политика и изнасяше дълги беседи на Фредерика.
Петнадесет дни след пристигането си в Париж, тогава, когато бе намерила вече апартамент според мечтите си и се готвеше да го наеме, тя бе прегазена на улицата. Шумът от спукването на една гума близо до нея я накара така силно да подскочи, че тя загуби равновесие и попадна под колелата на един автобус, който не можа да спре. Умря няколко часа след като бе пренесена в една клиника.
Фредерика мислеше, че ще умре от скръб. Тя оставаше сама, без всякакъв опит, лишена от всичко, в чужд град, където никого не познаваше. От нотариуса разбра, че госпожица Леополдина е пропуснала да извърши необходимите формалности за осиновяването й. Не може да наследи нищо от нея. Богатството преминаваше в ръцете на един далечен братовчед, който й съобщи, че тя трябва да печели хляба си както може.
Една случайност определи съдбата й. Тя взе участие в годишния конкурс по пиано, организиран от френското дружество за старинна музика.
Конкурсът бе оповестен чрез афиш, който тя видя, като се връщаше от погребението на покровителката си. Срокът за записването изтичаше същата вечер. Затича се към канцеларията. Във факта, че вниманието й бе привлечено от този афиш, Фредерика виждаше някакво чудо, свързано с госпожица Леополдина, и благодари на Бога за това.
Тези музикални конкурси бяха събитие в артистичния живот на Париж и имаха световно значение. Те бяха създадени за откриване на неизвестни таланти. Всички млади сили мечтаеха да вземат участие в тях. Успехът значеше непосредствена слава. Присъствуваха най-известните импресарии на света. Състезанията ставаха обикновено в началото на октомври. Бяха спрени през есента на 1939 годинапоради избухването на войната, но после решиха да ги насрочат през януари 1940 година. Фредерика свири един следобед, когато северният вятър духаше жестоко, когато минувачите бързаха, сгушени в топлите си палта, с пъхнати ръце в джобовете, надявайки се да избягнат по този начин смразяващия студ, който пронизваше до костите им.
Тласната от някаква внезапна и тайнствена сила, Фредерика свири вместо хроматичната Фантазия и Фуга, който й бяха посочили, прелюдия № 8, от малките прелюдии и фуги на Бах. Тя никога не можа да каже какво бе станало с нея, освен че някаква непреодолима сила я бе накарала да постъпи така. Макар че бе мислила много за това, тя никога не можеше да намери причината, която я накара да свири малкия прелюд № 8 вместо хроматичната Фантазия и Фуга. Не можеше да си го обясни въпреки всички усилия.
Малката прелюдия 8 е съвсем кратка, от 5 реда, написана за деца, за начинаещи. Тя я свири. Изсвирването й трае една минута, но тази минута е вечността. В нея има простота, има неземно блаженство.
Когато тя свършва прелюдията, публиката, изненадана, мълчи неодобрително, а после се съвзема от учудването и избухва в иронично и възмутено роптаене. Чуват се протести и смехове. Фредерика съзнава стореното; поразена, вцепенена от стеснение, тя напуска сцената.
Откъде взе сили да напусне конкурсната зала в студа, вятъра и снега, унизена, подобна на дрипа, плачейки и неспособна да задържи сълзите си пред очите на всички минувачи, та дори срамът не можа да й даде сила да ги преглътне? Тя пропадна! Загуби и последната надежда да излезе от това отчаяно положение. Стана за посмешище. Ще забрави ли някога смеховете, протестите, шушуканията на публиката и на останалите кандидати, които чакаха зад кулисите? Този спомен ще я кара винаги да се черви и да потъва в земята. Тя, на която госпожица Леополдина бе предсказала блестящо бъдеще, тя, която свиреше с върховно обладание и която караше слушателите си да плачат от възхищение!
Грешеше ли госпожица Леополдина? Заслепена ли беше, като вярваше в таланта на скъпата си ученичка? Беше ли прекалено слаба, за да отстъпи пред очевидността и да се откаже от една дълго лелеяна мечта?
Не, не, не е истина! Фредерика е сигурна.
