— Господи! — въздъхна той. — Аз сякаш наистина започнах да се побърквам! Пък и отгоре на туй каква нетърпима горещина — кръвта кипи в главата ми! — В тоя миг той си спомни за приключението през миналата нощ, когато главата му се беше заклещила между железните пръчки на решетката. „Да, ето откъде води началото си всичко туй! — мислеше си той. — Трябва да взема навреме мерки. В такива случаи, казват, руската баня била много полезна. Ех, да можех да лежа сега в банята!“
И в същия миг студентът се намери в една добре затоплена баня. Но той лежеше облечен, с обуща и галоши. От тавана капеха по лицето му капки гореща вода.
— Ух! — извика той и скочи, за да се облее със студена вода. Баняджията започна също тъй да вика, като видя в банята облечен човек. Ала студентът не се смути и му пришепна на ухото:
— Хванал съм се на бас, че ще вляза тук с дрехите!
Когато се прибра в къщи, той залепи на шията и на гърба си по една синапова книжка, за да прогони лудостта, която го беше обхванала.
На следната сутрин целият му гръб беше покрит с мехури: ето какво му донесоха галошите на Щастието.
5. ПРЕОБРАЖЕНИЕТО НА ПИСАРЯ
В това време нощният пазач, когото читателят навярно още не е забравил, си спомни за галошите, намерени от него на улицата и оставени в болницата. Той отиде да ги вземе и понеже нито офицерът, нито друг някой от живеещите в тая улица ги признаха за свои, галошите бяха предадени в полицията.
— Също като моите! — рече един от полицейските писари, като разглеждаше галошите и ги сравняваше със своите. — Дори очите на обущаря не биха могли да открият някаква разлика между тях.
— Господин писарю! — каза един от служещите, който влезе в стаята с някакви книжа. Писарят се обърна и заприказва с него, а когато остана сам и погледна отново галошите, той не знаеше вече кои бяха неговите: тия отляво ли или другите отдясно.
„Сигурно тия, мокрите, са мои“ — помисли той и така се излъга: това бяха галошите на Щастието. Но нима един чиновник от полицията не може да сбърка?
Писарят ги обу, пъхна в джоба си някакви книжа, други пък взе под мишница. Тия книжа той трябваше да прочете в къщи и да ги препише. Денят беше неделен, до обед имаше още дълго да се чака, а времето беше чудесно. „Не ще бъде зле да се поразходя из Фридрихсбергската градина“ — помисли си писарят и тръгна нататък.
Трудно би било да се намери в света по-скромен и по-прилежен човек от нашия писар. Затова ние можем да му пожелаем от все сърце приятна разходка: след продължителното седене в канцеларията тя ще му бъде много полезна.
Отначало той вървеше, без да мисли за нещо, и затова на галошите не се удаваше случай да проявят своята вълшебна сила.
В градината той срещна един познат млад поет, който му съобщи, че на следния ден тръгва да пътешествува.
— Значи вие пак заминавате? — рече писарят. — Щастлив сте, че се радвате на свободата си. Можете да хвръкнете, където си поискате, не сте като нас. Нашите нозе са оковани с вериги!
— Да, но затова пък тия вериги ви привързват за земята, която ви дава хляб! — възрази поетът. — Вие няма защо да се безпокоите за утрешния ден, а когато остареете, ще получавате и пенсия.
— И все пак вие живеете по-добре! — каза писарят. — Седите си в кабинета и си пишете стихове — какво по-голямо удоволствие от това! Всички ви хвалят и при туй вие сте сам господар на себе си! А я се опитайте да поседите поне веднъж в канцеларията и да дращите ония глупави книжа.
Поетът поклати глава, писарят стори същото; всеки остана на своето мнение и тъй се разделиха.
„Чудни хора са това поетите — мислеше писарят, — как бих искал да бъда на негово място, да стана сам поет! Само че аз никога не бих писал такива плачливи стихове като другите!… Какъв чуден пролетен ден е днес, тъкмо ден за поети! Въздухът е тъй прозрачен, облаците са тъй прекрасни, а зеленината ухае тъй омайно! Да, никога досега не съм се чувствувал така добре, както днес.“
Забелязвате ли? Писарят стана вече поет. Да обясняваме в що се заключава тая промяна би било безсмислено. Грешат ония, които си въобразяват, че поетите са същества съвсем различни от другите люде. Между последните се срещат понякога хора, много по-поетични от мнозина признати поети. Разликата е само там, че поетът е надарен с по-силна памет от обикновения човек: в своята памет той задържа мисълта и чувството дотогава, докато те се въплътят ясно в думи и в образи. Но да станеш поет от обикновен и прост човек е наистина едно особено преображение, което не може да не се хвърли в очи и в дадения случай.
