Да, ако можех да се превърна в нещо такова, бих предпочел да бъда чучулига!“
В същия миг краищата и ръкавите на сюртука му се превърнаха в криле, палтото — в перушина, а галошите — в нокти. Той забеляза това преображение и се разсмя наум. „Да, сега разбирам много добре, че сънувам! Но такива глупави сънища никога не съм виждал!“ И той хвръкна към едно дърво и запя. Ала в неговото пеене нямаше вече поезия — той престана да бъде поет. Галошите, както и всеки, който се отнася сериозно към работата, можеха да извършват само едно нещо, и то само веднъж. Нашият писар пожела да стане поет и стана поет, поиска да се превърне в птичка и се превърна в птичка, но затова пък изгуби поетичния си дар.
„Това не е лошо — помисли си той. — Денем аз седя в канцеларията пред дебелите вързопи с книжа, а нощем сънувам, че летя като чучулига из Фридрихсбергската градина. Наистина от туй би могло да излезе цяла народна комедия.“
Той се спусна на тревата, позавъртя глава и почука с човката си крехките тревици, които му се сториха сега също тъй дълги както клоните на североафриканските палми.
Изведнъж наоколо му стана тъмно като нощ — някакво ужасно чудовище, както му се стори, се спусна върху него: едно момченце го беше захлупило с шапката си. Под шапката се пъхна една ръка и хвана писаря за опашката и за крилете тъй здраво, че той запищя:
— Ах, ти лошо дете! Не виждаш ли, че аз съм полицейски писар!
Ала момченцето чу само едно жално: „Пип! Пип!“, удари птичката по човката и я взе със себе си.
В алеята то срещна двама ученици — от горния клас на обществото, но по успех и умствени способности — от най-долния клас. Те купиха птичката за осем скилинга2 и тъй нашият писар се върна отново в града и попадна у едно семейство, което живееше на Готска улица.
„Добре, че всичко туй е само сън — мислеше писарят. — Иначе аз наистина бих се разсърдил не на шега! Разбира се, това преображение аз дължа на моето поетично чувство Ала все пак туй е твърде неприятна история, особено когато попаднеш в ръцете на хлапета. Интересно е да се знае как ще свърши всичко това.“
Момчетата го занесоха в богато наредена стая, където ги посрещна една дебела засмяна жена. Ала тя не се зарадва много на простата полска птичка, макар че позволи да я сложат в празната клетка, която стоеше на прозореца.
— Днес тя може да остане тук. Може би папагалчето ще й се радва! — рече жената и се усмихна на големия зелен папагал, който се люлееше важно на халката в своята великолепна метална клетка. — Днес е рожденият ден на папагалчето — добави наивно жената — и тая малка полска птичка е дошла да го поздрави.
Папагалът не отговори нито дума. Той продължаваше да се люлее върху халката. Затова пък в стаята зачурулика едно хубаво канарче, донесено през това лято от неговата топла, ухаеща родина.
— Ух, какъв пискун! — извика жената и метна върху клетката една бяла носна кърпичка.
— Пип! Пип! Какъв ужасен сняг заваля! — въздъхна канарчето и млъкна. Писарят, или както го нарече жената, полската птичка, бе затворен в клетката, която стоеше до клетката на канарчето и недалеч от папагала. Едничкото нещо, което папагалът можеше да бъбре на човешки език и което понякога звучеше много смешно, бяха думите: „Не, нека бъдем най-сетне хора!“ Всичко останало, което той крещеше, беше също тъй неразбрано, както и чуруликането на канарчето. Неразбрано за хората, но не и за писаря, който сега беше сам птичка и разбираше отлично своите събратя.
— Аз хвърчех под сянката на зелени палми и цъфтящи бадемови дървета! — пееше канарчето. — Аз хвърчех с братята и сестрите си над чудни цветя и над огледално бистри езера. Аз виждах как в глъбините им се люлеят растения. Там има прекрасни папагали, които умеят да разказват смешни приказки.
— Туй са били все диви птици! — отвърна папагалът. — Без всякакво образование… Не, нека бъдем най-сетне хора! Но ти защо не се смееш? Ако госпожата и всички нейни гости се смеят при тия думи, струва ми се, че и ти би могла да се посмееш! Голям недостатък е да не умееш да цениш онова, което е смешно. Не, нека бъдем най-сетне хора!
— Ах! — продължаваше канарчето. — Помниш ли прекрасните момичета, които танцуваха под сянката на обсипаните с цвят дървета? Помниш ли сладките плодове и прохладния сок на дивите растения?
