провикна:
— Ето и стария Богс! Пак иде от село да се натряска, като всеки месец; ето го, момчета!
Всички безделници се зарадваха; помислих, че сигурно са свикнали да си правят шега със стария Богс. Един рече:
— Кого ли ще изиграе тоя път? Ако беше измамил всички, които се опитваше да мами от двайсет години насам, много щеше да се прослави!
Друг рече:
— Да беше ме сплашил веднъж старият Богс, щях да знам, че още хиляда години ще живея.
Подир малко се показа и самият Богс на кон. Ръмжеше и крещеше като индианец и току се провикваше:
— Дайте път! Тръгнал съм на бой — ковчезите ще поскъпнат. Едва се държеше на седлото — толкова беше пиян; сигурно имаше над петдесет години и беше целият зачервен. Всички закрещяха подире му, присмиваха му се и го задяваха, а той им се заканваше, че всекиму ще отплати, като му дойде редът; сега нямал време, защото дошъл в града да убие стария полковник. Правило му било: „Изяж първо месото, зеленчука после“.
Като ме видя, дойде към мене и запита:
— Ами ти, момче, отде си? Приготви ли се за умирачка? И си отмина. Аз се уплаших, ама един човек ми рече:
— Не бой се; така си дрънка той, като е пиян. Инак е най-добродушното старче из цял Арканзас… И трезвен, и пиян никому зло не е сторил.
Богс отиде до най-големия дюкян, понаведе се да погледне под навеса и изрева:
— Излизай, Шербърн! Излез да се срещнеш с тоя, когото изигра! За тебе съм дошъл, куче, и ще си разчистим сметките!
Че като почна — как ли не нарече Шербърн, как го не руга, а на улицата се насъбрал народ, хората слушат, смеят се и го подсторват да продължава. Подир малко един важен господин на петдесет и пет-шест години — от всички най-хубаво облечен — излезе от дюкяна и хората се дръпнаха да му сторят път. Погледна Богс и му рече бавно и спокойно:
— Дотегна ми вече, ама ще потърпя до един часа. Добре запомни — до един часа, нито минута повече! Ако си отвориш още веднъж устата подир тоя час, ще те намеря, дето и да се денеш.
После се обърна и си влезе в дюкяна. Хората изведнъж изтрезняха; никой вече не мръдна, нито се засмя. Богс пое надолу и все ругаеше Шербърн; подир малко се върна да ругае пред дюкяна. Няколко души го наобиколиха и го караха да млъкне, ама той не млъкваше; казаха му, че след петнайсетина минути ще стане един часа, та по-добре да си върви още сега. И това не помогна. Ругаеше си той, колкото му глас държи, хвърли шапката си в калта, стъпка я, подир малко препусна по улицата и пак ругае, а вятърът развява побелялата му коса. Много свят се опита да го свали от коня, да го затворят, додето изтрезнее; ама без полза — Той си препускаше нагоре по улицата и все ругаеше Шербърн. Подир малко някой се обади:
— Доведете дъщеря му!… По-скоро, доведете дъщеря му; някой път я послушва. Само тя може да го укроти.
Един изтича начаса да я търси. И аз тръгнах надолу, ама скоро се спрях. След пет-десет минути Богс се върна, тоя път без кон. Залиташе по улицата тъкмо срещу мене, гологлав, а двама души го държаха под ръка и го тикаха да върви. Беше се укротил и сякаш се срамуваше; не се противеше, напротив — сам бързаше. Някой извика:
— Богс!
Погледнах да видя кой е. Беше полковник Шербърн. Застанал беше неподвижно насред улицата с двуцевен пищов в дясната ръка; не се прицелваше, вдигнал беше дулото към небето. В същото време се зададе тичешком едно момиче и още двама души с него. Богс и другите около него се обърнаха да видят кой беше извикал; щом видяха пищова, двамата мъже избягаха настрана, а пищовът полека се наведе с двете цеви право към целта. Богс вдигна ръце и извика:
— О, господи, не стреляйте!
