на пещерата.
„Да спасяваме“! Тези думи слисаха момчето. Дали потокът не е отвлякъл другарите?…
Но шляпайки във водата, Хасо не беше успял още да се измъкне от пещерата и потокът спря. Като бучеше и клокочеше, той сякаш избяга от тях и с такъв грохот: се спусна от долните скали, че земята затрепера.
Не стана нужда никого да измъкват от водата. Изхвърлени от потока навън от пещерата, децата се мятаха по склона на клисурата като рибки, изостанали в оголеното дъно на река, на която са пресекли пътя.
— Крака ми, крака ми!… Спасете ме!… — раздаде се в мрака на нощта плачливият глас на Саркис и след него тъничкото отчаяно стенание на Шушик: „Умирам!…“
Хасо хукна надолу, препъвайки се, удари силно крака си, но не се спря.
— Идвам, идвам, хушке Шушик! — викаше той на момичето, което се бе подхлъзнало и паднало, докато, обзето от паника, бягаше от пещерата. Сега лежеше, вкопчило се за един храст, и тихо стенеше.
— Не бой се — Хасо се наведе над нея, вдигна я на ръце и я пренесе на сухо място.
— Гагик! Гагик!… — повтаряше разтревожено Ашот.
— Е, какво си се развикал?! Аз взимам студен душ! — с престорено спокойствие се обади момчето. На лицето му беше изписана преживяната уплаха, но кой можеше да забележи това в тъмнината? — Я ела по- добре тук, да пренесем Саркис — извика той на Ашот.
— Слава богу, че всички сме живи!…
Ашот въздъхна с облекчение, но сърцето му все още биеше силно, толкова голям беше преживяният ужас. А може ли да не се изплаши човек, когато в най-сладкия си сън изведнъж се озове във властта на чудовищен поток?…
— Ох, ох, по-внимателно, всичко ми е смазано! — запъшка Саркис, щом децата се опитаха да го вдигнат и пренесат на сухо място.
— Шушик, съблечи се… Съблечи се и изстискай хубаво дрехите си. По-бързо… Аз не гледам, обърнал съм се… Хайде! — подканяше Хасо момичето.
Като плачеше и трепереше, то изстискваше съвсем мокрите си дрехи, а Хасо, застанал гърбом, се мъчеше всякак да я окуражи.
— Не бой се, сестричке, не бой се… Ей сега ще запаля такъв огън, че и на небето ще стане топло… Не бой се, аз съм ти приготвил сухи дрехи… А къде е моят Бойнах?… Бойнах, ей, Бойнах!… разтревожи се той.
Кучето се обади някъде отдалеч със слаб лай, който постепенно се приближаваше.
— Бойнах е жив и здрав, джан Бойнах! — зарадва се Хасо и на очите му се появиха сълзи. — Е, изцеди ли ги? — обърна се той отново към Шушик. — Сега облечи това…
Когато водата бликна от дъното на пещерата, тя заля главно тези, които спяха в средата, до огъня. Дрехите на Ашот и Хасо, които спяха по-настрана, на издигнатото място, останаха почти сухи. Момчето, без да се колебае, съблече ризата си и топлата фланела и накара Шушик да се преоблече.
— А сега — почти и заповяда той, — сега играй, скачай! Не стой на едно място… Хайде, скачай, скачай!… Аз ей сега ще дойда.
И той изтича да помогне на другарите си. Тримата едва вдигнаха мокрия, задъхващ се Саркис и го пренесоха до Шушик.
Пъшкайки под тежестта му, Гагик говореше:
— А я кажи, защо си се източил такъв дълъг? Миличък, цели ли са костичките ти? Цели? Чудесно, дръж се здраво! Всичко ще се нареди…
„Гагик отново се шегува, значи, сме вън от опасност“ — помисли си Шушик и се поокуражи. По съвета на Хасо тя все още продължаваше да играе, макар че не се чувствуваше съвсем удобно: „Да играеш в такъв страшен момент!“
Уморена, тя поседна настрана, а момчетата с общи усилия съблякоха Саркис, изстискаха дрехите му и се спряха да помислят: „Да му облечем ли всичко мокро, или е по-добре да го оставим гол?“
Саркис, изглежда бе изпаднал в безчувствено състояние, защото вече от нищо не се оплакваше.
