Над богослова в мрежата се люшкаха чадъри, бастуни и шапки, които му пречеха да се любува на хубавите местности. От време на време той виждаше по нещо и тогава сърцето му тананикаше четиристишието, което някога бе пял в Швейцария един познат нам поет, но което и досега още не е напечатано:
Величествена, мрачна и сурова беше околната природа. Грамадните борови гори изглеждаха като храсталаци по високите скали, чиито върхове се губеха в облаците. Заваля сняг, задуха студен вятър.
— Ах! — въздъхна нашият богослов. — Как бих желал да бъда от другата страна на Алпите! Сега там е лято — там ще получа пари срещу тая полица. От страх да я не загубя, аз не мога да се любувам спокойно на хубостите на Швейцария. Ах, да бях сега на другата страна на Алпите!
И той се намери от другата страна на Алпите, в средата на Италия, между Флоренция и Рим. При светлината на залязващото слънце Трезименското езеро блестеше като разтопено злато между тъмносините планини. Тук, където някога Анибал бе разбил Фламиний, сега се виеха кротко лози и вплитаха зелените си пръсти една в друга. Прекрасни полуголи деца пасяха черни като катран свине под сянката на цъфнали лаврови дървета, растящи край пътя. Ако ние бихме могли да предадем с багри тая картина, тогава всички биха извикали: „Чудна Италия!“ Ала нито нашият богослов, нито неговите спътници в пощенската кола говореха това.
Из въздуха бръмчеха отровни мухи и комари. Напразно пътниците се бранеха с миртови клончета: насекомите ги хапеха немилостиво. Лицата на всички бяха подпухнали от тяхното хапане. Бедните коне влачеха с мъка нозете си — мухите се лепяха на рояци по тях. Понякога коларят слизаше от капрата и пъдеше насекомите, ала туй облекчаваше само за миг нещастните животни. Но ето че слънцето залезе и леден вятър облъхна пътниците. Туй беше твърде неприятно, но затова пък облаците и планините се окъпаха в ония блестящи зеленикави багри, каквито виждаме в някои от картините на старите майстори и които се струват неестествени на оногова, комуто не се е случвало да наблюдава сам на юг тая игра на слънчевата светлина. Гледката беше чудна, но… стомахът беше празен, тялото беше отпаднало и жадуваше само за легло. Ще стигнем ли скоро до някоя странноприемница? Ето въпроса, който занимаваше пътниците много повече, отколкото хубостта на околната природа.
Пътят минаваше през маслинена гора и на богослова се струваше, че пътува в родината си между възлести върби. Най-сетне пътниците стигнаха до една усамотена странноприемница, пред чиято врата се бяха разположили десетина сакати просяци. Най-бодрият от тях изглеждаше „най-старият син на глада, достигнал пълнолетие“ — останалите бяха или слепи, или с изсъхнали нозе и затова пълзяха на ръце, или пък с осакатени ръце без пръсти. Парцалите по телата им говореха за нечувана бедност.
— Подарете нещичко, милостиви господа! — пищяха те, като излагаха на показ осакатените си крайници.
Самата стопанка на странноприемницата посрещна гостите боса, с разчорлени коси, облечена в мръсна блуза. Вратите бяха привързани за рамките с тънки каиши; подът на общата, стая беше от каменни плочи и тук-там по него зееха дупки. По тавана бяха нависнали прилепи, а пък въздухът…
— Сложете ни трапезата долу, в яхъра! — каза един от пътниците. — Там поне знаеш какво дишаш!
Разтвориха прозорците, за да влезе малко чист въздух, ала по-бързо от въздуха се промъкнаха вътре изсъхнали ръце и вечният вой:
— Подарете нещичко, милостиви господа!
Всички стени бяха покрити с надписи; половината от тях не говореха никак в полза на хубавата Италия.
Поднесоха обяд. Супата беше чиста водица, подправена с пипер и с горчив зехтин, който играеше главна роля и в салатата. Най-хубавото ястие бяха развалени яйца и печени петльови гребени. Дори виното имаше особен вкус и приличаше много на лекарство.
През нощта запречиха вратата с куфари и с друг багаж. Един от пътниците остана да варди, другите легнаха да спят. Пазеше нашият богослов. О, колко задушно беше вътре! Горещината измъчваше хората, комарите бръмчеха и хапеха, просяците охкаха насън.
„Да, хубаво е да пътуваш! — мислеше си богословът. — Само че без тяло. Да би могло то да лежи на едно място, а пък душата да пътува, дето си иска. Тогава пътуването би било наистина приятно. Където и да ида, все нещо ми липсва, навсякъде жадувам за нещо по-хубаво. Да, нещо по-хубаво, най-хубавото на света! Но де е то и в какво се крие? Всъщност аз зная много добре какво искам: аз искам да достигна блажената цел на земното съществуване.“
Едва изрече той това и се намери пак в родината си — в къщата, дето живееше. Дългите бели завеси на прозорците бяха спуснати, посред стаята стоеше черен ковчег, а в ковчега лежеше сам той, унесен в смъртен сън. Неговото желание бе изпълнено: тялото почиваше, а душата странствуваше… „Никой не може да се нарече щастлив, докато не влезе в гроба“ — е казал Соломон и думите му се потвърдиха и тоя път.
Всеки мъртвец е сфинкс на безсмъртието. И тоя сфинкс в черния ковчег говореше същото, което живият човек бе написал:
В стаята влязоха две жени. Ние познаваме и двете: феята Скръб и пратеницата на Щастието. Те се наведоха над мъртвеца.
— Е — рече Скръбта, — виждаш ли какво щастие донесоха твоите галоши на хората!
— Поне на тоя, който почива тук, те донесоха трайно щастие! — отвърна пратеницата на Щастието.
— О, не — каза Скръбта. — Той преди време напусна света. Неговите духовни сили не бяха развити и закрепнали. Аз ще му направя благодеяние.
И тя сне галошите от нозете му. В тоя миг смъртният сън се прекъсна, мъртвецът оживя и стана. Скръбта изчезна, а ведно с нея изчезнаха и галошите. Навярно тя ги сметна за своя собственост.
Информация за текста
© 1977 Светослав Минков, превод от датски
Hans Christian Andersen
Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2008
Публикация:
