Ханс Кристиан Андерсен
Галошите на щастието
1. НАЧАЛО
В една къща на Източната улица в Копенхаген, недалеч от Новия кралски площад, се бяха събрали много гости. Домакинята ги беше поканила у дома си, за да може после и тя да получи покана от тях. Половината от гостите бяха започнали вече да играят на карти, а останалите чакаха да чуят от устата на домакинята: „Трябва и ние да измислим нещо!“ — и в същото време разговаряха помежду си за всевъзможни неща. Между другото стана дума за Средните векове. Някои от гостите намираха, че тия времена били много по- интересни от днешните; особено горещо поддържаше това гледище съветникът Кнап, към чието мнение се присъедини веднага и домакинята. Според съветника, времената на крал Ханс били най-хубавата и най- щастлива епоха в историята на Дания.
Докато гостите се забавляваха с тия разговори, прекъснати само за миг от появата на вечерния вестник, който впрочем не съдържаше никакви интересни новини, нека ние надникнем в коридора, дето имаше много балтони, бастуни, чадъри и галоши. Тук седяха две девойки: едната — млада, другата — по-възрастна. На пръв поглед човек можеше да ги помисли за прислужнички, които чакат някоя стара мома или бабичка, за да я заведат в къщи. Но тоя, който се вглеждаше по-внимателно в тях, щеше да забележи, че това не бяха обикновени прислужнички: техният вид беше твърде благороден, ръцете им — твърде нежни, а кройката на дрехите им — царствена. Това бяха две феи. По-младата, макар и да не беше самото Щастие, все пак бе прислужница на една от неговите придворни дами, която раздаваше на хората малките дарове на щастието. По-старата имаше твърде загрижен вид: тя пък беше феята на Скръбта, която трябваше да върши сама всичката си работа, за да бъде уверена, че ще я изпълни както трябва.
Феите си разправяха една на друга къде са ходили през деня. Прислужницата на придворната дама на Щастието беше изпълнила само няколко дребни поръчки: беше спасила една нова шапка от проливен дъжд, беше удостоила един скромен човечец с поздрава на едно важно нищожество и други такива. Но туй, което тя трябваше още да свърши, беше нещо съвсем необикновено.
— Знаеш ли що? — разказваше тя. — Днес е моят рожден ден и по тоя случай съм получила един чифт галоши, които трябва да подаря на хората. Тия галоши притежават чудно свойство: всеки, който ги обуе, се пренася мигом на онова място и в онова време, които той най-много харесва. Всяко желание на човека за мястото, в което той иска да бъде, и времето, в което иска да живее, се изпълнява веднага; по такъв начин човек може да стане напълно щастлив.
— Не е вярно! — рече Скръбта. — Твоите галоши ще му донесат истинско нещастие и той ще благославя минутата, когато се избави от тях.
— Ще видим — каза младата фея. — Ето, аз ще ги оставя тук, пред вратата. Някой ще ги обуе по погрешка вместо своите и ще стане щастлив човек.
Така си приказваха двете феи.
2. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЪВЕТНИКА
Беше вече късно. Съветникът Кнап, потънал в мисли за времето на крал Ханс, се приготви да си върви. Случи се тъй, че вместо своите галоши той обу галошите на Щастието и излезе с тях на Източната улица. И ето, вълшебната сила на галошите го пренесе мигом във времето на крал Ханс, тъй че нозете му затънаха в непроходима кал, защото по онова време нямаше още плочени настилки по улиците.
— Гледай ти каква кал! Но това е ужасно! — рече съветникът. — Настилката е сякаш изчезнала. Не се вижда нито един фенер!
Месецът още не беше изгрял. Из въздуха плуваше гъста мъгла и всичко наоколо тънеше в мрак. На близкия ъгъл наистина блещукаше кандило пред иконата на света Богородица, но пламъчето беше тъй мъждиво, че нищо не можеше да се види. Съветникът забеляза кандилото едва когато застана пред него. Погледът му падна върху образа на светата майка с младенеца в ръце.
— Тук сигурно има паноптикум и стопанинът е забравил да прибере рекламата — помисли си той.
