новото място.
— Хасо, няма ли да измислиш как да запалим огън? — попита Ашот
— Не, момче… Водата отнесе всичко: и кремъкът и огнивото… — Овчарчето постоя с наведена глава, помълча малко и добави: — Ще трябва още да поиграем… А когато съмне, ще измислим нещо.
И за да накара другарите си да се движат, той пак извади от пояса си свирката. Зазвуча игрива хороводна мелодия.
Зъзнещите от студа деца се вдъхновиха и пак се завъртяха, сложили един друг ръце на раменете. Кръвта потече по-бързо по жилите им.
Ала скоро всички се измориха.
— Дръжте се, вече съмва — ободряваше другарите си Ашот. — Който се отчая, тук и ще си остане, ще замръзне… Не бива да се страхувате. Какво сме видели ние?… На фронта нашите бащи със заледени дрехи са преминавали реките. И огън не палели, за да не ги види врагът. Обсипвали ги с град от куршуми, ранявали ги, убивали мнозина и хората пак вървели напред. А нашето положение е далеч по-добро. Насреща ни няма неприятел, никой не стреля по нас, нито хвърлят бомби… Някакви си два часа! Не можете ли толкова да издържите?… Погледнете как на изток се менят цветовете. Виждате ли, върхът на Арарат се освети…
Хасо надуваше свирката си и извличаше от нея приятни, нежни мелодии, които сам си измисляше: овчарите кюрди винаги така правят. Но изтощените от глад, измръзнали, неизсъхнали още деца едва се движеха, напрягаха последни сили в играта, която трябваше да ги стопли, да ги спаси от смъртта…
Минутите минаваха бавно, тежко. Никога досега децата не бяха изпитвали така остро липсата на слънцето, на неговата животворна топлина.
Накрая те съвсем отмаляха. Предутринният студ ги накара да се свият на кълбо. Скупчени, те се притиснаха един до друг, заровиха се в сухите листа, навети от вятъра във вдлъбнатината на скалата, и се унесоха от студа… Хасо прегърна верния си, още съвсем мокър Бойнах и в мълчаливо очакване устреми поглед към върха на Арарат. И ето златен лъч освети белоснежния калпак на планината, той заискри, блесна. Радостен вик се изтръгна от гърдите на момчето:
— Шамс, Шамс! — И като притисна дясната си ръка до гърдите, то се поклони ниско на слънцето. Шамс, Шамс, спаси ме, спаси другарите ми! — мълвяха побледнелите му устни.
После коленичи, протегна ръце към слънцето и зашепна молитвата, на която го бе научил баща му: „Шамс, боже, дай ни светлина и мир…“
Децата, почти съвсем вкочанясали и сковани, вдигнаха глави. Слънцето изгряваше и намяташе пурпурен плащ по върховете на малоазиатските хребети. Като сребърни заблестяха по техните склонове вечните ледове. И ярките слънчеви лъчи сякаш се отразиха в детските души и ги съживиха със своята светлина и топлина…
— Слънце!… Слънце!… — повториха те след Хасо и надеждата, че отново ще почувствуват прелестта на този чудесен свят, възкръсна в сърцата им…
ТРЕТА ГЛАВА
Така посрещнаха нашите деца осемнадесетия ден от своя плен. Ашот стана пръв и изопна скованите си крайници. Той видя как овчарчето се молеше на слънцето, но прояви деликатност и не се присмя на момчето, не му прочете антирелигиозна лекция. Може би Ашот си спомни неотдавнашния случай с Бойнах, пламналото лице на Хасо и искриците на обида, блеснали в очите му. „Не, не бива да засягам честолюбието му“ — помисли си Ашот и дружелюбно предложи — именно предложи, а не заповяда:
— Хасо, хайде да съберем повечко шума и трева…
И двамата едва се държаха на краката. По слабите им тела лазеха студени тръпки. С голямо усилие те успяха да преодолеят слабостта си и да се заемат с другарите, които бяха в още по-тежко състояние.
