това е много приятно на херцога.
Но старецът взе да се умълчава… не приказва, изглежда недоволен от това суетене около херцога. Нещо му тежеше. По едно време следобед рече:
— Слушай, Билджуотър, страшно ми е жал за тебе, ама ти не си единственият човек, изпаднал в такава беда.
— Така ли?
— Така, ами. Не си само ти. Не само тебе съдбата е смъкнала несправедливо от висок ранг.
— Уви!
— Да, не само ти имаш висок, непризнат произход. — И, дявол да го вземе, взе, че се разплака.
— Чакай! Какво искаш да кажеш?
— Ще запазиш ли тайната ми, Билджуотър? — пита старецът и все плаче.
— До гроб! — Оня му взе ръката, стисна я и рече: — Казвай тайната си!
— Билджуотър, аз съм последният дофин.
Ние с Джим, както мислите, се смаяхме. А херцогът рече:
— Кой си?
— Даа, приятелю, това е самата истина — в тоя миг ти гледаш нещастния, без вест пропаднал дофин Луи Седемнайсети, сина на Луи Шестнайсети и на Мери Антонет.
— Ти ли? На тия години? Не! Сигурно искаш да кажеш, че си покойният Карл Велики! Та ти си най-малко на шест-седемстотин години.
— Това е от нещастията, Билджуотър, от нещастията! От мъките ми побеля и опада косата. Да, джентълмени, вие виждате пред себе си, в тия платнени дрехи, в тая нищета, бездомния, скитащ, презиран и страдащ законен крал на Франция.
При тия думи той така се разплака, че ние с Джим просто не знаехме какво да правим, толкова ни беше мъчно… а в същото време се радвахме и гордеехме, че имаме такъв човек между нас. Взехме да го утешаваме, както преди малко херцога. Но той каза, че е безполезно; само смъртта ще може да тури край на мъките му и да го успокои; при все че понякога, макар и за кратко, му ставало по-леко, ако хората се отнасят с него според достойнството му, приклякват на едно коляно, когато му заговорват, наричат го „ваше величество“, поднасят най-напред нему ядене и не сядат, ако не ги е поканил. Затова ние с Джим взехме да го наричаме „величество“, да му прислужваме, да седим прави, додето ни каже, че можем да седнем. Това му помогна да се утеши и развесели. Само че херцогът се поразсърди и никак не изглеждаше доволен от тоя ред, макар че кралят се държеше все така приятелски към него. Каза му, че кралят баща ценял много високо прадядо му и всички билджуотърски херцози, които ходили много пъти в двореца; но херцогът продължаваше да се муси, додето накрай кралят му рече:
— Ние с тебе, Билджуотър, ще прекараме, както изглежда, доста време на тоя проклет сал, затова има ли полза да се сърдим? Само ще си тровим живота. Не съм виноват, че не съм се родил херцог, нито пък ти си виноват, че не си се родил крал… Защо да се ядосваме тогава? Не се оплаквай и карай, както е дошло — това е моето правило. Никак не е лошо, дето попаднахме тук — ядене колкото щеш, спокоен живот… Хайде, дай си ръката, херцоже, и да се помирим!
Херцогът подаде ръка, а ние с Джим много се зарадвахме, като видяхме тая работа. Сръднята изчезна и на всички ни олекна, защото беше страшно глупаво да се гледаме накриво; на сал най-важното нещо е всеки да е доволен, да не се сърди и да не се кара с другите.
Не ми трябваше много време да разбера, че тия лъжци не са никакви крале и херцози, а най-обикновени измамници и негодници. Ама нищо не казах, нито се издадох; мълчах си. Така е най-добре. Няма кавги, няма разправии. Щом искат да ги наричаме крал и херцог, нямам нищо против, стига да има мир между нас; нямаше полза да разправям на Джим, затова и нему нищо не казах. Ако не научих нищо друго от баща си, едно нещо научих — искаш ли да се погаждаш с такава пасмина, оставяй ги да я карат, както си знаят.
Глава двадесета
КАК ВИСОЧАЙШИТЕ ОСОБИ ОПЛЯЧКОСАХА ПОКВИЛ
Те взеха да ни разпитват за какво ли не; искаха да разберат защо денем крием сала и лежим, вместо да плаваме… Да не би Джим да е избягал негър?
— Господ да ви е на помощ! — казвам им аз. — Та нима избягал негър ще отива на юг?
