зачаках. Малко пред моето дърво имаше още една купчина дъски, четири стъпки висока; най-напред мислех да се скрия зад нея, ама добре че не го направих.
На празното място пред лавката се въртяха четири-пет души на коне, ругаеха, крещяха и се мъчеха да уловят две момчета, скрити зад един куп дърва до пристанището; ама не им провървя. Щом някой конник се подадеше откъм реката, веднага почваха да стрелят по него. Двете момчета бяха клекнали и опрели гръб о гръб, та виждаха и на двете страни.
След някое време ония на конете престанаха да ругаят и да крещят. Взеха да се приближават към лавката; тогава едното момче зад дървата се понадигна, прицели се вярно и повали едного от коня. Всички скочиха от конете, грабнаха ранения и тръгнаха да го внесат в лавката; в това време момчетата хукнаха да бягат. Додето ги забележат другите, бяха стигнали на половин път до моето дърво. Щом ги видяха, мъжете скочиха на конете и ги сподириха. Ама не можаха да ги настигнат — момчетата бяха взели голяма преднина, стигнаха до купчината дърва пред мене, скриха се зад нея и пак бяха на по-добро място от мъжете. Едното момче беше Бък, другото беше слабичко, деветнайсе-двайсегодишно.
Мъжете се повъртяха още малко, после препуснаха нанякъде. Щом се изгубиха, аз повиках Бък да му кажа, че са се махнали. Отначало той не можа да разбере откъде се обаждам. Страшно се смая и ми поръча да си отварям очите на четири, та да му обадя, щом мъжете се покажат пак, защото, рече той, сигурно са намислили някоя пакост и скоро ще се върнат. Искаше ми се да се махна от това дърво, ама не смеех да сляза. Бък взе да плаче, да реве и да повтаря, че двамата с братовчед си Джо (другото момче) все ще отплатят за днешния ден. Каза, че баща му и двамата му братя били убити; двама-трима от другите също. Шепърдсъновци ги нападнали от засада. Според Бък, баща му и братята му трябвало да изчакат роднините си, защото Шепърдсъновци били много повече. Попитах го какво е станало с младия Харни и мис Софи. Каза ми, че били в безопасност отвъд реката. Ама не бях чувал някой да ругае, както ругаеше Бък, дето не беше убил Харни, когато го срещнахме в гората.
Ненадейно чуваме три-четири изстрела — дан-дан-дан! Мъжете бяха заобиколили горичката и бяха навлезли в нея изотзад, без конете. Момчетата хукнаха към реката — и двете ранени; а додето се мъчеха да я преплуват, мъжете тичаха по брега. Стреляха по тях и подвикваха: „Убийте ги! Убийте ги!“ Взе да ми прилошава и без малко щях да падна от дървото. Няма да ви разправям всичко, каквото видях… Пак ще ми прилошее, ако река да разправям. По-добре да не бях ходил тоя ден при реката да гледам такива ужасии. И досега още не мога да се отърва от тях — все са пред очите ми, и нощя ги сънувам.
Стоях на дървото, додето се мръкна, защото ме беше страх да сляза. От време на време чувах да говорят из гората; на два пъти видях по няколко мъже да препускат покрай дървената лавка с пушка в ръка; от това разбрах, че битката още не е свършила. Страшно бях наплашен и реших да не се връщам вече в оная къща, защото усещах, че и аз съм донейде виноват за станалото. Онази хартийка, рекох си аз, трябва да е била оставена за мис Софи: да й извести да чака Харни в два и половина, та да избягат; и аз трябваше да кажа на баща й за тази хартийка и за това колко чудновато се държеше мис Софи; тогава той щеше сигурно да я заключи и тая страшна беда нямаше да стане.
Като слязох от дървото, пропълзях по брега и след малко намерих до самата вода двамата убити; издърпах ги по-нагоре, покрих им лицата и си плюх на петите. Поплаках си, като покривах лицето на Бък, защото той беше много добър с мене.
Беше вече съвсем тъмно. Аз не тръгнах за къщата, а през гората ударих право към блатото. Джим го нямаше на островчето, затова хукнах към рекичката и се шмугнах във върбалака; изпотил се бях от бързане по-скоро да се кача на сала и да се махна от тоя ужасен край. Ама салът беше изчезнал! Така се уплаших! Цяла минута не можах да си поема дъх. И като писнах! Изведнъж някой се обади на двайсетина стъпки от мене:
— Господи! Ти ли, чедо? Само не вдига шум! Беше Джим… По-сладък глас не бях чувал през целия си живот. Изтичах по брега и скочих на сала, а Джим ме сграбчи и прегърна от радост. После рече:
— Господ те пази, чедо! Мислил вече, че пак умрял. Джек дойде и рече, може убили, защото не връщал в къщи; и аз тъкмо щял да пусне сал къде устие на рекичка, да отпраща надолу, щом Джек каже, че наистина убит. Ех, че радвам, дето върнал, чедо!
