Още неколцина от стражниците се нахвърлиха върху него. Той замахна със секирата, острието й отскочи от другата секира, но притежателят й се раздели с няколко пръста. Едно от задълженията на патрулния бе да владее до съвършенство ръкопашния бой с всички видове оръжия. Еверард не беше изключение, но едва ли щеше да издържи дълго срещу превъзхождащия го по численост противник. След като парира поредния удар, насочен към главата му, той се скри зад близката колона. Не само си осигури малко свободно пространство, но и за миг се оказа насаме срещу един от противниците, който заплати за това с посечена лява ръка. Еверард прескочи падащото тяло и се озова в средата на помещението. Харпаг се надигна с необичайна за възрастта си енергия и измъкна от пояса си дълга, закривена сабя. Проклетото старче въобще не се страхуваше от него! Еверард направи още няколко крачки и се разположи така, че хилиархът да се озове между него и стражата. Оръжията им се кръстосаха. Патрулният се стараеше да скъси максимално дистанцията — така поне останалите стражници нямаше да посмеят да хвърлят по него копия. Но вместо това воините взеха да го заобикалят в тил. Дявол да го вземе, май още един патрулен щеше да влезе в списъка на геройски загиналите…
— Спрете! Всички на пода! Царят влиза!
Наложи се глашатаят да извика три пъти. Той беше едър мъжага с алено наметало. Стражниците замръзнаха на място, но не откъсваха очи от американеца, сетне се подчиниха и удариха дружно чела в каменния под. Харпаг изпусна меча. Еверард едва не му разсече черепа, но навреме отклони ръка и дочул тропота на множество войници в залата, побърза да пусне секирата. Няколко секунди двамата се измерваха задъхано и ядно с погледи.
— Ето че ме чу… и дойде… веднага — произнесе на пресекулки Еверард.
Мидиецът наклони глава и зашепна с изкривено от ярост лице:
— Внимавай! Ще те държа под око! Ако само дръзнеш да замъглиш мислите му с твоите лъжовни речи, бързо ще ти намеря отрова или кинжал!
— Царят! Царят! — дереше се глашатаят. Еверард и Харпаг се хвърлиха на пода.
Първи в залата влязоха безсмъртните и се строиха в два реда, образувайки широк проход към дивана. След тях се появи и самият Кир в дълга мантия, която се развяваше величествено при всяка негова крачка. Отзад вървяха придворните, загърнати в кожи — те имаха привилегията да носят оръжие в присъствието на царя. На опашката кършеше ръце робът-церемониалмайстор — не беше успял нито да опъне червеното килимче, нито да подреди музикантите.
Гласът на царя разцепи мъртвата тишина.
— Какво става тук? Къде е чужденецът, който се оставя на моята милост?
Еверард рискува и вдигна глава. Кир беше висок, строен широкоплещест и изглеждаше по-възрастен, отколкото можеше да се предположи от разказа на Крез. „Защото всъщност е на четирийсет и седем — помисли си Еверард — просто последните шестнайсет години на войни и ловни приключения му бяха помогнали да запази тялото си яко и жилесто.“ Кир имаше тясно, мургаво лице с белег на лявата скула, кафяви очи, прав нос и сочни устни. Черните му, тук-там посивели коси, бяха вчесани назад, а брадата му бе подрязана малко по-късо, отколкото бе прието при персите. Беше облечен просто — доколкото му позволяваше високият пост.
— Та къде е чужденецът, за който ми съобщи един от робите? — повтори той.
— Тук съм, велики царю — рече Еверард.
— Стани. Назови името си.
Еверард се надигна бавно и прошепна:
— Здрасти, Кейт.
6
По стените на мраморната беседка се извиваха и сплитаха лозови клонки. Бяха като плътна завеса, която почти скриваше обкръжилите ги отвън почетни стражници. Кейт Денисън се отпусна уморено на каменната скамейка. Разглеждайки причудливите сенки от листата върху пода, той попита с кисела усмивка:
— Тук поне можем да разговаряме, без да ни подслушват. Не че могат — не знаят английски.
