щастлив вид! Устните на младия човек се разтварят в усмивка, в която бляска жестоко задоволство. Наблюдава барона и баронесата до момента, в който влизат отново във вилата, поставя бинокъла в раницата, която после слага на гръб, и продължава пътя си с бързи крачки. Младият човек отбягва селото, поема по една напречна пътека и изчезва.
След два дни драмата се разразява.
На 4 септември сутринта се научават, че барон и баронеса фон Вайзефорт били намерени мъртви в големия салон на вилата. И двамата са пронизани с куршуми в гърдите. Намират пистолет до труповете, близо до ръката на барона. Но двете жертви имат и втора рана, нанесена с нож, който не успяват да намерят, въпреки всички претърсвания. Баронесата е ударена право в сърцето, а баронът в гърба. Значи те са били убити! Като претърсват градината, намират и труповете на кучетата, умрели от отравяне. Слугите, които спят в слугинското помещение, не бяха нито видели, нито чули нещо.
Новината се разнася със светкавична бързина в Кристалина и цялата долина. Тя всява отчаяние. Идеята за двойно самоубийство бляска непринудено в мозъците на планинците. Чувствата, които свързваха двете жертви, винаги им се струваха странни. Допускаха също, че баронът се е самоубил, след като е убил жена си. Но това обяснение трябваше да се отхвърли, след като откриха раните, нанесени с нож и труповете на кучетата. Обаче неколцина суеверни упорствуват в идеята си, въпреки всички налични доказателства.
Полицаят Декьор предупреди властите. Той прокле себе си, че бе изоставил наблюдението на вилата. Предчувствието му бе вярно. Имаше нещо неясно в живота на барон и баронеса фон Вайзефорт!
Късно сутринта пристигат съдиите и автомобили, пълни с журналисти. След кратък оглед на местопрестъплението те завземат телефонната кабина на бакалницата в Кристалина. Излизат от нея тичешком, за да разговарят с планинците и да ги слисат с въпроси.
Претърсват планината, но това не трае дълго. Близо до италианската граница лежи проснат млад, рус турист, строен, с прекрасен профил, агонизиращ край скалите. Има счупване на черепа, счупени крайници и безброй вътрешни наранявания. Във вътрешния джоб на туристическата си дреха носи швейцарска лична карта на името Валтер Тройзин, 24-годишен, инженер, живущ в Берн; в дъното на раницата му, под хранителните припаси и няколкото топли дрехи — един военен бинокъл и нож с окървавено острие, ножа, с който бе убил барон фон Вайзефорт и младата му жена. Трауте Деравен позна в него младия турист, с когото предната вечер бе разменила няколко думи пред желязната ограда на вилата. Пренасят ранения в болницата на околийския град, където умира след дълга агония. В бълнуването си той произнася несвързани думи, които, съчетани и свързани отново, откриваха измамни перспективи за трагедията.
Официалният печат пази многозначително мълчание по случая. На 4 септември чрез сензационни заглавия публикува във вечерните издания дълги колони със снимки, които правеха силно впечатление. Хората се бяха нахвърлили върху тази примамка. На 5 септември печатът стана въздържан. На 6 излезе само кратка бележка от четири реда, в която се казваше, че съдът приел случая за лично отмъщение, извършено от Валтер Тройзин срещу барон фон Вайзефорт и младата му жена. Делото се смяташе за приключено, тъй като убиецът бе починал от раните си. Това бе всичко.
Но малките вестници, които издателите изпращат на абонатите си в затворени пликове и които е забранено да се продават по будките или да се поставят за четене на публични места, тайните вестници, органи на забранените леви партии, които се пускат тайнствено в пощенските кутии и поради това се четат още по-жадно, не се страхуват да пишат за престъплението, и то с неприятна за властите настойчивост.
Съобщават се факти от голям интерес, задават се неудобни въпроси, хвърлят се обвинения.
Ножът, намерен в раницата на Валтер Тройзин, с който е бил нанесен смъртния удар на двете жертви, не беше обикновен. Той имаше на дръжката си Hagnuc: „Blut und Ehre“1.
Следователно Валтер Тройзин е агент на Гестапо! Бяха ли помислили да проверят документите му? Сигурно е дошъл отвъд Рейн, снабден с фалшив паспорт. Какво престъпление са извършили барон фон Вайзефорт и младата му жена спрямо Третия райх, че да се сметне за необходимо и двамата да бъдат премахнати така жестоко? Федералното правосъдие потули аферата. Това е ясно. Защо? В чий интерес? Как може да търпи то, затваряйки очите си, действията на една чужда полиция на швейцарска територия? Ще я остави ли и друг път сама да урежда сметките си? Швейцарският неутралитет се проявяваше едностранчиво и добре се знаеше в чия полза!
