Ето я баронесата, която почива със затворени очи. Порцеланът и среброто звънтят от треперенето на подноса в ръцете на детето. Баронесата отваря бавно очи и Трауте, изненадана, изпуска подноса пред този поглед. Той пада на тревата с чашата, с хубавите чинийки от фин порцелан, чайника, каничката за мляко, сребърната захарница и малките сладкиши.
Поразено, момиченцето очаква какво ще стане. Но вместо да го упрекне, младата жена започва да плаче, сълзи напълват очите й, появяват се между клепките й, преливат, търкалят се една след друга по бледите й страни, после потичат на бързи струи. Баронесата плаче така, както момиченцето не бе виждало да се плаче. Изглежда, че никога не ще може да се овладее… За миг момиченцето я гледа смаяно, после изведнъж се хвърля на шията на младата жена, прегръща я с малките си ръце, покрива лицето й с целувки и я моли да не плаче повече.
Болната му отправя няколко думи. На два пъти по устните й се появява бегла усмивка.
Малко встрани от прозореца на библиотеката, баронът неподвижен присъствува на сцената. Той не е могъл да чуе нищо, но нито една подробност, дори и най-малката, не му е отбягнала, а най-вече двете усмивки, които се бяха мярнали по лицето на жена му. Те бяха две, преброи ги добре. Към свечеряване, както и миналата вечер, той отива да я отнесе в къщи.
Когато Трауте тръгва да си отива, той е в градината. Говори й дълго. Момиченцето се усмихва, вдига към него пълни с възхищение очи и чурулика без никакво стеснение. Той гали с ръка русите й коси; очите му блестят от нежност. Подава й едно пакетче, което е извадил от джоба си, когато момиченцето си отива, лицето му е покрито с тъга. Влиза в библиотеката, където го виждат да разговаря с доктора…
На другия ден към разсъмване сивата кола го отвежда. Тя пресича селото и влиза в равнината. Кучетата не го придружават. Той ги е оставил във вилата. Те завладяват градината, умни пазачи, чиято бдителност нищо не може да приспи и измами.
Всички в селото знаят, че пакетът, даден от барона на Трауте, съдържа един портфейл от мека кожа, от двете страни на който е гравиран овал, изпълнен с малки рисунки и обграден от два хищника: лъв и леопард. Сигурни са, че в портфейла е имало много пари, макар че госпожа Деравен беше останала непроницаема по този въпрос. Тя мислеше, че наемателите на вилата са малко налудничави. Вместо да накажат детето за несръчността му, те му правят подарък. За да спаси престижа на възпитанието, тя удря на малката една плесница.
Новината за наемането на Трауте бе изпълнила Кристалина със задоволство. Госпожа Сюпрок бе отхвърлена на втори план.
И тя е много обидена от това. Но надеждите на планинците остават излъгани. Никой не може да изтръгне от момиченцето нищо повече, никой, дори майка му, дори любимата му сестра Вероника, никой. Това уважение, тази деликатност, този вроден такт, който толкова деца притежават в невероятна степен, затварят устата на момиченцето по-сигурно, отколкото биха могли да сторят това всички ласкателства, всички заплахи и всички подигравки.
Госпожа Сюпрок съобщава, че младата баронеса се чувствува по добре. Тя се изтръгва малко по малко от сковаността си. Понякога казва някоя фраза от по няколко думи, изважда ръцете си над покривката и може да ги държи изправени няколко мига. Апетитът й по малко се събужда. Един ден сяда на леглото. На следващия ден поставя краката си на пода и сама си нахлузва ръкавите на нощницата. Скоро тя прави няколко стъпки из стаята и може да премине без помощ разстоянието, което дели леглото от креслото. Силите й се възвръщат. Една сутрин я виждат да слиза по стъпалата на вилата и да се отправя към разтегнатия като легло стол, подпряна върху рамото на малката Трауте, която се вцепенява от гордост. Преминава с усилие това малко разстояние. Нужно й е безкрайно много време, за да постигне целта, но успява. Изтощена, се отпуска върху възглавниците. Трауте я гледа с възторг.
По-късно „младата баронеса“, както всички в Кристалина наричат Фредерика фон Вайзефорт, излиза от имението и придружена от Трауте и кучетата, предприема малка разходка. Избягва всякакви срещи, не минава никога през селото. Тя е невъобразимо дива. Човек е сигурен, че на известно разстояние след нея ще срещне доктора, който дава вид, че се разхожда спокойно, но не изпуска от очи пациентката си, макар че грижливо се крие от погледа й.
