека един Шепърдсън!“ А там толкова Шепърдсъновци, все застреля един, ако му падне.
Хукнах към реката, без да губя ни минута. Подир малко чувам някъде отдалеко стрелба. Щом зърнах дървената лавка и струпаните дъски при параходната скеля, аз се шмугнах из дърветата и храстите, додето си намеря сгодно място, после се покатерих на една топола, дето не можеха да ме стигнат куршумите, и
