И това можело да продължи още дълго време за благото както на жените околовръст, така и на целокупния френски народ. Но не било писано така. Един ден, докато се придвижвал с каляската си по улица „Ла Феронри“, някакъв си Равайак се спуснал върху му и го пронизал с три удара с кинжал в непосредствена близост до сърцето, при което бликнал фонтан от кръв.
— И той също ли произнесъл тогава исторически думи? Нещо от рода на: „Ако умирам, то е за Франция!“ — попита Берю.
— Произнесъл е — потвърдих аз. — И това, което е казал, му подхожда. Не изревал „Мъртъв съм!“ като Анри II, нито пък „Мръсникът ме уби!“ като Анри III, а просто изрекъл тихо: „Нищо работа!“, и веднага умрял. Последните му думи съответствали на тона
на целия му живот: те били успокояващи, оптимистични, без нотка на истерия или упрек. Няма съмнение, че ако е бил оживял, е щял да прости на нападателя си.
Берю поклати глава.
— И защо този Равайак е направил това?
— Никога не се разбрало. Издържал последвалите при разпита мъчения, без да отрони и дума, и умрял с тайната си. Твърди се, че е бил нает от някоя от милите женички на краля, дори от самата кралица.
Съществува и хипотезата, че това е било последствие от остатъците от религиозната вражда… Но мистерията си остава до ден-днешен.
Както винаги и сега Берю извлече уместно заключение от лекцията:
— Не са били късметлии тези високопоставени адаши. Името Анри ги е превърнало дори направо в кутсузлии. Не им се е отразило здравословно. И ако ми кажеш, Тони, че някой нататък е бил наречен така, просто няма да ти повярвам.
— Улучи направо в десятката, Дембо. Анри IV бил последният крал на Франция, носещ това фатално име.
Гневът на Берюриак
След като внимателно оглежда известно време съседа си по маса, когото виждаше за пръв път, пияндурникът — постоянен посетител на кръчмата, махна на кръчмаря да му донесе още една оканица вино и попита:
— Ти, байно, май не си тъдявашен?
— Не — призна Берюриак. — Не съм тъдявашен. Той беше червендалест мъжага с рижа брада и тежък поглед, който обикновено говори, че носителят му или мисли много, или не мисли въобще.
— И откъде си? — продължи да го подпитва пиячът.
— От Ангулем — неохотно отвърна Берюриак.
Другият възкликна радостно:
— Я глей ти! Че аз съм от Тувр, а той е на един хвърлей място!
— Наистина — съгласи се Берюриак. — Не е далече от Ангулем.
— Не може да не полеем това, земляко! — с ликуващ тон каза пияндурникът и авторитетно напълни чашата на сътрапезника си. — Веднага забелязах, че си от нашия край. Подсказа ми го нещо в лицето, в очите, знам ли, ама си рекох: „Тоя трябва да е само нашенец.“
— Май така излиза — каза с мрачна въздишка Берюриак.
— И как се казваш, акране?
— Селестен. Селестен Берюриак.
Аз пък съм Франсоа. Нека пийнем сега за здравето на краля на Франция и Навара!
Огромният юмрук на Берюриак се стовари на масата, обръщайки калаените чаши върху нея.
— Предпочитам да пия за здравето на всички парижки уруспии, на всички поразници и обесници, за това на лихварите, за шпаньолците и даже за ингилизите, но не и за здравето на този чапкънин!
Той млъкна, дишайки тежко. Франсоа сбърчи чело.
— Ти май, земляко, хич биля недолюбваш нашия Анри. Не може да се каже, че го къташ в сърцето си…
— Как да го кътам в сърцето си, като щерка ми го къта в утробата си! — ревна Берюриак.
След като известно време осмисля неговите думи, събеседникът му разбра и изломоти със съчувствен тон:
— Искаш да кажеш, че нашият прескъп сир Анри е благоволил да уважи дъщеря ти…
— Да му сера на уважението! — почти изплака Берюриак. — Можехме да минем и без него. Гвоздеят да му отсьхне дано!