В това време край него минаха няколко души в средновековна носия.
— Какво чудно облекло имат! Навярно се връщат от маскарад! — каза съветникът. Изведнъж се разнесоха барабанни удари и звуци от тръба. Улицата се освети от много факли. Съветникът се спря съвсем учуден: пред него минаваше някакво странно шествие. Отпред вървеше отред от барабанчици, които биеха силно барабаните си; зад тях маршируваха войници с лъкове и самострелки. Цялата тая свита придружаваше някакво знатно духовно лице. Изуменият съветник попита какво означава всичко туй и кое е това духовно лице.
— Зеландският епископ! — отговориха му.
— Господи помилуй, какво ли му е хрумнало на епископа? — рече с въздишка съветникът и поклати глава. — Не, не, тоя човек не може да бъде епископ!
Потънал в мисли за това, което току-що бе видял, и без да се оглежда наоколо, съветникът премина цялата улица и тръгна към площада на Високия мост. Ала моста, който водеше за тоя площад, го нямаше. Съветникът видя пред себе си само някакво поточе подобно на локва и най-сетне се натъкна на двама души, които седяха в една лодка.
— Господинът иска да премине в Холм? — попитаха те.
— Да премина в Холм? — повтори съветникът, без да подозира, че е пренесен в Средните векове. — Аз искам да изляза на Християнсхафен, в малката Пазарска улица.
Лодкарите ококориха очи.
— Кажете ми само де е мостът! — продължаваше съветникът. — Какво е това безобразие, тук не свети нито един фенер! Такава кал не съм виждал — същинско тресавище!
Но колкото повече се разправяше той с лодкарите, толкова по-малко разбираше какво му говорят те.
— Не разбирам вашето борнхолмско наречие! — разсърди се най-после съветникът и им обърна гръб. Но все пак той не можа да намери моста; каналът нямаше и ограда.
— Какви безобразни порядки! — бъбреше съветникът.
Нито веднъж досега нашият век не беше му изглеждал тъй жалък, както тая вечер.
„Да, най-добре ще бъде да вземеш файтон — помисли си той. — Но де са се загубили тия файтони? Не се вижда нито един! Чакай да се върна на Новия кралски площад, там има винаги коли. Иначе аз никога не ще си отида в къщи!“
Той се върна отново на Източната улица и почти я беше изминал, когато над главата му изплува пълният месец.
— Боже господи, какви са тия огради тук! — извика съветникът, като видя пред себе си Източните градски врати, с които свършваше по онова време Източната улица.
Най-сетне той намери една вратичка и излезе на днешния Нов пазар, който тогава беше голяма ливада. Тук-там стърчеха храсти, през средата течеше широка река или канал. На отсрещния бряг се виждаха няколко жалки дървени колиби на холандски гемиджии и затова самото място се наричаше Холандският нос.
— Или очите ми виждат някаква фата Моргана1, или пък аз съм пиян! — изохка съветникът. — Какво е това? Да, какво е това?
Той се върна пак назад с пълната увереност, че е болен. Но тоя път той вървеше близо до къщите и видя, че повечето от тях бяха сковани от прости дъски, а покривите на някои бяха дори сламени.
— Не, аз съм болен! — въздъхна той. — А пък изпих всичко на всичко само една чаша пунш! Но и това е много за мен. Гледай ги ти — ще гощават хората с пунш и с гореща сьомга. Ще направя забележка на домакинята. Дали да се върна при тях и да им разправя какво ми се е случило? Но туй ще им се види смешно! Пък може и да са си легнали вече.
Той затърси къщата, но не можа да я намери.
— Но това е ужасно! Аз просто не мога да позная нашата Източна улица. Няма нито едно дюкянче. Все стари, жалки, схлупени хижи, сякаш се намирам в някакво провинциално градче. О, аз съм болен! Няма защо да се стеснявам… Ще се върна при тях. Но дявол да го вземе, де ли е къщата на агента? Ето, струва ми се, че беше тук, но сега изглежда съвсем друга. Слава богу, тук още не са заспали! Ах, аз наистина съм болен!
