Той се чувстваше опиянен от щастие, че може да зърне толкова отблизо обичния суверен, който се усмихваше в прошарената си брада.
— Да пребъде кралят! — извика отново Франсоа.
Каляската тъкмо го подминаваше, когато той бе изблъскай от някакъв здравеняк, който се затича подир кортежа.
Всичко се разви като в кошмарен сън. Франсоа разпозна своя сътрапезник — колоса Берюриак. Виждайки ножа в дясната му ръка, разбра какво става и закрещя отчаяно:
— Сакън! Не! Не това!
И се втурна след Берюриак, но последният бе взел значителен аванс и се намираше вече току до каляската. Дори вече поставяше крак върху стъпалото й и вдигаше десница. Първоначално никой друг освен Франсоа не разбра намерението му. Всички — и кралят, и благородниците от свитата му, и публиката, и охранниците — го взеха просто за малко по-възторжен от останалите поданик.
Касапският нож проблесна на няколко пъти нагоре-надолу. На Франсоа му се стори, че се забива и в собствената му плът, а не само в тази на скъпия му крал Анри. Той се хвърли върху Берюриак, успя да го отдели от каляската и се опита да го повали на земята. Но онзи, бидейки по-силен от него, с мощен лакътен удар го отхвърли от себе си, след което побягна и се шмугна в тълпата още преди някой да е разбрал за станалата драма. Вцепенен, Франсоа остана на място с поглед, невярващо прикован в дръжката на забития в гърдите на краля нож.
После отекна силен вик — този на сир Монбазон, седя щ до краля:
— Вие сте ранен, Ваше Величество!
— Нищо работа! — пророни кралят, избълва цял гейзер кръв и оброни глава.19
Франсоа въобще не разбра онова, което последва. Един бюлюк народ наскача върху му, като го блъскаше и удряше. Ако и да викаше и да се заклеваше през сълзи, че не той е наръгал прескъпия му крал, набързо го свързаха и го отведоха.
— Не го убивайте веднага! — чу се властен глас. — Да не допускаме пак грешката, която бе сторена с Жак Клеман!
Завлякоха го до хотел „Гонди“, след като по пътя бе обсипвай с дъжд от камъни и ритници. Вече вътре, едни сериозни и спокойни господа го попитаха за подбудите за деянието му.
— Не съм аз! — изстена клетникът. — Напротив, аз се хвърлих да възпра човека с ножа! Има свидетели, които могат да потвърдят това!
И наистина се намериха двамина свидетели, които потвърдиха думите му. Озовали се в непосредствена близост, те бяха видели всичко. След серия бурни разисквания затруднените полицейски следователи решиха да се посъветват с господин Сюли. А през това време Франсоа лежеше в една налазена от плъхове тъмница, проклинайки злощастното стечение на обстоятелствата да се запие с кралеубиец минути преди последният да извърши пъкленото си дело.
Междувременно Сюли даде нарежданията си. Така и така, гласяха те, тъй като, от една страна, от соколаря не била останала и следа и въобще не било сигурно дали някога ще го намерят, а от друга, би било немислимо да се окаже, че няма ненаказан за едно толкова невъобразимо за седемнадесети век и преужасно по своята дързост деяние, то най-съобразно щяло да бъде дискретното ликвидиране на двамината свидетели и обявяването на затворника за безспорен извършител на въпросното чудовищно престъпление.
И по този начин безличният иначе пияндурник Франсоа Равайак бе екзекутиран и влезе в историята.
Луи XIII, неговата жена, неговият кардинал
— Сана — призна си по едно време Берю, — ти така живо ми разказваш историята, че тя стана за мен нещо като опиум. Тази сутрин, докато си пиех кафето, си мислех за всичко, за което ме светна досега: и за Луи Светеца, и за Бланш с кастанетите, и за Карл Велики, и за Кловис, и за Анри IV.. И както си мислех, ги почувствах като че са около мен съвсем живи.
Иди разбери как и защо. Като че ли са ми приятели, с които имам среща, за да се почерпим весело…
Любопитно е как понякога неуките хора намират красиви изрази. Изглежда, че когато заговори сърцето, то се изразява по-убедително от ума. Ето защо образованите оратори понякога карат аудиторията си да спи, а умствено недодялани особи я завладяват.
— И трябва да призная, Сана — продължи Берю, — че ако и да си понякога прекалено глумлив и жлъчен, в дъното си готин тип с душевна широта, която те прави готов да заделиш за един приятел било от парите си, било от времето си или от знанията си!
— Дембо, няма нужда да ме ласкаеш толкова. Щом съм ти обещал, че ще ти разкажа историята на страната ни, значи ще го направя. Не мисли, че ще те зарежа насред път… И така, Анри IV е убит през 1610 година. Наследява го синът му под името Луи XIII, който при убийството на татко си е на девет годинки. Но това, че вече са поникнали всичките му зъбки, не е достатъчно, за да управлява Франция, и регентството е поето от Мария Медичи.
— Тая Медицинска била ли е толкова проклета като предишната — Катерина?
— Не чак толкова, но била глупава, което означава опасна и за себе си, и за околните. Била довела със себе си цяла сюрия малки акули, сред които и някакъв Кончино Кончини, безскрупулен авантюрист, решил да просперира във френския кралски двор така, както някои се впускат във внос-износа. И трябва да се признае, че успял в това си начинание: монополизирал най-високите звания, титли и функции — маршал, маркиз, върховен интендант.
— Клецал и баламосвал държавната управителка, предполагам? — подхвърли Дебелия, който на този етап вече бе схванал някои исторически закономерности.
— Точно така! И Мария Медичи го тъпкала с пари. Това било толкова скандално и обезсърчаващо, че Сюли, който си бил блъскал ден и нощ главата, за да поддържа държавния трезор в добро състояние, си подал оставката.
— Цялата тази далавера сигурно е започнала да се отразява зле и на данъкоплатците. Когато по горните етажи този и онзи започнат да се облажват, населението чувства това първом с гъза си и после изцяло…
— Точно така — потвърдих аз. — Населението хич не било доволно от това положение на нещата и било обхванато от носталгия по времето на Анри IV. Кончини — продължих аз — приел званието маршал Д’Анкр, по името на пикардийското имение, което му дала Мария Медичи.
Тази флорентинска лисица трябва добре да е обработвал и тялом, и духом вдовичката на Анри IV. Целият съм на нокти да не би да ми съобщиш, че накрая му харизала и самия трезор.
— Спокойно, след малко ще бъдеш удовлетворен. В края на краищата той си получил заслуженото. Историята, Дембо, понякога е морална като приказка на Шарл Перо.
— Или като басня на Лафонтен — добави Берю и ме погледна гордо.
Аз изръкоплясках в духа на класическото педагогическо поощрение.
— Кончини се вихрел из Лувъра, без да обръща особено внимание на малкия Луи XIII, освен за да
