патърдия…
Галът Берюрикс
Тръбен зов, изхождаш, от рог на зубър, проехтя над лагера и изтръгна от съня му воина Берюрикс. Той отвори очи, изправи се в седнало положение и бавно обходи с поглед разочароващата действителност, която го заобикаляше. В палатката му до него спеше, свит на кравай, един друид. Златният му сърп, окачен наблизо, проблясваше в полумрака. Берюрикс отметна кожата от зебу, служеща за врата на палатката, и се намръщи: навън беше кучешко време. Небето беше ниско и свъсено, а сред дърветата виеше смразяващ вятър.
Тръбният зов отново отекна. Но той отдавна вече не беше сигнал за храна. Воинът Берюрикс яростно почеса междукрачието си: бяха го нападнали интимни въшки, които за разлика от него имаха с какво да се хранят. И всичко, което той можеше да предприема срещу тях, беше да всява временна паника сред редиците им посредством загрубелите си нокти.
В лагера цареше оживление. Воините тичаха насам-натам, налагайки в движение върху главите си своите шлемове. Последните бяха два вида: тези на по-младите и неженени бяха украсени с пера, а онези на по-възрастните и женени — с рога.
Един възрастен гал с провесени мустаци мина край палатката на Берюрикс, който го попита:
— Тревога ли има?
Възрастният гал, чието име беше Пинюшикс, отвърна с блеещ глас:
— Ще говори главнокомандващият. Със своята унило сведена глава, украсена с рога, той наистина приличаше на стар и тъжен овен.
— Пак ли? — измърмори Берюрикс. — И след красивото си слово отново ще ни накара да пеем „Галия, мой роден край“. А на нас вече въобще не ни е до песен.
Пинюшикс кимна в знак на съгласие и се отдалечи с крачка, издаваща явна липса на калории в организма му. Берюрикс влезе в палатката и като се приближи до заспалия друид, здраво го плесна по задника, придружавайки това си действие с думите:
— Айде, пичкоранке, време е!
Друидът се протегна с прозявка, при което една заоблена и стегната гърда изскочи изпод бялата му роба.
— Прибери си мандрата — посъветва я Берюрикс, — защото, ако някой от съратниците я зърне, веднага ще разбере, че не си никакъв друид!
Все още сънената мома кротко прибра въпросната си съкровеност.
— А мустаците ти? — стреснато попита Берюрикс. — Къде са мустаците ти?
— Трябва да съм ги запиляла, докато съм спала. Или може би, докато се прибирахме — въздъхна другарката на воина и затършува из кожите, служещи за ложе. След малко с жален глас почти изплака: — Не ги намирам!
— Сега се подредихме! — затюхка се воинът Берюрикс. — Без мустаци не можеш да се покажеш навън! А къде да намеря пак царевична свила?
— И какво ще стане сега? — простена галската мома. — На такъв риск се изложих, като те последвах в армията!
— Ако те разкрият, което ще стане при това положение, ще ти се изредят всичките, както са ядосани от военните несполуки, а мен ще ме изправят пред другарски съд и може да ми ударят петдесетина удара с бич. Хайде, твоето ще го преживееш някак си, ами аз? Какъв позор!
Като чу това, мнимият друид се разхлипа още повече.
— Ти не ме обичаш!
Обичам те, обичам те — успокоително изрече воинът в обсада, после обхвана главата си с длани и се замисли, пощейки се разсеяно и тананикайки модната песенчица „Кой ми клати, мамо, имела?“. След малко вдигна глава. Изпосталелите му бузи бяха увиснали като задника-маясъллия на стара мома. В очите му на хроничен гладник проблясваше решителност.
— Ще оправя положението, драга. Ще намеря царевична свила.
— И къде ще намериш царевица?
Смелият воин посочи към ширналите се зад укреплението и дълбокия ров поля.
— Ей, къде ще я намеря!
— Но ще се изложиш на смъртна опасност!