Това, което се долавяше в основата на аферата Вайзефорт и във всичко, което се отнася до нея, разкрива редица факти, които на пръв поглед изглеждат обикновени, но са тясно свързани с демоничната и пресметлива дейност на една организация от световно значение, която употребяваше най-тънките, най- потайните и най-мощните средства за постигане на целите си.
Образите на двете главни действуващи лица на драмата се разкриват малко по малко през мъглата, която ги обгръща; образът на надменната, страстна и затрогваща Фредерика Илзен u образът на неспокойния, загадъчен, пленителен и трагичен барон Карл-Стефан фон Вайзефорт, герой на една епоха на безредие, която щеше да завърши със сгромолясването на един свят.
Един ден, няколко години след примирието през 1918 година, през месец септември, на малката гара в кантона Юра, която обслужваше селото Дормонд, експлодира един вагонцистерна, пълен с бензин. Всички пътници, които се намираха във влака, спрял на съседната линия, бяха убити, освен едно бебе на няколко месеца, едно момиченце, което намериха живо сред останките на разрушения влак.
Въпреки всички постъпки и издирвания не можаха да научат кое е това дете и откъде идва, нито да намерят родителите, произхода, името и презимето му. Пелените му бяха без монограм. Бяха жалки. То не носеше медалион или верижка, които се дават на бебетата при раждането им и които биха дали възможност да се открие самоличността му.
Детето бе прибрано от госпожица Леополдина Илзен, която обитаваше една голяма разнебитена къща край гората на Дормонд. За госпожица Илзен се говореше, че е малко налудничава. Нейният живот бе посветен на музиката, обичаше я повече от всичко и би продала душата си за нея. На младини бе отблъснала много кандидати, като казваше, че не би могла да ги обича повече от музиката и че не иска да им наложи унижението пред един неуловим съперник или по-скоро да се изложи на скръбта, като ги види неспособни на ревност.
Госпожица Илзен смяташе, че най-скритите склонности на душата са отбелязани с гънки и тайнствени знаци върху цялото тяло и че е достатъчно да си макар и малко посветен, за да ги разпознаеш и разтълкуваш.
Тя дойде да види изоставеното бебе. След като го разгледа, съобщи с тон, който не търпеше възражения, че явни знаци по челото и ръцете му разкриват изключителна музикална дарба. Ако друг не иска да се нагърби с него, ще го прибере тя, а по-късно може да го осинови, ако то не я разочарова. Кметът на Дормонд, облекчен от това уреждане на нещата, веднага се съгласи. Това предложение го освободи от голяма отговорност. Детето по този начин се отърва от държавния приют.
Когато след няколко години от прозорците на голямата къща край гората започна да се носи музика, която звучеше съвсем различно от тази на госпожица Леополдина, хората казваха злобно, че детето ще бъде безмилостно изпратено в някое сиропиталище, ако е излъгало надеждите на покровителката си.
Госпожица Илзен даде на детето своето собствено презиме и името Фредерика, защото според нея тези няколко срички били пропити от духа на музиката на Бах.
Фредерика наричаше покровителката си „кръстница“. Госпожица Леополдина не пожела да я нарича „мамо“ или „майко“, понеже не й беше истинска майка и понеже не изпитваше нуждата да бъде наричана „мамо“, както толкова жени, които нямат деца.
— Аз не притежавам майчиния инстинкт — казваше тя на приятелките си, които редовно идваха да я видят — и ако възнамерявам да осиновя малката, то е от чисто артистичен и психологичен интерес.
Тя обучаваше детето на пиано, като казваше, че това е най-съвършеният инструмент. Момиченцето притежаваше прекрасен глас, ясен и дълбок, като песента на златно звънче, нещо, което напълно завладя старата госпожица. Тя образува малък хор от десетина деца, подбрани от съседните села. Караше ги да пеят старинна музика и им поставяше гласовете по начин, който даваше учудващи резултати и който беше нейна тайна. Караше ги да работят всеки ден и нищо не можеше да се сравни с възторга й, когато слушаше единадесетте деца да пеят с прекрасно сливащи се гласове и с ангелска нежност музика от Палестрина, Лоти, Вирония и дори от Перголезе и Моцарт.
