седемдесет и пет цента. Домъкнал беше и една дамаджана уиски от цели три галона; намерил я в една кола, когато се връщахме през гората. Кралят каза, че никога не бил печелил за един ден толкова пари от проповеди. И още, че езичниците пет пари не струват пред пиратите, ако е да се издоят богомолци.
И херцогът смятал отначало, че е спечелил доста нещо, но като пристигна кралят, вече не мислеше така. В печатницата беше набрал и отпечатал на фермери някои дребни неща — две обяви за продажба на коне, за което му платили четири долара. Освен това събрал за десет долара обявления за вестници, но казал, че ще им вземе само четири долара, ако му ги предплатят; и хората ги предплатили. Вестникът струвал два долара на година, а той записал трима души за половин долар на година при условие, че ще му предплатят и него; записаните искали да платят, както е обичаят — с дърва и лук, ама той казал, че току-що купил печатницата и намалил до крайност цените, но ще работи само в брой. Набрал едно стихотворение. Сам си го съчинил — три нежни и тъжни стихчета — заглавието им беше „Разбий, о студен свят, съкрушеното ми сърце!“ И след като го набрал и приготвил за печат, не взел нито цент за него. Спечелил девет долара и половина, ама се потил цял ден за тях.
После ни показа друго малко обявление, за което пак не беше взел нищо, защото го беше напечатал за нас. То представляваше един негър беглец, със закачена на прът торба, а под него пишеше: „200 долара награда“. По-нататък се разказваше за Джим, когото бе описал съвсем точно. Казваше се, че избягал през зимата от плантацията Сен Жак, на четирийсет мили под Ню Орлеан. Заминал навярно на север, а който го улови и върне, ще получи наградата и ще му се платят всички разходи.
— Така че — каза херцогът — отсега нататък можем да плаваме и денем, ако потрябва. Щом видим, че някой идва към нас, ще вържем ръцете и нозете на Джим, ще го бутнем в колибата, ще посочим обявлението и ще кажем, че сме го уловили, но нямаме пари да пътуваме с параход, затова сме взели назаем този сал и отиваме да си приберем наградата. Много щяха да му приличат белезници и вериги, ама не вървят с приказките, че сме бедни: те са един вид накити. За нас приляга само въже… Трябва да вършим всичко със стил, както казваме в театъра.
Всички признахме, че херцогът е много хитър и няма да имаме неприятности, ако пътуваме денем. Тая нощ ще се измъкнем по-далеко от врявата, която ще се вдигне, щом в градчето разберат какво е правил херцогът в печатницата; после вече ще я караме, както си искаме.
Притаихме се и не мръднахме до десет часа; после се плъзнахме към средата на реката, по-далечко от града, а фенера запалихме чак когато не можеха да го видят оттам.
Като ме събуди да го сменя в четири часа сутринта, Джим рече:
— Какво кажеш, Хък, дали срещнем пак някой крал по пътя?
— Не — рекох, — сигурно няма.
— Добре — каза той, — работа наред тогава. Няма нищо против един-двама крал, ама толкова стига. Нашият дене-ноще пиян, и херцогът не по-стока.
Както разбрах, Джим помолил краля да му поприказва френски — ей тъй, да види като какъв е тоя език; ама кралят отговорил, че толкова отдавна напуснал родината си и толкова нещо преживял, та го забравил.
Глава двадесет и първа
КАКВО СЕ СЛУЧИ В АРКАНЗАС
Съмнало беше, но ние си плавахме и не мислехме да привързваме сала. Подир малко кралят и херцогът станаха, и двамата махмурлии; ама като поплуваха малко, се поразхладиха и оправиха. След закуска кралят седна на единия край на сала, събу си ботушите, запретна панталони, пусна крака във водата да ги разхлади, запали лула и взе да учи наизуст „Ромео и Жулиета“. Като я понаучи, взеха и двамата да повтарят заедно ролите си. Херцогът трябваше да поправя краля как да изговаря всяка дума; караше го да въздиша, да слага ръка на сърцето си и подир някое време каза, че вече се е научил; „Само — рече — не бива да ревеш Ромео! като бик… трябва да го кажеш нежно, тъжно, с копнеж, ей така: Ро-омео! Нали знаеш, Жулиета е мило и нежно девойче, не може да реве като осел.“
На другия ден извадиха два дълги меча, които херцогът беше приготвил от дъбови дъски, и взеха да репетират дуела… Херцогът беше Ричард III. Чудесно беше да гледаш как тичаха по сала и се нахвърляха един срещу друг. Подир малко кралят се спъна и падна във водата; тогава седнаха да си починат и си заразправяха кой какво е преживял някога по тая река.
След обеда херцогът рече:
— Слушай, Капет [прозвище на последната френска кралска династия. По името на основателя й Хюг Капет], ние трябва да дадем първокласно представление, затова мисля да добавим нещо. Най-малко ще трябва да се приготвим за „бис“.
— Какво е това бис, Билджуотър? Херцогът му обясни, после рече:
— Аз ще изпълня на „бис“ шотландски или моряшки танц; а ти… чакай да помисля… Аха, сетих се… ти ще изпълниш монолога на Хамлет.
— Какво на Хамлет?
— Нали знаеш — монолога на Хамлет! Най-прочутото нещо от Шекспир. Възвишена работа! Възвишена! Всякога грабва публиката. Няма го в книжката ми… Взех само един том от Шекспир, ама сигурно ще мога да го възстановя по памет. Ще се поразходя по сала да видя дали няма да го измъкна от килера със спомените.
И той наистина взе да се разхожда замислено, а от време на време ужасно се намръщваше; ту вдигаше вежди, ту притискаше ръка до челото си, залиташе и простенваше; ту въздишаше и се просълзяваше. Чудесно беше да го гледаш. Полека-лека си припомни, каквото му трябваше. Каза ни да слушаме внимателно, застана във величествена поза, пристъпи с един крак напред, протегна ръце, отметна глава назад и загледа небето; после взе да беснее, да вие, да скърца със зъби; и додето уж декламираше, взе да реве, да се мята, да се пъчи, просто направи на пух и прах всички актьори, които бях виждал дотогава. Ето и монолога. Много лесно го запомних, додето той го набиваше в главата на краля:
Да бъдеш или не, това е острието, що дълбае тоя дълъг живот;
защото кой ще търпи мъките, дорде бирманската гора
тръгне към Дънсинейн.
Ако страхът от отвъдния мир
не ни отнемеше невинния сън —
на великата природа втория дар —
и не ни караше да приемаме стрелите на злата съдба,
вместо да летим към други, непознати нам.
Почитта тук трябва да ни спре:
събуди Дънкан с блъскането си! Бих желал да го събудиш!
А кой ще изтърпи на времето презрението и бича,
неправдата на угнетителя, обидите на големеца,
бавежа на праведния съд и на спасението от мъките,
в мъртвата среднощна пустота, когато гробът се раззинва
с обичайните черни, тържествени одежди —
неизведана страна, отдето никой не се връща,
която пръска своята зараза към света,
а вродената решителност, подобно на пословичната котка,
е сломена от грижи,
и всички облаци, надвиснали над нашия дом,
при нейния вид се връщат назад
и губят името дейност.
Благочестиво трябва да желаем тоя край. Но успокой се,
прелестна Офелия!
Сключи тежката си мраморна челюст
и върви, върви в манастир!
