Понякога се случваше сума време да не срещнем никого. Към отвъдния бряг се виждаха плитчини и острови; по някой път ще светне искрица — свещ от прозореца на колибка; или ще видиш светлинки над водата — на някой сал или шлеп; а може да чуеш и цигулка или песен по тях. Чудесно се живее на сал. Гледаш небето и звездите, лежиш по гръб и се питаш: направил ли ги е някой или от само себе си са се явили? Джим казва, че са направени, ама аз смятам, че самички са се явили; защото, мисля си, много време трябва да се направят толкова звезди; Джим казва, че може да ги е изхвърлила луната, както рибата изхвърля хайвер; това ми изглежда донейде възможно, та не му възразих; виждал съм колко яйца хвърля, да речем, жабата; значи такова нещо може да се повярва. Обичахме да гледаме и падащите звезди — как политат право надолу от небето. Джим смяташе, че може да са развалени, затова ги изхвърлят от гнездото.
По веднъж-дваж всяка нощ някой параход пухтеше в тъмното, а цял порой искри се изливаха като дъжд из комините му в реката; страшна красота. После параходът се скриваше зад някой завой — светлините му мигаха и изчезваха, пухтенето заглъхваше, реката пак утихваше; а вълните от него ни настигаха чак когато той вече не се виждаше и чуваше, поразлюляваха сала и после пак, кой знае колко време, няма да чуеш нищо. Само някоя жаба може да закряка нейде.
След полунощ хората на сушата си лягат да спят. Тогава два-три часа е съвсем тъмно — никаква искрица не блещука по прозорците. Тия искрици ни служеха за часовник — по първата разбирахме, че наближава да съмне, и се залавяхме да си търсим място, дето ще се скрием и ще завържем сала.
Веднъж на разсъмване намерих лодка, стигнах по един бързей до брега — той беше само на двеста ярда — и минах около една миля по някаква рекичка, скрита между кипариси, да видя дали няма ягоди. Тъкмо стигнах до едно място, дето ми се стори, че има брод, гледам — двама души тичат по пътечката. „Ама че не ми върви“, рекох си (Видя ли някого да тича, все мисля, че е тръгнал да гони мене… или Джим.) Исках веднага да избягам, само че те вече ме настигаха, повикаха ме и ми се запримолиха да ги спася — нищо не били направили и тъкмо затова ги подгонили… и хора, и кучета. Щяха вече да скочат в лодката, ама аз им рекох:
— Недейте. Не чувам още нито кучета, нито коне. Имате време да се шмугнете в храсталака и да поемете нагоре; после ще нагазите в рекичката и по брода ще дойдете при мене. Така кучетата няма да подушат дирите ви.
Така и направиха; щом ги взех в лодката, поех към нашето островче, а подир пет-десет минути чухме някъде далеч кучета и човешки викове. Разбрахме, че наближават рекичката, ама не ги видяхме; навярно бяха спрели да търсят; скоро вече и не се чуваха, защото ние бързо се отдалечавахме; като минахме една миля и излязохме на голямата река, всичко беше утихнало; а щом стигнахме до островчето и се скрихме във върбалака, бяхме вече на сигурно място.
Единият мъж беше над седемдесет. Плешив, с побелели бакенбарди. Беше с вехта шапка, мръсна синя вълнена риза, скъсани сини памучни панталони, напъхани в ботушите, домашно плетени тиранти, и то само от едната страна. На ръка носеше синьо памучно палто с жълти копчета. И двамата имаха големи, претъпкани, мръсни платнени чанти.
Другият, около трийсетгодишен, беше също много просто облечен. След закуска всички легнахме да си починем и щом заприказвахме, се разбра, че двамата не се познават.
— Какво те сполетя? — попита плешивият.
— Как да ти кажа, продавах един цяр за чистене на зъбен камък… Хем наистина чисти — и камъка, и глечта… Само че се застоях една вечер повече, отколкото трябваше, и тъкмо като се измъквах, те срещнах накрай града. Ти ме помоли да ти помогна, защото те гонели, а пък аз ти казах, че и на мене може да ми се случи това-онова, та най-добре да бягаме заедно. Това е цялата история… А твоята?