Това е само една злополука, едно временно заблуждение. Тя свири добре малката прелюдия № 8. Гардеробиерката, жена с бели коси и с обезцветени от сълзи сини очи, й беше казала да не се тревожи. Младата госпожица ще успее по-добре следващия път. Нещастието идваше оттам, че тя не беше вдигнала достатъчно шум в сравнение с другите. Въпреки скръбта си Фредерика не можа да не се засмее.
На следващия ден в хотела се явява един човек, облечен в удобно черно палто, с добре свит чадър, окачен на ръката му, и с галоши на краката. Той иска да види госпожица Илзен. Поздравява я почтително, когато тя се явява. Нарича се Краген. Доверено лице е на барон фон Вайзефорт и й носи от името на господаря си писмо, което я моли да прочете веднага, защото трябва да занесе отговора. И той предава на Фредерика един дълъг плик.
Смутена, Фредерика отваря писмото.
Господин барон фон Вайзефорт предлага на госпожица Илзен, която той е чул да свири на конкурса на Дружеството за старинна музика, да дойде в замъка Бодезер, за да замести пианиста, зачислен във войската. Краген е натоварен да разисква условията за нейното ангажиране и да приеме всичките й предложения.
Писмото трепери в ръцете на Фредерика. Тя, която преди минута само бе достигнала крайния предел на отчаянието, сега се чувствува на върха на щастието. Името на барона и това на Бодезер й напомняха един оркестър и една оперна трупа, прочути със съвършеното си изпълнение, които преди войната бяха дали симфонични концерти и опери в една от залите на замъка. Бяха й казали, че оркестърът и трупата били създадени от един немски аристократ, политически изгнаник, барон Вайзефорт. Целта му била да подпомогне много музиканти, изгонени като него от родината им. Начело стоеше Зигмунд Фриде, най- гениалният диригент на епохата, за когото казваха, че е достатъчно да хвърли само един поглед върху някоя оркестрова партитура, за да я знае вече наизуст. Той беше напуснал Германия доброволно. Бе отхвърлил великолепните предложения, дошли отвъд океана, за да предостави престижа на славата си на Театъра на Бодезер и по този начин да му осигури успех.
Преди войната представленията и концертите се даваха два-три пъти седмично, лятно време на открито, а през зимата и при лошо време в театралната зала на замъка, една от най-прекрасните, и съперница по акустика на най-добрите зали в Европа.
Всяка вечер част от публиката трябваше да се връща. Целият Париж и светският международен елит се тълпяха и си оспорваха с цената на злато петстотинте места. Барон Вайзефорт беше станал една от най- забележителните личности в париж.
— В момента театърът е затворен — каза Краген на Фредерика. — Много от музикантите са във войската, доброволци. Оркестърът свири за войниците. Той прави обиколки в Северна и Източна Франция. Господин баронът се надява да даде няколко представления тази пролет, ако военните събития се развиват благополучно.
Фредерика поиска да й кажат точно какви ще бъдат нейните задължения в замъка.
— Да свири вечер на господаря, когато той работи и пожелае това, да акомпанира на гастролиращите в замъка артисти. Госпожицата ще има много свободно време. Ще може да идва в Париж, когато пожелае. Ако госпожицата приеме предложението на господин барона, една кола ще дойде да я вземе утре.
На тръгване Краген й остави много внимателно на масата един плик.
— В него — каза й той — е възнаграждението на госпожицата за шест месеца и разноските за път.
Така Фредерика бе ангажирана от барон Вайзефорт.
Фредерика никога не ще забрави пристигането в Бодезер.
Една кола от Бодезер е дошла да я вземе. Късно следобед тя напуска Париж. Малко след излизането си от града колата поема един самотен път през полето.
Пейзажът е с меки хълмове, гори, ливади — погребан под снега и забулен в мъгла. Дърветата край пътя и полето приличат на призраци. Никакъв шум, никакво движение. Всичко е неподвижно, тишина и самотност. Започнало е наново да вали сняг. Снежинките падат бавно, тихо. Денят се е превърнал в сив, мек здрач.
Колата навлиза в една гора и дълго време пътува през нея, стига пред една величествена ограда от ковано желязо, вградена във висок и дебел зид. Вратите на портата бавно се отварят. Колата подскача по една великолепна алея, засадена отляво и дясно с тройна редица високи дървета, и навлиза в широко
