Веднага щом изрече желанието си, вълшебните галоши извършиха своята работа: нощният пазач стана офицер — и телом, и духом.
Той стоеше в стаята на горния етаж с няколко листчета розова хартия в ръцете. На листчетата бяха написани стихове, съчинени от самия господин офицер. Защото кой не е изпадал поне веднъж в живота си в поетично настроение? В такива минути стига да изложиш писмено мислите си и ето ти стихове.
На розовата хартия бе написано:
Да, такива стихове пишат винаги влюбените, но благоразумният човек не ги печата. Офицер, любов, бедност — тия три неща са почти неразделни. Офицерът съзнаваше ясно това — ето защо той облегна глава о рамката на прозореца и въздъхна дълбоко.
„Бедният нощен пазач на улицата е много по-щастлив от мен! — мислеше той. — Той не познава моите мъки. Има си свое гнездо, жена и деца, с които дели и скърби, и радости. Ах, да бях на негово място, колко щастлив щях да бъда!“
В същия миг нощният пазач стана отново пазач. Благодарение на галошите на Щастието той беше станал офицер, но както видяхме, той се почувствува още по-нещастен и поиска пак да бъде такъв, какъвто си беше всъщност. И тъй, нощният пазач стана отново пазач.
— Лош сън ми се присъни, макар и доста забавен! — каза пазачът. — Стори ми се, че аз съм същият офицер, който живее горе, и туй съвсем не беше приятно. Липсваха ми жената и децата, които ще ме уморят с целувки.
И нощният пазач задряма отново, ала току-що сънуваният сън не излизаше из главата му. Галошите продължаваха да стоят на нозете му. В тоя миг по небето се плъзна падаща звезда.
— Изгуби се звездичката! — каза пазачът. — Но там има още много звезди! Как бих искал да видя по- отблизо тия светила, особено месеца — той едва ли ще може да се изплъзне из ръцете ми. Студентът, на когото жена ми пере дрехите, разправя, че след смъртта ние прехвръкваме от една звезда на друга. Туй е измислица, но ако беше вярно, добре щеше да бъде. Ако аз бих могъл да скоча там горе, с удоволствие бих оставил тялото си тук, на стълбата!
На тоя свят има желания, които трябва да се изказват с голяма предпазливост. Ала двойно по- предпазлив трябва да бъде оня, чиито нозе са обути в галошите на Щастието.
Ето, чуйте какво се случи с нощния пазач.
Всеки от нас има представа за скоростта на парата — кой не е пътувал с железница или с параход? Но тая скорост в сравнение със скоростта на светлината наподобява пълзенето на костенурка или охлюв. Светлината бяга 19 милиона пъти по-бързо от най-добрия кон, електричеството — още по-бързо. Смъртта е електрически удар право в сърцето. Такъв електрически удар в сърцето ни умъртвява завинаги, ако ние нямаме на краката си, както нощния пазач, галошите на Щастието.
За няколко секунди пазачът прехвръкна 52 000 мили — разстоянието между земята и месеца, който, както е известно, се състои от вещество, много по-леко, отколкото нашата земя, и меко като току-що паднал сняг. Нощният пазач се намери на една от безбройните пръстенообразни планини, които ние познаваме от голямата лунна карта на доктор Медлер. Нейният вътрешен склон, дълъг половин миля, се спущаше отвесно — също като стената на котел. Долу, в долината, се намираше някакъв град, за чийто външен вид ние можем да имаме представа, като излеем белтък от яйце в чаша вода: неговото вещество беше също тъй меко и представляваше прозрачни, сякаш плаващи в рядък въздух кули, куполи и балкони като платна на кораб. Нашата земя се носеше над главата на пазача като голямо огненочервено кълбо.
Скоро той различи множество живи същества, които на наш език трябваше да се наричат „хора“. Ала техният вид беше съвсем друг — съвсем друг беше и езикът им. И все пак душата на нощния пазач разбра тоя език, макар че туй не трябваше да се иска от нея. Да, нашата душа е надарена с много по-големи способности, отколкото ние си въобразяваме. Нима нашите сънища не свидетелствуват за нейната чудна артистична дарба? Нали всеки наш познайник се явява в тях със същия глас, със същите движения — като жив, когато наяве ние никога не бихме могли да го подражаваме тъй сполучливо. А как умее нашата душа да извиква пред нас образите на хора, за които ние вече в продължение на много години не сме си спомняли! Всъщност тая удивителна памет на душата е твърде опасна. Защото тя може да ни припомни в смъртния час за всеки наш грях, за всяка зла мисъл и тогава ще трябва да си дадем сметка за всяка лоша дума или мисъл.
И тъй, душата на нощния пазач разбираше много добре езика на лунните жители. Те говореха за нашата земя и изказваха съмнение, че на нея едва ли биха могли да живеят хора. Нейният въздух, казваха те, е твърде гъст, за да може да диша в него разумното лунно същество. Според тях, месецът беше едничката обитаема планета, върху която живеят най-древните обитатели на света.
Те приказваха също тъй и за политика… Но по-добре е да се върнем на Източната улица и да видим какво стана с тялото на пазача.
То седеше безчувствено на стълбата. Тоягата беше паднала от ръката му, а очите бяха вгледани в месеца, където странствуваше сега неговата честна душа.
— Колко е часът? — попита някакъв минувач пазача, ала отговор не последва. Тогава минувачът удари леко спящия по носа: тялото изгуби равновесие и се простря по цялата си дължина. Пазачът беше мъртъв.