— О, да! — отвърна папагалът. — Но тук ми е още по-добре. Имам си хубава храна и се чувствувам като у дома си. Аз зная, че съм умна глава и туй ми е достатъчно. Не, нека бъдем най-сетне хора! Ти, както се изразяват хората, си поетична натура, аз пък имам основни познания и при това съм остроумен. Ти си гениална, но ти липсва разсъдък. Издигнеш си гласа и почнеш да вземаш високи ноти и току виж, захлупили те с кърпа. С мене туй никога не се случва — аз съм им по-скъп. Моята човка внушава почит у всички и езикът ми е остър. Не, нека бъдем най-сетне хора!
— О, моя топла, цъфтяща родино! — пееше канарчето. — Аз ще пея за твоите тъмнозелени гори, за твоите тихи заливи, дето клоните се целуват в прозрачната вода, аз ще пея за радостта на моите прекрасни братя и сестри, останали там, дето растат великолепните кактуси!
— Я остави, моля ти се, тоя плачлив тон! — рече папагалът. — По-добре измисли нещо весело, та да се посмеем. Смехът е признак на висше умствено развитие. Смее ли се някога кучето или конят? Не, те могат само да плачат. Смехът изобщо е присъщ само на човека. Ха, ха, ха! — разкиска се папагалът и изтърси своята любима шега: — Не, нека бъдем най-сетне хора!
— Клета сива северна птичко! — каза канарчето на чучулигата. — И ти си попаднала в плен! В твоите гори наистина е студено, но все пак там си била свободна. Бягай оттук! Виж, те са забравили да те заключат.
Писарят се покори несъзнателно, изхвръкна из клетката и седна върху нея. В същия миг през полуотворената врата се промъкна от съседната стая една котка със зелени искрящи очи и се хвърли върху него. Канарчето запърха из клетката, папагалът запляска с криле и закрещя:
— Не, нека бъдем най-сетне хора!
Смъртен ужас обзе нашия писар, той изхвръкна от прозореца и се понесе над покривите на къщите. Най-сетне умората го надви и той се спусна върху покрива на една къща, за да си отдъхне.
Съседното здание му се стори познато. Единият прозорец беше отворен, той влезе през него и се намери в собствената си стая. Там писарят кацна на масата.
— Не, нека бъдем най-сетне хора! — повтори той неволно думите на папагала и в същия миг се превърна отново в писар, само че сега седеше на масата. — Боже господи! — извика той. — Как ли съм попаднал тук, и то заспал? И какви неспокойни сънища сънувах. Ама че глупава история!
6. НАЙ-ДОБРОТО, КОЕТО НАПРАВИХА ГАЛОШИТЕ
На следния ден рано сутринта, когато писарят лежеше още в постелята, някой похлопа на вратата му. Беше неговият съсед от същата къща — един млад богослов.
— Заеми ми твоите галоши! — каза той, като влезе в стаята. — В градината е много мокро, но слънцето свети великолепно: иска ми се да изпуша една лула на чист въздух.
Той обу галошите и слезе в градината, която имаше само две дървета: една ябълка и една слива. Но в големите градове дори и такава малка градинка се смята за голям разкош.
Богословът се разхождаше напред-назад по пътеката. Беше едва шест часът. Откъм улицата долетяха звуците на пощенския рог.
— Ах, колко хубаво е да пътуваш! — извика той. — Да, това е най-голямата наслада в живота! Това е заветната цел на моите стремежи. Само тогава би стихнала тревогата, която чувствувам вечно в гърдите си… Но затуй трябва да пътувам далече, далече! Да видя чудната Швейцария, Италия…
Да, добре, че галошите не обичаха да се бавят, иначе той би отишъл много далече — и за себе си, и за нас. И тъй той вече пътуваше из Швейцария, затворен в пощенската кола заедно с осем други пътници. Главата го болеше, болеше го и гърбът, а нозете му, стиснати в ботушите, бяха отекли. Той се намираше в състояние средно между сън и бдение. В десния му джоб лежеше една полица, в левия — паспорт, а в малката кожена торбичка на гърдите му бяха зашити няколко златни монети; затвореше ли в полудрямка очи, струваше му се, че изгубва някоя от тия скъпоценности: по гърба му полазваха тръпки и ръката му описваше триъгълник между двата джоба и гърдите, за да се увери, че съкровищата му стоят непокътнати.