— Какво чудно ухание! — заговори нашият писар. — То ми напомня за теменужките на леля Лона. Да, тогава аз бях съвсем малко момченце. Господи, колко отдавна не съм си спомнял за това време! Добрата ми стара леля! Тя живееше хе там, при канала. У нея имаше винаги, дори и в люта зима, някакви зелени клончета, потопени във вода — спомням си как ухаеха нейните теменужки в това време, когато аз допирах до замръзналото стъкло на прозореца нагрети медни петачета, за да видя какво става на улицата. И каква чудна гледка се откриваше тогава пред очите ми! В канала се виждаха празни, замръзнали кораби; само грачещите врани оживяваха картината. Но затова пък, щом подухнеше пролетният ветрец, животът се връщаше отново в това кътче: с песни и „ура“ хората разчупваха леда, засмоляваха и стягаха корабите, които след туй се впущаха на път за далечни земи. Само аз едничък останах тук и съм длъжен вечно да седя, вечно да гния в канцеларията и да гледам как другите си вземат паспорти за чужбина. Ето моята съдба! Да! — рече с дълбока въздишка той и в същия миг се спря: — Наистина какво става с мен? Досега аз никога не съм мислил и чувствувал тъй, както днес. За всичко е виновен пролетният въздух: и тежко, и приятно ми е в едно и също време. — Той пъхна ръка в джоба си, където лежаха книжата. — Ето, това ще даде на мислите ми друга насока! — каза той и хвърли поглед върху първата страница. — „Зигбрита“ — трагедия в пет действия — прочете той. — Я, какво е това? Но туй е мой почерк! Нима аз съм написал тая трагедия? „Интригата на булеварда или Денят на покаянието — водевил“. Интересно, как е попаднало това у мен? Навярно някой ми го е пъхнал в джоба! А, ето и писмо!
Писмото беше от театралната дирекция, която съобщаваше на автора с не дотам учтиви изрази, че двете негови пиеси не струват нищо.
— Хм! Хм! — каза писарят и седна на една пейка. Мислите му блуждаеха, сърцето му се разнежваше. Той откъсна несъзнателно първия цвят, който падна под ръката му, и се загледа в него. Това беше обикновена, малка лайкучка, но за една минута тя успя да му разкаже толкова неща, колкото професорите ботаници не казват в стотина лекции. Тя му разказа приказката за своя произход, разказа му за могъществото на слънчевите лъчи, които разгръщат нейните нежни листца и я карат да ухае. В същото време пък поетът мислеше за житейската борба, която пробужда в гърдите на човека заспалите сили. Да, и светлината, и въздухът се грижат за цветеца, но най-ценна е светлината. Към нея цветецът извръща постоянно глава, а когато светлината изчезне, той свива листцата си и заспива в прегръдките на въздуха.
— Аз дължа хубостта си на светлината! — говореше лайкучката.
— Ами без въздух можеш ли да дишаш? — шепнеше й поетът.
Недалеч от него стоеше едно момченце и пляскаше с пръчка в една локва. Водните капки хвърчаха и падаха по зелената трева и писарят се замисли за милионите невидими същества, които хвърчаха ведно с капките и които се издигаха също тъй високо, както бихме се издигнали ние, ако ни хвърлят към облаците. И в тоя миг той пак се усмихна, като забеляза насоката на мислите си. „Аз спя и бълнувам — разсъждаваше той. — Чудно ми е само колко жив може да бъде сънят понякога, когато ние все пак съзнаваме, че туй е само сън. Хубаво ще бъде, ако утре сутринта си спомня всичко, което чувствувам сега. Аз съм някак необикновено възбуден. Колко ясно съзнавам всичко, колко леко се чувствувам! Уви! Аз съм уверен, че утре в паметта ми ще останат само глупости: туй ми се е случвало неведнъж. Всички тия умни и чудни неща, които слушаме и говорим насън, приличат на омагьосано имане: нощем, когато го изравяме, то блести като злато, а погледнем ли го на дневна светлина — виждаме само камъни и сухи листа. Ах!“
Писарят въздъхна тъжно и се загледа в птичките, които чуруликаха весело и подскачаха от клонче на клонче. „Те живеят много по-добре от мен. Какъв чуден дар са крилете! Щастлив е тоя, който ги притежава.