Дан! — изтрещя първият гърмеж и Богс се залюля, размахал ръце. Дан! — втори гърмеж. Той се строполи тежко на земята по гръб, с разперени ръце. Момичето изпищя, изтича, хвърли се върху баща си, и все плачеше и повтаряше:
— Ох, уби го! Уби го!
Хората се струпаха около двамата, притискаха се и се блъскаха, протягаха врат да видят, а другите, дето бяха по-напред, ги блъскаха и викаха:
— Назад! Назад! Ще го удушите!
Полковник Шербърн захвърли пищова на земята, обърна се и си отиде.
Богс отнесоха в една аптечка, а хората все се тълпяха. Целият град се събра; аз изтичах и си намерих едно местенце до прозореца, отдето можех да видя какво става вътре. Положиха го на пода, сложиха под главата му една голяма библия, друга разтвориха и сложиха на гърдите му; ама по-напред разкъсаха ризата, да видят отде беше влязъл единият куршум. Той си пое дъх десетина пъти и при всяко вдишване библията се повдигаше, а при издишване се спускаше, после спря да диша… умря. Издърпаха дъщеря му, защото страшно пищеше и плачеше, и я изведоха. Трябва да имаше шестнайсетина години, беше много миличка и кротка, ама страшно пребледняла и уплашена.
Подир малко се събра целият град, всички се блъскаха и бутаха, да се доберат до прозореца и да погледнат, ама ония, дето си бяха намерили място, не го даваха, та другите зад тях току се провикваха:
— Слушайте, вие вече видяхте; не е редно само вие да седите и да не давате другиму да погледне! Всеки има право да гледа!
Щом взеха да се карат, аз се измъкнах от страх да не стане някоя бъркотия. Улиците бяха претъпкани с народ, всички бяха страшно уплашени. Които бяха видели стрелбата, разправяха как е станала и около тия хора се събираха купчини народ, всички протягаха врат и слушаха. Един дълъг мършав мъж с дълга коса и бял кожен калпак на темето нарисува с бастуна си с чепата дръжка къде бил застанал Богс и къде Шербърн, а хората вървяха подире му, гледаха какво прави, кимаха — да покажат, че са разбрали, навеждаха се, подпираха ръце на хълбоците и го гледаха как рисува с бастун местата; после застана като закован на онова място, дето беше стоял Шербърн, намръщи се, дръпна шапката над очите си, изкрещя: „Богс!“, прицели се с бастуна, рече „дан!“ Политна назад, още веднъж „дан!“ и се простря на гръб. Хората, дето бяха видели случката, рекоха, че я представи точно както беше станала. После десетина души извадиха шишета и го почерпиха.
Подир това някой извика, че трябва да линчуват Шербърн. След една минута всички само това повтаряха, тръгнаха като полудели, крещяха и щом им се мернеше въже, го вземаха — да обесят Шербърн.
Глава двадесет и втора
КАК ПРОПАДНА ЛИНЧУВАНЕТО
Втурнаха се вкупом към къщата на Шербърн, ревяха и беснееха като индианци и всеки, когото срещаха, трябваше да бяга от пътя им, инак го премазваха и правеха на тесто, да не го погледнеш. Пред тълпата тичаха деца, пищяха и гледаха да се отскубнат настрана; от всички прозорци се показваха женски глави, на всяко дърво имаше негърчета, зад всяка ограда се надигаха момчета и момичета, но щом тълпата наближеше, веднага се отдръпваха и разбягваха, дето им видят очите. Много жени и момичета плачеха и трепереха от страх.
Пред оградата на Шербърн се струпаха на купчина и така се разкрещяха, та човек не можеше и себе си да чуе. Дворчето беше мъничко, най-много двайсет фута. Някой изкрещя:
— Съборете оградата! Съборете оградата!
Вдигна се олелия, задърпаха, заблъскаха, чу се трясък, оградата се събори и първата редица нахлу в дворчето като морски вълни.
В това време Шербърн се показа на балкончето над входа с двуцевен пищов в ръка и застана, без да продума, спокойно и решително. Олелията утихна и вълната се дръпна назад.
Шербърн не продумваше — само стоеше и ги гледаше. Тишината беше страшно тежка и някак
