което беше мъчително, защото калта бе гъста и засмукваше крака му при всяка стъпка. Тъй че това начинание му отне доста усилия и време, но гладът и любовта го окриляваха. Трябваше на всяка цена да осигури храна и дегизировъчна свила на Лариретка. Защото тя беше идеалната жена — и развратна в коженото ложе, и същевременно вярна. В цяла Галия нямаше подобна доблестна куросмукачка, което си беше от значение в трудните времена, които преживяваха.
Когато най-сетне се измъкна на отсрещната страна на рова, Берюрикс беше станал целият черен от калта, тъй като неведнъж се беше просвал в нея. Недалеч оттам видя дим и надуши мирис на печено, а и на готвено месо, което тутакси му причини стомашни крампи. След серия прибежки достигна до едно поле, където римски войници бяха издигнали палатката си. Това беше нещо като аванпост, в който хората на Юлий Цезар явно се канеха да обядват. Берюрикс забеляза царевици, окачени на един кол. Съдбата му сервираше всичко наедно: и царевична свила, и обяд. А последната му месна храна, която беше споделил с Лариретка, се състоеше от един неразумно заблудил се в лагера плъх, който бе ловко заловил.
Берюрикс тъкмо се канеше да се прокрадне към огъня, на който се готвеха изкусителните кулинарни, когато от палатката на омразните завоеватели излезе една ослепителна по красота галка, която със сопранен глас си тананикаше: „Верцингеторикс, не поели твърде голям риск?“ — една иронична песен, която римляните бяха съчинили, за да смъкнат рейтинга на доблестния галски предводител.
— Хитри мръсници — с въздишка промърмори под носа си Берюрикс. — Пропагандата няма тайни за тях!
— Господа, всеки момент обядът ще бъде сервиран! — изчурулика младата галка.
Тогава от вътрешността на палатката излязоха трима римляни, напети и красиви като богове. Единият от тях прихвана галката през талията и звучно я целуна по шията, което я накара да изгука от доволство. Галската същност на Берюрикс се възбунтува.
— Мастия! Да се шиба с врага! — изръмжа възмутено той.
Друг от Цезаровите воини се надвеси над уханното котле и възкликна:
— Ah, magna beatitas!2
И тримата седнаха около огъня. Берюрикс, който не можеше повече да сдържа нито гнева си, нито глада си, се спусна към групичката, стискайки здраво дръжката на двуострата си брадва, с която по принцип боравеше със завидно умение. Тъй че само за миг главите на римляните се търкулнаха на земята. Пребледняла като току-що изпрано в бистроструен бързей платно, галката изпусна голямата лъжица, която държеше. С два силни плесника Берюрикс я повали и изрева:
— Римска подлога! Уруспия! Колаборационистка! Ей сега ще си получиш своето!
И се зае да реже косите на мръсницата, както обикновено се постъпваше с курветините, които си позволяваха да имат сексуално вземане-даване с врага. Но брадвата му се оказа твърде затъняла за реализирането на подобна справедлива репресивна операция и накрая, изнервен, той отряза и нейната глава. После се нахвърли върху обяда, яде до насита от всичко и изпи и една бутилка фалернско вино. Накрая се оригна и след като се огледа и установи с изненада, че понякога животът не е чак толкова лош, откъсна парче от туниката на единия римлянин, събра в него остатъка от храната и пое по обратния път. Вече беше преминал през миазмите и мръсотията на рова, от който изпълзя по-оцапан и черен от всякога, когато чу познатия възглас:
— Кой там?
— Не виждаш ли, че съм аз? — отвърна Берюрикс на бдителния часовой.
— Кой ти?
— Ами че Берюрикс бе!
Часовоят предпазливо се доближи до грамадата от кал, която говореше и се движеше пред него. В тази амбулантна клоака най-сетне успя да разпознае другаря си Берюрикс.
— Откъде идваш?
— Ходих да сера над рова.
— Защо си целият в нечистотии?
— Ами при един по-силен напън паднах вътре.
— Интересно, какво има чак толкова да изсираш?
И изпълнен с недоверие, часовоят огледа Берюрикс и бързо откри вързопа, който той се опитваше да притули зад гърба си.