А пък аз:
— Да-а… всичко се нареди. Няма да ме намерят и ще помислят, че съм бил убит и отнесен от реката. Има и защо да помислят така… А ние с тебе, Джим, да не губим време, ами по-скоро изкарвай сала насред течението!
Не можах да дойда на себе си, додето не изминахме две мили и поехме по талвега на Мисисипи. Окачихме пак сигналния фенер и решихме, че сме вече свободни и в безопасност.. От вчера не бях хапнал нищо, затова Джим извади царевични питки, мътеница, свинско със зеле и други зеленчуци… няма по-сладко ядене от него, щом е сготвено, както трябва. Додето вечерях, си приказвахме и ни беше чудесно. Страшно се радвах, че сполучих да се измъкна от кръвната вражда, а Джим се радваше, че се е отървал от блатото. И двамата признахме, че няма по-хубав дом от сала. Навсякъде другаде е притеснено и задушно, а на сала не е. На сал ти е леко, сгодно и си на свобода.
Глава деветнадесета
ПОЯВА НА ХЕРЦОГА И ДОФИНА
Така минаха две-три денонощия; все едно, че отплаваха — толкова спокойно, гладко и приятно минаха. Ето как прекарвахме времето. Реката беше тук ужасно широка — на места миля и половина; нощем плавахме, а денем излизахме на брега и се криехме; щом наближеше да съмне, спирахме и завързвахме сала, всякога в тихите води край брега; нарязвахме тополови и върбови клони да го скрием, после пускахме въдиците и отивахме да поплуваме, да се изкъпем и разхладим, сядахме на някоя плитчина, дето водата е до колене, и гледахме как се съмва. Никакъв звук отнийде… Пълна тишина… Сякаш всичко живо спи, само някой жабок може да закряка от време на време. Като погледнеш надолу по реката, най-напред ще видиш някаква тъмна черта — гората на отвъдния бряг; нищо друго не можеш различи; после ще просветне една точица на небето, ще вземе да се разширява, реката ще се провиди по-надалеч и няма да е черна, ами сива; нейде далеч-далеч по нея ще видиш разни черни петънца, това са шлепове и лодки; или дълги черни черти — това са салове; понякога ще чуеш да скърца весло; или приглушени гласове — защото наоколо е съвсем тихо и гласовете идат много отдалеч; може да видиш и бразди по водата и от тях ще разбереш, че на това място има коренище — водата се удря о него, затова се набраздява; после виждаш как над реката се вие мъгла, как небето на изток започва да се червенее, а подир него и водата, виждаш дървена колиба накрай гората на отвъдния бряг — сигурно е къщичка за горския; дъските са така наредени, че откъдето искаш, оттам можеш да влезеш; после лек ветрец ти довява прохлада и сладък мирис на гора и цветя; а понякога и други миризми, защото наблизо се разлагат и вонят умрели риби. Най-после слънцето изгрява, всичко почва да се смее, а птиците да пеят!
Димът сега не личи толкова, затова изтегляме въдиците и запалваме малък огън да си сварим закуска. После ще гледаме самотната река, ще се поизтегнем да си починем и както почиваме, така и ще заспим. Но скоро ще се събудим и ще се огледаме да разберем какво ни е събудило. Може някой параход да пъхти срещу течението, ама чак до другия бряг, та оттук виждаме само дали витлото му е отстрани или отзад; подир това може цял час нищо да не чуем и видим — все едно, че сме в пустиня. Или ще зърнем да се плъзга нанякъде сал, а на него някой сече дърва; защото на саловете всякога секат дърва; виждаме как секирата блясва и се спуска, ама не чуваме нищо; виждаме как се вдига отново и чак когато е стигнала до главата на човека, се чува едно „тряс!“ — толкова много време е трябвало звукът да стигне до тебе над водата. Така прекарваме деня — почиваме, ослушваме се в тишината. Веднъж имаше такава гъста мъгла, та саловете и разните лодки и шлепове удряха по тиганите си, да не ги връхлетят параходите. Един шлеп или сал мина досами нас, чухме ги как приказват, псуват и се смеят; чувахме ги съвсем ясно, ама никого не виждахме; тръпки ни побиха — все едно, духове да летят из въздуха. Джим беше сигурен, че са духове; ама аз му рекох:
— Не са; духове няма да кажат: „Дявол да я вземе тая дяволска мъгла“.
Щом мръкнеше, отвързвахме сала и поемахме; стигнем ли до средата на реката, пускахме веслата и се оставяхме да ни носи течението, запалвахме лулите си, потапяхме крака във водата и си приказвахме за едно, за друго; и деня, и нощя — щом нямаше комари — бяхме голи; новите дрехи, дето ми ги дадоха роднините на Бък, бяха много хубави, та трябваше да ги вардя, пък и не обичам да се издокарвам.
