мъртва или по-скоро като сламка, която течението отнася и която не мисли да се съпротивява. Тя се изоставя. Няма желание да живее. Затова не може да оздравее. Едва отговаря на доктора, когато я разпитва. Казва „да“ или „не“. Само шепне „благодаря“. Много е учтива и много нежна. Личи си, че е получила добро възпитание. Госпожа Сюпрок не може да се оплаче от нея. Доктор Франк управлява дома. Баронесата е много слаба, за да върши това, пък и човек се пита дали би била способна на такова нещо. Госпожа Сюпрок мисли, че не е способна.
— А баронът?
— Това е най-интересният въпрос и си остава последен.
— Баронът е на война — отговаря госпожа Сюпрок важно, — той е генерал. Бие се във Франция. Научих това от готвачката. Изглежда, че всички се страхуват от него. Те не го познават, при това никога не са го виждали. Доктор Франк ги е наел по заповед на барона… Той пише всеки ден на доктора, за да му дава нареждания. Трябва да му се съобщава всичко случило се и всичко, което се отнася до здравето на младата баронеса.
— А на баронесата не пише ли? Госпожа Сюпрок придобива тъжен вид.
— Не, никога. Поне в мое присъствие никога не е получавала писмо и съм напълно сигурна, че изобщо не е получавала.
— Никога? — провикват се крайно възбудените й слушателки.
— Никога! — казва госпожа Сюпрок. — При това тя също така не му пише. А сега не би била и в състояние да стори това. Тя едва повдига ръцете си. Никога не пише на мъжа си. Дори и с една дума не загатва за него. В стаята й няма неговия портрет, нали би било естествено за една жена, чийто мъж е на война…Биха могли да го убият! Това не изглежда да я безпокои!… Тя дори не носи халка!
— Няма халка, как така няма халка! — повтарят съседките, като се задъхват. — При това е омъжена!
… Времето минава. Всичко в живота на обитателите на „Орел“ изглежда нормално. Слугата шофьор всеки ден слиза с колата в околийския град, за да донесе пощата, да вземе вестници, да направи покупки. Понякога отвежда доктора или някого от слугите. Дори госпожа Сюпрок един следобед се възползува от това.
Прислужниците всяка събота вечер отиват да пият в кръчмата местното вино. Те са любезни, говорят охотно, но са сдържани и мълчаливи като гроб по повод на всичко, което се отнася до техните господари и до работата им. Нищо не могат да изтръгнат от тях. Леко отклоняват разговора, щом стане дума за вилата.
— Платени са добре или са хора с характер — казва полицаят, който се хвали, че разбира от психология.
Всички те обичат излетите в планината. На няколко пъти ги проследиха отдалеч. Походката и движенията им не издаваха нищо подозрително. Те нямаха фотоапарати, нито тези сложни инструменти, с помощта на които се снима план на местността и чиито имена човек не може да запомни.
Една сутрин се разнася новината, че баронесата е настанена върху разтегнат като легло стол на ливадата, която се разстила край вилата. Този ден всички жители намират причина да минат край пътя за имението.
Младата жена лежи със затворени очи. Гърдите й едва се повдигат от слабото дишане. Когато идват да я пренесат вътре, намират я в същото положение, в което са я оставили.
Три седмици след пристигането на младата жена в Кристалина, една кола прекосява селото и се отправя към „Орел“. Колата е сива, безшумна. Тя се изкачва леко по стръмните склонове. Зад кормилото стои човек, чиято изисканост и расова осанка смущава всекиго. Шапката от мек филц, платът на дрехите, кройката им, ръкавиците от светла кожа, връзката и кърпичката, сини като лаванда, издават изтънчен вкус. Отгатват, че това е барон фон Вайзефорт. И действително, това е той. Колата спира пред вилата.
Той отваря вратичката. Две кучета изскачат от колата, два германски дога в бяло и черно, прекрасни и силни животни, чиито звучен лай огласява околността. След тях слиза баронът. Накарва ги да млъкнат. Заповедта е отривиста. Той изкачва стъпалата на площадката пред вилата, следван от кучетата. Доктор Франк се показва на прага и го посреща със задоволство. Баронът го поздравява бързо, сваля шапка и влиза вътре.