Млъкна и след малко продължи по-бавно, като обмисляше всяка фраза — липсата на практика си казваше думата:
— Знаеш ли кое е най-лошото в настоящия ми живот — това, че никога не оставам сам. Единственото, което е по силите ми, е да гоня всички от стаята, но дори и след това усещам, че са наблизо — крият се зад вратата, под прозорците, подслушват, дебнат — пазят ме… Дано да горят в ада преданите им души!
— Какво искаш от тях, като не са чували нито за личен живот, нито за неприкосновеност на личността — успокои го Еверард. — То и в наши дни важните клечки не могат да се похвалят с по-добър живот. Денисън го погледна с уморено изражение.
— Искам да те питам как е Синтия, но за нея, разбира се, не е изминало… тоест, не ще измине толкова много време — не повече от седмица, предполагам. Да носиш случайно цигари?
— Оставих ги в хроноцикъла. И без това си имах достатъчно проблеми, ами оставаше и да обяснявам на някого какво е това. И през ум не ми е минало, че ти дърпаш конците на целия този побъркан театър.
— На мен също — сви рамене Денисън. — Невероятна история. Тези парадокси на времето…
— И какво, по-точно, се случи?
Кейт потърка чело и въздъхна.
— Забърках се в тукашната политика. Знаеш ли, понякога миналото ми е изглеждало нереално, като сън. Съществувало ли е въобще ранното християнство? „Хартата на свободата“? Клавесиновата музика? Да не говорим за хората, които ми се е случвало да срещам. Ти, Менс, също си от този отвъден свят и току очаквам като отворя очи теб да те няма… Добре, стига, чакай да си посъбера малко мислите. Та питаш, как точно стана всичко? Някои неща са ти известни от историята. В расово и културно отношение мидийците и персите са родствени народи, но в тази конкретна епоха именно мидийците били господари на положението. Освен това наследили немалко от асирийците, докато персите се отнасят враждебно към тях. Ние сме обикновени скотовъдци и свободни земеделци и, разбира се, е несправедливо да ни бъде отредена ролята на васали… — Денисън премигна. — Ето, пак! Пак казах „ние“! Както и да е, персите били недоволни от положението си. Преди двайсет години Астиаг заповядал да убият царския наследник Кир, но после съжалил за постъпката си, тъй като бащата на Кир бил на смъртно легло, а спорът за подялбата на трона заплашвал да прерасне в гражданска война. Точно по това време се появявам аз — тук наблизо в една планина. Наложи се да поровичкам малко в пространството и времето, за да намеря подходящо скривалище за моя хроноцикъл — скачах напред-назад, местех се с по няколко мили и тъй нататък. Ето защо Патрулът не можа да засече машината ми. Но това бе само една от причините… И така, в края на краищата, го скрих в една пещера и продължих пеша, но тук загазих. В района, в който се озовах, преминаваше мидийската армия, тръгнала да потушава поредното недоволство на персите. Някакъв съгледвач ме видял да излизам от пещерата и я огледал и аз, още не успял да се ориентирам, бях заловен. Един от вождовете взе да ме разпитва, прилагайки подобаващи мъчения, за да узнае що за дяволско изобретение съм скрил в пещерата.
Войниците ме мислеха за магьосник и се отнасяха към мен с известно страхопочитание, но повече се бояха да не ги сметнат за страхливци. Нужно ли е да казвам, че вестта за мен се разнесе бързо както сред армията, така и из страната. Скоро всички знаеха, че се е появил тайнствен чужденец — при това по доста необичаен начин. Армията предвождаше самият Харпаг, а този свят едва ли е виждал някога по-хитър и упорит дявол. Веднага прецени, че мога да му бъда полезен. Заповяда ми да задействам моя бронзов кон, но не ми позволи да се качвам на седлото. Все пак успях да отпратя хроноцикъла на самостоятелно пътешествие във времето. Затова Патрулът не го е открил. Остана в тази епоха само няколко часа, а след това пое, най-вероятно, към началото на времето.
— Добре измислено — кимна Еверард.
— Просто изпълнявах инструкциите, забраняващи анахронизъм на подобно ниво. Честно казано, дори се надявах Патрулът да ме открие и да ми спаси кожата. Ако знаех, че няма да успеят, вярвай ми, никога не бих се захванал с тази работа. Щях да пазя хроноцикъла като зеницата на окото си и да свиря по гайдата на Харпаг, докато ми се отдаде случай да офейкам.