Момчетата събраха сухи листа и затрупаха съвсем Шушик, Гагик и Саркис. Образува се цяло хълмче, над което наслагаха и клони от някакви вечно зелени храсти, намерени в цепнатините на скалите.
— Е, сега вече ще се стоплят — със задоволство каза Ашот, — Но огън все пак трябва. Нима няма начин да се запали? Ако останем без огън може и да загинем, ще получим възпаление на белите дробове, ще умрем…
— Начин има, Само че трябва да се потърси дяволски нокът.
Друго можеше и да няма, по такива „дяволски нокти“ — черни кремъци или абсиди — в Барсовата клисура се срещаха в изобилие. Момчетата бързо намериха и Хасо измъкна вата от топлото палто на Ашот. Но колкото и да удряше о кремъка с ножа си, въпреки че изскачаха искри, ватата не се подпалваше, беше овлажняла…
Скоро слънцето съвсем изскочи иззад върховете и се издигна на небесната шир. Студените скали започнаха да се затоплят, а по съчките росата съхнеше, По тези защитени от ветровете слънчеви склонове ноемврийското слънце грее така силно през деня, както на север през лятото.
Ашот и Хасо проснаха върху камъните влажните палта и мълчаливо заразглеждаха изтощените си тела.
Хасо и преди беше слаб, но сега бе станал само кожа и кости. Много отслабна и Ашот, иначе снажен като атлет.
— Ако стоим така, пак ще изстинем — каза той на другаря си. — Да отидем да потърсим нещо…
Двамата се изкачиха на скалите. Потършуваха там из процепите, намериха кисел трън, натежал от червени гроздове, и се нахвърлиха лакомо на тях. Само мисълта за гладните другари ги спря. Напълниха с плодове шапката на Хасо и всичките си джобове и слязоха долу. Пак облякоха влажните си дрехи и се спряха пред купа листа, под който лежаха другарите им. Оттам се чуваха сподавени охкания, потръпваше нечий гол, стърчащ навън крак.
Когато Ашот и Хасо разровиха купа, вдигна се лека пара. Лежащите в листата деца се бяха стоплили, дрехите им бяха започнали да съхнат.
— Внимателно… крака ми… хълбока… — пъшкаше Саркис.
— И моето коляно е отекло — оплака се Шушик — Я чакай да видя — наведе се Ашот. — Е, няма какво да се стесняваш! ха така…
Момичето беше ударило коляното си о камъка — виждаше се синкав оток, голям колкото кокоше яйце. — Нищо, имаме средство против това.
Ашот отряза от дървото парче гладка кора, сложи го върху нараненото коляно на момичето и го привърза здраво с носната си кърпичка — толкова здраво, че Шушик едва не се разплака.
Като я гледаше, и Хасо се нажали. Той правеше такива гримаси, сякаш него го болеше толкова, колкото и момичето.
— Потърпи, сестричке, потърпи — придумваше я той. — На, хапни си плодове… А пък аз ей сега що запаля и огън — утешаваше я и я залъгваше като дете той.
— Какви нежни мелодии чувам! — вдигна глава Гагик. — Ах, любовните песнички на Хасо ли са това?…
По бледите хлътнали бузи на овчарчето пламна ярка руменина, жилите на врата му се издуха.
— Тя ми е сестра, какво бърбориш! — сърдито каза той и му се закани с кривака.
— Значи, затова я завиваш с абата си?… — не се стърпя Гагик. — Братска грижа?… Мислиш, че не съм забелязал, а?… Не, братле, аз винаги спя с едно отворено око
Хасо пак пламна, а Шушик възкликна в недоумение:
— Абата ли? А къде е абата?
Беше й приятно да слуша за грижите, проявени към нея от този малък кюрд.
— Абата?… — повтори смутено Хасо. — Сигурно водата я е смъкнала от тебе и я отвлякла.
— Жалко… Заради мене остана сега без дреха.
„Какво говори тя? — помисли си овчарчето. — Може ли да се тревожи сериозно за такава дреболия? …“
