Марк Твен
Избрано от дневника на Адам
Понеделник. Новото създание с дългата коса е голяма работа. Постоянно тича наляво-надясно и ме следва. Не ми харесва така, не ми е до компания. Желая да си седи при другите животни… Днес е облачно, духа източен вятър, мисля, че ще ни завали. Нас? Откъде я извадих тази дума? — а, сега си спомням, новото същество я използва.
Вторник. Изследвахме водопада. Това е най-чудното нещо на света. Новото същество го нарече Ниагарския Водопад, защо, не знам. Каза, че му изглеждал като Ниагарски водопад. Това не е никаква причина, глупаво е. Нямам шанса да наименувам нещата сам. Новото създание им измисля имена още щом се появят и аз нямам шанс за протест. И все под един и същ претекст, просто, защото му изглеждат като такива. Например додо. Каза, че още щом го видяла, вече му изглеждала като това, от пръв поглед си било додо. Разбира се, че всяко нещо трябва да си има име. Това ме тормози, някак си, не е на хубаво. Додо! Изглежда като додо, колкото и аз.
Сряда. Построих подслон, който да ме пази от дъжда, но и така не ме оставя намира. Новото създание ми досажда. Когато се опитах да изкопая дупка за водата, то реши да погледне вътре, разсипа я навсякъде с дланите си и изписка, като останалите животни, когато са в стрес. Бих искал да не говори, но то не спира. Звучи като плисък на падащо във вода животно, като празнословие, но не мисля, че е така. Никога преди това не съм чувал човешки глас, а всеки нов и странен звук ми се натрапва в тишината и ми звучи като нещо фалшиво. А този нов звук е толкова близък за мен, на раменете ми е, в ушите, първо тук, после там, а аз съм свикнал да чувам само отдалечени от мен звуци.
Петък. Това наименуване е вече съвсем безразсъдно, независимо какво правя. Имам си прекрасно име за света, то е Едемската Градина. Аз почнах да и обяснявам това, но нямаше успех. Новото създание казваше, че това са дървета, скали, пейзажи и че нямало сходство с думата градина. Каза, че приличало на парк и че не приличало на нищо друго, освен на парк. И после, без да се консултира с мен, нарече мястото Парка на Ниагарския водопад. Това си е доста високопарно, поне за мен. А и вече си има знак:
„Пазете тревата“.
Животът ми не е така щастлив, както преди.
Събота. Новото създание яде твърде много плодове. Ние вече бягаме по-честичко. Пак
Неделя. Махам се! Този ден става все по-труден и по-труден. Беше даден за почивка миналият ноември. А уж имах шест дни за работа на седмица. Тази сутрин видях новото същество да брули ябълки от забраненото дърво.
Понеделник. Новото същество каза, че името му било Ева. Ами добре, нямам възражения. Каза да му викам така, когато поискам да дойде. Казах, че е излишно. Думата изведнъж му хареса и наистина, хубава, добра дума си е, но изисква повторение. То каза, че не е то, а е Тя. Съмнително, така и така все си знам за какво става дума, дори и да е Тя, все си е нищо за мен, ако си прави каквото си иска далече и не говори толкова.
Вторник. Тя е покрила целия свят с имена и официални знаци:
Пътят води към Водопада.
Път за Златният Остров.
Път за Пещерата на Ветровете.
Каза, че от парка би излязъл прекрасен летен курорт, ако има кой да се заеме с това. Летен курорт, пак една от нейните измишльотини, думички без никакво значение. Какво е летен курорт? По-добре да не я питам, толкова тъпи обяснения дава.
Петък. Опитва се да ме спре да ходя зад водопада. Какво грешно правя? Каза, че я ужасявало. Чудя се защо, вече съм го правил, винаги съм обичал гмуркането, вълнението, прохладата. Предполагах, че за това са измислени водопадите. Няма друга полза от тях, а все пак трябва да са направени за нещо. Каза, че били създадени за пейзаж, като носорозите и мастодонтите.
Отидох до водопада, естествено, няма да и позволя да ми нарежда. Отидох на сал. Преплувах водопада и бързеите. Беше доста опасно. После последва дълъг отегчителен разговор по повод на моята екстравагантност. Твърде много ми се пречи тук. Нуждая се от смяна на обстановката.