Признаха, че няма да бяга в Южните щати. Трябваше някак да ги омотая, затова им рекох:
— Моят род е от графството Пайк, в щата Мисури; там съм се родил и аз; само че всички измряха; останахме само аз, баща ми и брат ми Айк. Баща ми реши да зареже всичко и да се пресели при чичо Бен; той има една малка ферма при реката, на четирийсет и четири мили под Орлеан. Баща ми беше много беден, а имаше и дългове; като се разплати, му останаха само шестнайсет долара и нашия негър Джим. С тия пари не можехме да пропътуваме хиляда и четиристотин мили, дори ако пътуваме на палуба. Не щеш ли, щом придойде реката, на баща ми му провървя; попадна му тоя сал и ние веднага решихме да слезем с него до Орлеан. Само че късметът на баща ми не трая дълго. Някакъв параход закачи една нощ предния край на сала и всички се намерихме под витлото; ние с Джим изплувахме как да е, но баща ми беше пиян, а пък Айк беше само на четири години и вече не ги видяхме. Ден-два се чудехме де да се денем, защото все ни срещаха разни хора с лодки и искаха да ми вземат Джим — смятаха го за избягал негър. Затова взехме да не пътуваме денем, а само нощем, та да не ни закачат.
Херцогът рече:
— Оставете тая работа на мен: все ще измисля как да пътуваме и денем, ако потрябва. Ще помисля и ще намеря начин. Днес ще си стоим тук, то се знае, защото не е безопасно да минем денем покрай град.
Привечер взе да притъмнява — заприлича на дъжд; някъде в долния край на небето зашариха светкавици, листата зашумоляха — личеше, че ще има грозна буря. Затова херцогът и кралят отидоха да разгледат по-отблизо колибата — да видят какви легла има вътре. Моето беше сламеник, а Джимовият беше напълнен с царевичина; в такъв сламеник все има стебла и те бодат, като легнеш; а като се обръщаш, шумолят, сякаш си легнал на купчина сухи листа; толкова шумолят, че, щеш не щеш, се събуждаш. Затова херцогът реши да легне на моя сламеник, ама кралят каза, че тая няма да я бъде.
— Надявах се различието в сана ни да ти подскаже, че не е редно да спя на сламеник, пълен с царевичина. На него ще спи ваша светлост.
Ние с Джим се изпотихме от страх да не се скарат; и много се зарадвахме, щом херцогът рече:
— Писано ми е все да ме мачка желязната пета на някой деспот. Нещастията сломиха някогашната ми сила; прекланям се, покорявам се; такава ми е съдбата. Сам съм на света… ще страдам; и това ще изтърпя.
Щом се стъмни, тръгнахме на път. Кралят каза да се държим към средата на течението и да не палим никаква светлина, додето не отминем града. Подир малко се изравнихме с цял рояк светлинки — това ще е бил градът — и ги отминахме благополучно. Като се отдалечихме на три четвърт миля, запалихме сигналния фенер; към десет часа задуха, заваля, загърмя, засвятка, страшна работа; кралят ни накара да стоим на стража, додето мине бурята; а те с херцога се прибраха в колибата и легнаха да спят. Аз трябваше да стоя на вахта до дванайсет часа, ама и да имаше де да легна, не щях да се прибера и подир това, защото такава буря не се вижда всеки ден. Как пищеше вятърът! А през секунда-две някоя светкавица ще запали гребените на вълните на половин миля наоколо, островите бяха като изпратени през дъжда, дърветата се огъваха и пращяха от вятъра; а като затрещи — буум! буум! тряяс! буум! буум! — ще кънти, ще ехти, а додето заглъхне — нова гръмотевица. Вълните щяха на няколко пъти да ме отнесат от сала, ама аз се бях разсъблякъл съвсем гол и малко исках да знам. Не се бояхме и от коренища — от светкавиците беше светло като посред бял ден, та много лесно можехме да променим посоката и да ги избиколим.
Аз трябваше да стоя на вахта досред нощ, ама ми се доспа, затова Джим каза, че ще изкара вместо мене първата половина; той е всякога готов за такива работи. Пропълзях в колибата, но херцогът и кралят така се бяха разположили и проснали крака, че нямаше място за мене, затова легнах отвън — не ме беше страх от дъжда, защото беше топъл, пък и вълните вече не бяха толкова високи. Към два часа вълнението пак се засилило и Джим щял да ме извика, после се раздумал: сторило му се, че вълните не са чак толкова високи, та да направят пакост; само че тоя път беше сбъркал, защото една страшна вълна връхлетя ненадейно и ме помете от сала. Джим щеше да си умре от смях. Не съм виждал друг негър толкова лесно да