Сега, когато я виждат по-отблизо, учудват се на необикновената й младост, на крехкостта й, на нежността и голямата скромност.
Според думите на госпожа Сюпрок чудеса пълнят гардеробите. Не изглежда да е така. В тоалета й няма нищо, което би могло да заслепи. Жените и младите момичета на Кристалина са разочаровани. Тя не носи никога шапка, освен в дъждовни дни, когато слага баретката си и навлича мушамата, която носеше при пристигането си. Тъй като стяга с всички сили колана около кръста си, може да се види колко е крехка и изящна.
Изглежда като сестра на Трауте, и то едва по-възрастна от нея.
Към средата на юли баронът се появява отново в Кристалина. Кучетата сякаш ще се задавят от радостен лай. Същия ден се случва едно странно произшествие.
Младата жена бе обиколила селото, за да се разходи с Трауте и кучетата. Целта на разходката й са скалите, които властвуват със замайваща височина над долината на Лайне.
Тук расте благоухайна смесица от изтравниче, боровинки и иглолистни храсти. Днес вече не докторът, а самият барон фон Вайзефорт следва отдалеч младата жена. Той върви след нея, изостанал на петдесетина метра — нещо, което Кристалина намира странно за един съпруг…
По времето за вечеря една необичайна група прекосява селото, която хвърля барона в тревога. Вайзефорт носи на ръце младата жена, която е в безсъзнание и с разкъсани дрехи. Трауте върви до него с ръка, вкопчена в дрехата му. Кучетата скимтят в краката му и дават признаци за крайно безпокойство.
Баронът върви като автомат. Той е разчорлен, връзката му е развързана. Лицето му е толкова разстроено, че никой не смее да го доближи и предложи помощта си. Впрочем, той не иска помощ от никого, отминава селото при последната му къща и пристига в „Орел“.
Докторът тича да го пресрещне. Трагичната група изчезва във вилата.
Тази вечер Трауте се прибира късно в къщи. Разпитват я. Тя говори, като че ли разказва урок. Баронесата се разхождала из скалите. Приближила се много до пропастта. Изведнъж стъпила накриво, подхлъзнала се, изгубила почва под краката си и щяла да се убие, ако едно от кучетата с чудно самообладание не я сграбчило за полата и като се подпирало с четирите си лапи на земята, я придържало здраво над пропастта, не й позволило да падне долу! Трауте се втурнала към селото като стрела, за да търси помощ. Срещнала барона, който идвал насреща й. Извикала му да бърза, защото, ако не пристигне навреме, дрехите на баронесата ще се скъсат и тя ще се убие. Той не чул края на обясненията й. Тичал, тичал. Достигнал до мястото на произшествието. Един поглед бил достатъчен, за да разбере какво става. Хвърлил се на земята, вкопчил се с крак за един корен, сграбчил баронесата за кръста и я извлякъл на твърда земя. Кучето не пускало дрехите на баронесата, докато тя не била в безопасност. Докато разказва това, малкото момиченце започва да трепери. Личи си, че не може да се овладее. Майка му го изтръгва от любопитните съседи, отвежда го в къщи и го слага да легне…
На следващата сутрин, изплашени и възмутени, хората разправят тихичко, че един час след като баронът завел жена си в къщи, колата му се спуснала с лудешка скорост по пътя, който води към долината.
Шофирал сам. Няколко часа след това той се изкачва, придружен от две други коли, от които на площадката пред вилата изскачат мъже в смокинги, жени във вечерни рокли и музиканти с инструментите си. Целият този свят нахълтва в къщата, говори високо, смее се гръмко. Прозорците на големия салон се осветяват. Легналите си вече слуги дотичват от слугинското помещение, като обличат набързо ливреите си.
Чува се шум от настройване на инструменти, разлива се музика с буен ритъм, трептение, прекъснато от ударите на барабана. Заедно с нея пее женски глас, мрачен, резлив, груб и нежен едновременно. Чуват се гласове, викове, чуват се дразнещите смехове на жените, възклицанията, звънтенето на кристалите и среброто, аплодисментите.
Това трае дълго и изведнъж врявата, музиката и песните спират… Настъпва няколко мига пълно мълчание, сякаш, всякакъв живот е спрян и изведнъж женски смях разкъсва тишината, смях, който почва тихо, като стон, повишава се малко по малко, достига най-високата си точка и рязко секва. Тръпка минава по гърба на тези, които го чуват. След това гостите на барона излизат от вилата в безпорядък, нахълтбат в