Събота. Избягах вторник вечерта, пътувах два дена и си построих друг подслон на скрито място, заличих следите си, доколкото можах, но тя пак ме откри, търсейки звяр, който била срещнала и нарекла вълк, дойде издавайки пак онзи ужасен звук. Съгласих се да тръгна с нея, но когато ми се отдаде възможност пак ще изчезна. Тя се занимава с много глупави неща, например е решила да разбере защо животните, които нарича тигри и лъвове пасат трева и цветя, след като, както казва тя, по зъбите им личало, че били направени да се изяждат едно-друго. Глупаво е, тъй като ако се изяждаха, това би довело до нещото, на което тя вика смърт, а то, както са ми казвали няма място в градината. Това е жалко, всъщност.
Неделя. Изтече.
Понеделник. Вярвам, че знам за какво е седмицата, май е за почивка след умората в неделя. Изглежда ми добра идея. Тя пак се качи на онова дърво. Свалих я. Каза, че никой не гледал. Изглежда обича да рискува. Думата правда я възхити, също и думата завист. Мисля, че е хубава дума.
Вторник. Каза, че е направена от мое ребро. Това е най-малкото съмнително. Не ми липсват ребра. Има проблем с мишелова, каза че не можел да излети от тревата, каза, че се страхувала, че не можел да се издигне въобще, мислела, че трябва да се задоволял само с гниеща плът. Мишеловът трябва да даде всичко от себе си, за да си осигури храма. Не можем да поемем грижата за живота му.
Събота. Падна в езерото вчера, докато се гледаше във водата, нещо, което прави почти всеки ден. Щеше почти да се удави, каза, че не и било приятно. Съжалявала създанията, които живеят във водата, които наричаше риби, продължаваше да си измисля имена, за неща, от които нямаше никаква нужда, които не идват, когато ги повикаш, които не са от никакво значение за нея, такава е глупачка, както и да е… тя взела част от тях, миналата вечер, донесла ги и ги сложила в леглото ми, за да им е топло, забелязах ги едва сега, но не видях да са по-щастливи отколкото преди. През нощта ще ги изхвърля навън. Няма да спя пак с тях, намирам го за глупаво и неудобно, особено ако си без дрехи.
Неделя. Премина.
Вторник. Сега ходи с една змия. Другите животни се радват, че експериментира с тях, а сега аз се радвам, че змията говори и мога да си почина поне за малко.
Петък. Каза, че змията я съветвала да опита плода от онова дърво и че резултата би бил страхотен. Аз и казах, че би имало друг резултат, би докарало смъртта на земята. Беше грешка, трябваше да оставя тази забележка за себе си, така и хрумна, че щяла да спаси болния мишелов и щяла да осигури месо на лъвовете и тигрите. Посъветвах я, да не ходи при дървото. Каза, че няма. Предвиждах неприятности. Трябва да избягам.
Сряда. Разнообразих си времето. Избягах снощи, цяла нощ съм яздил, колкото се може по-бързо, надявайки се да напусна Градината, да се скрия в някоя друга страна, преди да започнат неприятностите, но не стана така. Час след изгрева, докато яздех през полянка с цветя, където хиляди животни ме наблюдаваха, преживяха и си играеха едно с друго, изведнъж всичките започнаха да издават ужасни звуци, изведнъж всички обезумяха и като зверове започнаха да се нараняват едно-друго. Знаех какво значи това, значеше, че Ева е яла от плодовете и смъртта се е появила по света. Тигрите наръфаха коня ми, без да се интересуват от моите наставления, биха изяли и мен, ако бях останал, но аз избягах ужасен. Намерих това място, зад парка, беше достатъчно удобно за няколко дни, но тя ме откри. Намери ме и нарече мястото Тонауанда, каза че изглеждало така. Наистина, не съжалявах, че дойде при мен, тъй като нямаше нищо наоколо, а тя носеше няколко от онези ябълки. Бях толкова гладен, че им се зарадвах. Беше против принципите ми, но разбрах, че принципите ми нямат никаква сила, ако си гладен. Дойде обвита с клонки и листа, а когато я питах защо е направила тази глупост, да ги махне, да ги остави на земята, тя взе да заеква и се изчерви. Досега не съм виждал някой, който да заеква и да се изчервява, изглеждаше ми ненужно и глупаво. Каза, че скоро съм щял да разбера и аз. Беше права. Бях толкова гладен, че захапах