Слугата прибира колата в гаража. После, натоварен с, пътническо палто и кожения куфар, се изгубва във вилата.
Младата жена, както обикновено, лежи върху разтегнатия като легло стол на ливадата. Тя не проявява никакъв интерес към пристигането на мъжа си, не помръдва и дори окото й не трепва. Не се променя дори цветът на лицето й.
Баронът разговаря с доктора в библиотеката, най-голямата стая във вилата. Появява се мълчалив на един от прозорците, пушейки с бавни и отмерени движения и с ръка в джоба на дрехата си. Наблюдава баронесата, изтегната неподвижно върху разтегления като легло стол, сякаш нищо не е забелязала.
Скоро с нетърпеливо потрепване прекъсва размишленията си и отново започва да разговаря с лекаря.
Най-после, придружен от кучетата, той се появява на прага на вилата и започва да слиза по стъпалата. Отправя се към жена си. Бавно, като че ли без желание. Стигнал до нея, той дълго я гледа с нежен поглед, навежда се, взема безжизнената й ръка и жадно я целува, после я слага отново върху великолепната кожена покривка и сяда в едно кресло до нея. Кучетата се въртят около младата жена, квичейки от радост. Тя не им отправя нито един поглед, нито дума. Баронът с твърд глас им заповядва да легнат. Те се просват от двете страни на креслото му и с щръкнали и наострени уши хвърлят внимателни погледи ту на господаря, ту на господарката си.
Единият край на покривката се смъква. Баронът я вдига и с безкрайна нежност загръща жена си. Наведен над нея, той й говори. Виждат как се движат устните му. Произнася няколко фрази. Докато чака напрегнат и тревожен, след няколко мига младата жена му дава едносричен отговор. Изглежда, че прави свръхусилие. Баронът млъква. Мълчалив, неподвижен, погълнат в мъчителни мисли, той остава до разтегнатия като легло стол. Не след дълго става и се сбогува. Лицето му излъчва страх, толкова е променено. Но когато се спира с доктора, който идва да го пресрещне, то добива отново невъзмутимия си и студен израз.
Слънцето залязва на хоризонта. Баронът се връща. Той сам пренася младата жена във вътрешността на вилата. С глава на рамото му, тя се отпуска в прегръдките му като лек шарф.
Поведението на барона и баронесата възбуждат любопитството на селото до най-висока степен. Езиците не млъкват. Впрочем, какво има между тях? Защо тя не го обича? В какво може да упрекне мъжа си младата жена? Той я обича! Това е Ясно! Защо е това равнодушие от нейна страна? Може би е луда?
Тази идея се разпространява, вдълбочава се в мозъците им, тъй като изглежда най-добра за обяснение на положението. Тя задоволява нуждата от необикновеното, която се крие в сърцето на всички хора. Да, младата баронеса е луда, това е сигурно. Всеки оплаква барона. Той е направил голямо впечатление на всички. Безразличието на жена му, неговата болка, която те подозират, въпреки че се владее отлично, му спечелват всички симпатии.
Бързо забравят, че той е генерал от немската армия…
На следващия ден Вайзефорт наема едно момиченце, което е срещнал по време на утринната си разходка, за да прислужва на жена му.
Трауте Деравен няма десет години. Тя има две руси плитки от всяка страна на лицето си и небесносини очи. На розовите й като алпийска иглика страни са вдлъбнати толкова прелестни трапчинки, че при вида им човек изпитва желание да се смее, да ги щипе, да я прегърне и погали. В празнични дни тя пее малки сола в скромната църква на Кристалина с глас, който има свежест на кладенец.
Сираче е — без баща. Госпожа Деравен отглежда седемте си деца с непосилен труд. Тя приема предложението на барона без възражения. Момиченцето заема длъжността си още същия следобед.
Към четири часа я забелязват да завива край ъгъла на вилата, носейки в малките си протегнати ръце поднос за чай с всичко необходимо. Свива чело, стиска устни — толкова е голямо усилието, което прави, за да пристигне благополучно, без да счупи нищо.
Преминала пясъчната пътечка между вилата и ливадата, тя върви по тревата с малки отмерени стъпки.