И с пестеливи думи заразказва историята си:
— Аз съм соколар. Отглеждам и обучавам ловни соколи. Живея сам с щерка си, понеже клетата ми жена се спомина при раждане. Малката ми момичка е целият ми живот! На петнайсет години е. Хубава и лъчезарна като слънцето. А и хрисима и послушна при това.
Преди има-няма шест месеца този мискинин Навареца ловуваше недалече от Понтоаз, в гората, дето живея и работя с птиците си. Сигурно Лукавия е водил коча ниеден. По едно време той взел, че ожаднял, и видял отдалече къщата ни сред дърветата. И тогази именно изпроводи люде, та да поискат от мене делва вино. Защо ли трябваше да пускам моята мънинка Изабел да му поднесе виното самата тя! Но на детето не му се изпускаше възможността да види краля отблизо. Ама ето че той, като я видял, я харесал. А ловът бил сгорещил кръвта на този пъклен пръч и желания плътски го обсебили.
— А, това при него си е така — рече Франсоа. — Той си пада по оная работа повече, отколкото всичките ни досегашни крале. И насилил момето ти, предполагам?
— Да — потвърди мрачно Берюриак, затулвайки с длан лицето си. — И я направи трудна. Тогава поисках среща с него, та да се обясним со кротце, со благо как би могъл да пооправи белята. Издръжка ли, що ли, крал е все пак — можеше да измисли нещо. Но той дори не пожела да ме приеме, камо ли да ме изслуша, а неговите стражи ме изхвърлиха по стълбите надолу, като ми рекоха при туй, че ако се появя пак, щели да ме изхвърлят през прозореца, и то без да го отварят!
Берюриак се разрида, при което в мощната му гръд сякаш се развилня буря. Франсоа му каза с едновременно съчувствен и помирителен тон:
— Разбирам гнева ти, земляко. Но по-добре ли щеше да бъде, ако дъщеря ти беше изнасилена от някой голтак и развейпрах? Да си имаш копеле, подписано от краля на Франция, си е все пак чест.
Берюриак тутакси го сграбчи за яката.
— Лесно ти е май да говориш, щом като не твоята дъщеря е издула корема! Такова кротко и пречисто ангелче като моето да бъде омърсено от един неумит нерез! Ах, ако можех да се докопам до този безчестник…
— Анри IV не е безчестник — дръпна се Франсоа. — Никога Франция не е имала по-добър владетел! Е, знае се, че си пада по тънката част, но това му е единственият кусур. Трябва да му го прощаваме заради това, че много харно води държавните дела!
И доволен от защитното си слово, той понечи да надигне за пореден път чашата си, ала на мига я изпусна, тъй като вече съвсем побеснелият Берюриак му нанесе силен юмручен удар.
Двамата земляци щяха да се хванат гуша за гуша, когато отвън отекна чаткане на множество копита. След това се чуха викове „Ура!“ и „Да живей!“. Франсоа отпусна юмрука си.
— Какво става? — подвикна той на кръчмаря, който, застанал на вратата, гледаше навън.
— Кралят! — отвърна възторжено кръчмарят. — За пръв път се случва преблагият сир Анри да минава по улица „Ла Феронри“!
— Хвала! — изока се още по-възторжено Франсоа. — Най-сетне ще мога да приветствам бащицата наш!
И като избута кръчмаря от вратата, той буквално излетя на улицата с цел да заеме място в първата редица на зяпачите. Каляската се движеше бавно, придружена от малък ескорт и теглена от четири коня, носещи кралските хералдически знаци. Тъй като беше месец май и времето бе хубаво, завесите на возилото бяха дръпнати, което позволяваше на крал Анри да маха с ръка в отговор на приветствията на народа си.
— Да живей кралят! — завопи Франсоа. — Господ да го пази и дълъг живот да му даде!