— Заради теб съм готов да поема този риск, зелчице моя — заяви Берюрикс. След което повтори с без крайна носталгия: — Зелчица… — И пред погледа му като мираж изплува видението на зелки, уханно врящи в тенджера заедно с едно зубърско ребро. И след като облиза устните си, добави: — Ще използвам това, че всички заплеси ще отидат да слушат генерала, който обикновено бая се увлича в патриотичните си словоизлияния, и ще се измъкна незабелязано от лагера…
— Освен царевица, гледай да намериш там и нещо друго, мили. Ако знаеш само колко съм гладна!
Берюрикс се замисли за пореден път.
— Дано из землището тук-таме са останали картофи. — И след кратка пауза добави колебливо: — А какво ще кажеш за паниран мозък на римлянин?
— Ох, нека не стигаме чак дотам! — отвърна фалшивата друидка.
Берюрикс стана и излезе с решителна крачка.
Изправен върху парадния си щит, придържан от четирима от най-атлетичните си воини, Верцингеторикс вече говореше. Той беше напет, красив и излъчваше смелост и благородство. Русите му коси блестяха под бледия светлик на слънцето, чиито лъчи успяваха от време на време да пробият през ниско стелещите се валма на облаците. Очите му блестяха.
— Приятели! — тъкмо казваше той. — При така стеклите се обстоятелства аз взех едно важно решение. — През насъбралото се войнство мина трепетна вълна. Верцингеторикс го обгърна с поглед, изразяваш, гордост и признателност. — Ние ще трябва да проявим издръжливост и решимост. Римляните се надяват да ни сломят чрез глада. Но ще се обезсърчат. Търпението им ще се изчерпи. Един ден на римските войскари ще им се прииска неудържимо да се приберат вкъщи. И в този именно ден ние ще можем да излезем най-после от това укрепление…
— Да, с краката напред — изкиска се саркастично, но дискретно Берюрикс. — Говори ми, генерале! Или имаш тайни резерви от пастърма, или притежаваш магическата способност да се храниш с илюзии…
И като обърна гръб на тълпата, Берюрикс се запрокрадва към фортификационния вал. Плътният и настойчив глас на великия вожд продължаваше да ечи зад гърба му:
— Галия ще си остане на галите! Никога не ще приемем чуждо иго…
Словата му бяха прекъснати от учтива акламация. Тук-таме се чу и колебливо „ура“.
Берюрикс вече беше почти достигнал фортификационната ограда, състояща се от високи и яки колове, когато чу отривист глас:
— Кой там?
Берюрикс се обърна и видя, че това бе един другар от галската стража. Отвърна му с усмивка:
— Не се паникьосвай, Глупаникс. Отивам по голяма нужда.
— Добре си, щом гъзът ти още не е хванал паяжина — промърмори мрачно часовоят и продължи обиколката си.
Берюрикс само това и чакаше, за да се заизкачва по оградата. От една страна, това му начинание беше затруднено от факта, че силите му бяха отпаднали, а от друга — улеснено от това, че напоследък бе свалил доста от теглото си. Тъй или иначе успя да стигне до върха на оградата, където развърза намотаните около прасеца му дълги каишки на сандалите, завърза ги една за друга и пристегна края около заострения връх на един от коловете. Това, освен че щеше да му позволи да се спусне долу, но щеше да му даде и възможност да се изкачи обратно, което иначе щеше да е невъзможно, тъй като оградата бе предвидливо наклонена навън с цел да бъде трудно преодолима. Та по този начин много скоро Берюрикс успешно стъпи в калта отвъд оградата. Странното е, че в този момент, въпреки обкръжаващите го опасности, той почувства, че го изпълва странно чувство за освобождение. Приведен, предпазливо се доближи до рова, опасващ цялото укрепление. Дъното му бе покрито с гъста тиня. Берюрикс се спусна долу и предприе прекосяването му,