— Аз пък държа от една седмица беседи против пиянството и станах любимец на всички жени, млади и стари, а на пияниците наистина взе да им става тясно; и добре печелех — по пет-шест долара на вечер; по десет цента на човек за вход, децата и негрите безплатно. И работата ми се развиваше и преуспяваше, додето някой пуснал миналата вечер слух, че самият аз съм си попийвал скришом. Тая заран един негър ме събуди да ми каже, че хората се събирали тайно с кучета и коне, щели да ми дадат половин час преднина и щом ме настигнат, щели да ме намажат с катран, да ме овалят в перушина и да ме вържат на върлина. Не дочаках и закуската си даже… нещо не ми се ядеше тая заран.
— Приятелю — рече младият, — аз смятам, че трябва да се браним общо. Какво ще кажеш?
— Нямам нищо против. Какво ти е главното занятие?
— По занаят съм словослагател, печатар; продавам понякога лекарства; играя на сцената — трагични роли; при случай се занимавам с хипноза и френология; за разнообразие преподавам пеене и география; държа сказки… с една дума, върша, каквото ми попадне, само труд да няма. А ти с какво се занимаваш?
— На времето си лекувах. Най-големи успехи имах, като докосвах с ръка — лекувах рак, парализи и разни други болести; мога да гадая бъдещето, стига някой да разучи и да ми съобщи какво да кажа. И проповеди държа, и молитвени събрания устройвам, и за мисионер ме бива.
Доста време и двамата мълчаха; после младият въздъхна и рече:
— Уви!
— Защо беше това уви? — попита плешивият.
— Като си помисля само, че доживях да стигна до такова унижение… — и взе да изтрива с парцал крайчеца на окото си.
— А нима, дявол да те вземе, нашето общество е срамно за тебе? — наежи се изведнъж и се възгордя плешивият.
— Не е срамно, щом съм го заслужил; защото кой ме смъкна дотук, като бях толкова високо? Само аз. Не ви укорявам, джентълмени; нищо подобно. Никого не укорявам. Всичко съм си заслужил. Безсърдечният свят може да ме погуби, както си ще; знам, че все ще се намери гроб и за мене. Светът ще си върви, както си е вървял и след като ми отне всичко — близките, имота ми, всичко; но това не може да ми отнеме. Един ден ще се простра, ще забравя всичко и нещастното ми разбито сърце най-после ще се успокои. И все плаче.
— Зарежи ти разбитото си сърце! — каза плешивият. — Защо ни го навираш в очите? Какво сме ти сторили ние?
— Знам, че не сте. И не ви укорявам, джентълмени. Сам се провалих аз… Да, сам. Редно е сега да тегля… съвсем редно… и не се оплаквам.
— Как си се провалил?
— Ох, няма да ми повярвате; никой не ми вярва… Да не приказваме… не е важно. Тайната на моя произход…
— Тайната на твоя произход ли? Искаш да кажеш…
— Джентълмени — рече тържествено младият, — ще ви кажа, защото чувствувам, че на вас мога да се доверя. По рождение съм херцог!
Джим се ококори, като чу тия думи; а навярно и аз съм облещил очи. После плешивият рече:
— Какво приказваш? Не е възможно!
— Точно така е. Прадядо ми, първороден син на Бриджуотърския херцог, избягал в тая страна към края на миналия век, за да диша чистия въздух на свободата; оженил се тук и починал, като оставил един син; почти в същото време умрял и баща му. Вторият син на покойния херцог заграбил титлата и имението, а истинския малолетен наследник никой не потърсил. Аз съм първороден син на този наследник… аз съм истинският Бриджуотърски херцог; и ето ме пред вас, забравен, лишен от титла и имение, подгонен от всички, презиран от студения свят, дрипав, измъчен, с разбито сърце, изпаднал дотам да се влача на някакъв сал с всякакви негодници!
Джим много се натъжи, и аз също. Опитахме се да го утешим, ама той каза, че е безполезно, никой не можел да го утеши. Но ако решим да го признаем за херцог, донейде ще го утешим. Казахме му, че сме готови да го признаем, стига да ни каже как. Той рече да му се покланяме, като се обръщаме към него. Да го наричаме „ваша светлост“, „милорд“ или „ваша милост“… Няма нищо против и да го наричаме просто „Бриджуотър“, защото то било титла, а не фамилно име; някой от нас трябвало да му прислужва при ядене и да върши всичко, каквото той му нареди.
Добре, тия работи не бяха кой знае какво, затова ги вършехме. На обед Джим се въртеше около него, прислужваше му и току питаше: „Иска ли, ваша светлост, това или онова?“ И така нататък. Личеше си, че