— Трябва да го разтрием — предложи Хасо — А ти защо си седнала? — обърна се той към Шушик. — Не ти ли казах да играеш!
— Уморих се. Колко може да се играе!
Но Хасо настояваше:
— Зиме в гората, когато времето се застуди, всички наши овчари играят, за да не замръзнат. Не знаеш ли това?
— Когато ги сполети беда, пак ли играят?
— Да, и в беда играят.
И Хасо засвири тихичко с уста игрива мелодия, нещо като лезгинка. Това се стори странно на всички, но не и на овчарчето. Обикновено стеснително, сега и то започна да играе, при това толкова сериозно и съсредоточено, сякаш изпълняваше някаква неотложна, важна работа. През студените дни и нощи за овчаря да играе е също така важно, както да сече дърва например или да почиства кошарата. За тях това съвсем не е забавление, а само средство да се спасят от студа. И докато играят, хората не се усмихват, не се провикват закачливо и весело, както на празници, не…
— Стоплих се, уф!… Хайде, играй, Шушик, играй. И вие, момчета, също — настояваше Хасо.
И уловени за ръце, всички започнаха да се въртят и подскачат, макар че на душата им беше тревожно и мрачно.
Ако в тази минута някой ловец погледнеше насам от върховете, обграждащи клисурата, щеше да си помисли вероятно, че наистина на света съществуват дяволи: нощем те излизат и играят между камъните.
От време на време децата спираха, почиваха си малко и после пак продължаваха своя принудителен, уморителен танц,
— Умирам, умирам… — дошъл на себе си, пак простена Саркис.
— Сега не е време да се умира — сериозно заяви Гагик. — Я дай да ти поразтрия гърбето… Поразмърдай поне ръцете си де! Какво си се проснал като умрял?
Нощта беше студена, играта не можеше да стопли достатъчно измокрените до кости деца и Хасо предложи нещо друго.
— Деца — каза той, — белите дробове изстиват от гърба. Трябва да си стоплим гърбовете. Хайде да си духаме едни друг в гърбовете. Ей така… — И като притисна устни до гърба на Ашот, той започна с всички да духа.
— Ох, опари ми гърба! — весело извика Ашот. — Хайде, Шушик, дай си гърба! — И той взе да топли Шушик, Гагик — Хасо, а Шушик усилено духаше в гърба на Саркис.
— Какво ста… ста… на с крака ти? — попита тя Саркис. Езикът не й се подчиняваше.
— Счупи се… — проплака Саркис. — Мърдай, мърдай ръцете, не хленчи, нищо не се е счупило! — загърмя Ашот.
Саркис потрепера, оживи се и започна да маха насам-натам ръце.
— Ще из-издържим ли, до-докато съмне? — попита Шушик и изведнъж заплака. Стори и се, че всички са застрашени от смърт. Ще умре и тя, без да види майка си…
— Не се страхувайте — успокояваше другарите си Хасо. — Скоро ще съмне. Погледнете ей онази звезда. Тя е Карван гран — керванджийски душегубец. После ще ви обясня защо се нарича така. Тази звезда изгрява на небето призори. А по-долу, от върха на скалата, ни гледа Зорницата, а там пък е Голямата мечка. След половин час ще съмне. Не се страхувайте, да отидем под скалата.
Ашот също умееше малко да „чете“ звездното небе — баща му го беше научил. Но къде могат той и баща му да се мерят с овчарите! Овчарите определят безпогрешно по звездите и времето.
— Да — авторитетно потвърди Ашот, — трябва още малко да се потърпи. Слънцето скоро ще изгрее, няма от какво да се страхувате. Я хайде, дълги братко — обърна се той към Саркис, — да те пренесем оттук, пък и пие да вървим. Призори тук излиза вятър.
И децата се отправиха към скалите. Под една надвиснала скала Ашот намери достатъчно дълбока суха вдлъбнатина и настани там Саркис, който, увиснал с цялата си тежест на своите другари, едва се домъкна до