— Половината за теб, ако си държиш езика зад зъбите! — на секундата го призова Берюрикс към корупция.
Часовоят подуши храната и в него се разрази душевна борба, изразяваща се в остър конфликт между глада и чувството за дълг. Накрая все пак победи последното.
— Хайде, тръгвай пред мен!
„Ей такива добросъвестни глупаци те вкарват в беля в едно трудно време и за едното нищо — помисли си унило Берюрикс. — А какви работи стават по върховете!“
След малко вече стоеше с наведена глава пред Верцингеторикс. Със скръстени на гърдите си ръце и в разкрачена стойка последният го гледаше с пронизителен и същевременно осъдителен поглед.
— Срам и позор! — изрече той с бичуващ тон. — Да паднеш толкова низко, че да ходиш да отмъкваш от храната на римляните! Направо се изчервявам, като си помисля за това! Ще бъдеш подложен на смъртна казън! Вие съгласни ли сте? — обърна се към предните редици на събраното галско войнство.
— Да, да! — измучаха изпод рогата си воините.
Студени тръпки полазиха по цялото тяло на Берюрикс. Другарите му, собствените му другари желаеха смъртта му с отблъскващо единодушие! А той бе бил винаги толкова отзивчив към всекиго от тях!
Кръвта му кипна, вдигна глава и каза:
— Генерале мой, преди да наредите да ми резнат тиквата, ще ми дадете ли правото на последна дума, както си му е редът?
— Човек, на когото му предстои да умре, има право на тази дума — отвърна благородно Верцингеторикс.
След като пое дълбоко въздух, Берюрикс начена:
— Генерале мой, приятели… Вие направо си фантазирате, ако мислите, че на римляните ще им писне да стоят тук. На човек може ли да му писне от ваканции, почивки, пикници, барбекюта и разходки на чист въздух? Признавам, че отскочих за малко до лагера им, но това поне ми позволи да видя нещата такива, каквито са. Тези господа разполагат с всичко необходимо за един здравословен и същевременно светски живот: кльопане, поркане и пички. Те изпиват и изяждат всичко, което ражда плодородната ни земя, както и дивеча, дето шета по нея. Бастисах трима от тях, които бяха забърсали такава путарана от нашите, че дори вие, генерале, с цялото ми уважение към вас, щяхте да се надървите, ако я бяхте видели, макар и да сте Верцингеторикс. А ние тук през това време нямаме нищо нито за ядене, нито за ебане, пардон. — Тук Берюрикс направи кратка пауза, защото се почувства леко гузен от това, че нелегално си беше осигурил поне последното. — Всеки ден стягаме коланите си с по една дупка и скоро на тях няма и да има място за повече дупки. И след седмица-две римляните ще довтасат с духова музика, с цветни гирлянди по копията и Цезар воглаве, само за да разчистят терена от изкреялите ни трупове. Генерале мой, сега вече можете да заповядате да ми отсекат чутурата. Предпочитам да умра така, отколкото в бавна и мъчителна агония поради липса на калории!
Сред насъбралото се воинско множество цареше дълбоко и тревожно мълчание. Всички чакаха какво ще каже Верцингеторикс. И той каза следното с тон на нескрито презрение:
— И какво решение предлагаш, Берюрикс? Доведи докрай мисълта си.
И с вдигане на рамене Берюрикс я доведе докрай:
— Генерале, изкльопахме всички плъхове в Алезия. Сега плъховете сме ние. Плъхове в капан, които глупаво чакат смъртта си. Но все пак има светлина в тунела. Нека се предадем! Това вероятно ще накърни гордостта ни, но поне повечето от нас ще останат живи. Защото ако това, да умрем, пеейки „Галите горди глава не скланят пред вражески орди“, е красиво, то това, да се предадем, е мъдро.
И той млъкна. Чудовищна тишина цареше околовръст. Но тя трая броени секунди, след което буквално беше раздрана от многогласно възторжено скандиране:
— Да живей Берюрикс! Хип, хип, урикс! Хип, хип, урикс!
Гордият Верцингеторикс побледня и сведе русокосата си глава. Но след малко, показвайки, че е взел
