победи щеше да се прочуе Александър Македонски, ако не беше завоювал Персия? А това е помогнало за разпространението на елинската култура по целия свят! След това ще се появят и приемниците на персийската империя: Понт, Парфия, Персия от епохата на Фирдуси, Омар Хаям и Хафиз, познатият ни Иран и Иран от бъдещето, след края на двайсети век… — Еверард се обърна и втренчи поглед в лицето на Кейт. — Ако сега изчезнеш — продължи той, — съвсем точно мога да си представя как след три хиляди години човечеството все още ще строи глинени къщи и ще предсказва бъдещето по вътрешностите на прясно изкормени кучета… европейците ще скитосват из горите, Америка ще остане неоткрита… да-да, след три хиляди години!
— Така е — кимна Денисън. — И аз съм си го представял.
Той закрачи нервно напред-назад, скръстил ръце на гърба. С всяка измината минута мургавото му лице се състаряваше.
— Още тринайсет години — промърмори царят едва чуто. — След тринайсет години ще загина при една битка с номадите. Не зная подробностите, но краят е неизбежен. Всъщност защо не? И без това, каквото и да правиш на този свят, пътят ти е предначертан. Въпреки старанията ми, моят син Камбиз ще се окаже със садистични наклонности и негоден цар, а Дарий ще е този, който ще спаси империята. Боже мой!
Той захлупи лице в широките си длани.
— Извинявай, Менс, не понасям да се оплакват, а ето, че аз самият се разкиснах.
Еверард седна, избягвайки да поглежда към Денисън. Чуваше само хрипливото му дишане.
След известно време Кейт вдигна каната и напълни две чаши с вино, подаде едната на Еверард и се настани до него.
— Извинявай още веднъж. Май имах нужда да поплача на нечие рамо. Сега съм на ред.
— Ако искаш, мога да докладвам за проблемите ти в Главното управление — предложи с лека насмешка Еверард.
Денисън побърза да отвърне в същия тон:
— Благодаря ти, старче. Не съм забравил правилата. Няма да си поплюват с нас. Просто ще забранят пътешествията във времето за целия период от живота на Кир, за да не ме вкарват в изкушение, и ще ми изпратят любезно прощално писмо. В него ще напишат, че съм пълновластен господар на цивилизован народ, притежавам, в неограничени количества, дворци, роби, лозя, шутове, готвачи, наложници и ловни трофеи. От какво да съм недоволен? Не, Менс, проблемът ще го решаваме само двамата.
Еверард стисна юмруци с такава сила, че чак ноктите му се забиха в дланите.
— Знаеш ли, Кейт, мисля, че искаш от мен дяволски много.
— Нищо повече от това да обмислим заедно всички възможности и… кълна се в Ариман, че ще го сториш! — пръстите му се впиха в рамото на Менс. Това не беше Кейт, а Кир — завоевателят на Изтока. Еверард бе изненадан от бързата смяна на настроения. „Ако не се върнеш и Синтия разбере, че си жив — помисли си той — няма съмнение, че ще се появи тук при първа възможност и на каквато и да е цена. Какво пък — още една наложница в харема на царя едва ли ще повлияе върху хода на историята. Но ако доложа в Главното управление, че проблемът е неразрешим, преди да се срещна с нея — тогава достъпът до целия период от управлението на Кир ще бъде забранен и Синтия никога няма да попадне при теб.“
— Неведнъж съм обмислял всичко — продължи с малко по-спокоен тон Денисън. — Разбирам, не по-зле от теб, цялата сложност на положението. Виж сега: мога да ти покажа пещерата, където беше скрита машината, преди да бъда заловен. Ще се върнеш и ще ме предупредиш за всички опасности.
— Не — поклати глава Еверард. — Това отпада. По две причини. Първо: законът, при това много мъдър и справедлив закон, ни забранява да го правим. Вярно, понякога съществуват изключения, но тук се намесва втората причина. Ти си Кир. Никой няма да ти позволи с лека ръка да унищожиш бъдещето на човечеството, за да си спасиш кожата.
„Бих ли го сторил, за да спася една-единствена жена? Не зная… Дано не ми се наложи. А нужно ли е Синтия да узнае всички подробности? Колкото по-малко й е известно, толкова по-добре. Мога да използвам авторитета си в управлението и да поставя под секрет всички данни от операцията. Ще й кажем само, че Кейт е загинал при обстоятелства, налагащи забрана посещенията в този отрязък от време, и нищо повече. Тя, разбира се, ще поплаче малко, но е млада, здрава и едва ли ще скърби цял живот… Вярно, постъпката ми няма да е съвсем порядъчна. Но по-добре ли ще е, ако й позволя да живее тук като робиня и да дели любимия си поне с още десетина царски щерки, за които е бил принуден да се ожени по политически съображения? Не, трябва час по-скоро да го забрави и да започне нов живот.“
— Ясно — произнесе замислено Денисън. — Исках само да чуя мнението ти. Но сигурно има някакъв изход. Слушай, Менс, една злощастна случайност отпреди шестнайсет години се превърна в причина за всички тези нещастия, но тя е станала не по волята на нечий каприз, а следвайки вътрешната логика на историческите събития. Да допуснем, че не бях се появил. Не смяташ ли, че Харпаг щеше да намери друга подходяща кандидатура за Кир? Има ли някакво значение кой именно е станал великият цар? Другият Кир, в много отношения, нямаше да се отличава съществено от мен. Важното е да не е някой безнадежден глупак или властолюбив маниак — надявам се, няма да отречеш, че поне тези качества все още не притежавам — и тогава поведението му във всички важни моменти щеше да е сходно с моето. Имам предвид постъпки и събития, които са били отразени в историята. Дотук, вярвам, си съгласен с мен. Като изключим някои редки ключови моменти, историческият процес притежава силно изразен стремеж да се връща към първоначалното си положение. С годините дребните различия изчезват или се забравят и това е още едно доказателство за наличието на отрицателна обратна връзка. И само в решаващите моменти от историята може да възникне положителна връзка, когато измененията, с течение на времето, не само не изчезват, но нарастват като търкаляща се снежна топка. Това ти е известно, нали?
— Азбучна истина — кимна Еверард. — Но ти сам признаваш, че появяването ти в пещерата е станало тъкмо в такъв съдбоносен момент. Именно то е навело Харпаг на мисълта за Кир. Без него… Представям си каква щеше да е съдбата на мидийската империя: или Лидия щеше да я покори, или да я разграбят варварите, защото персите не са имали свой цар, притежаващ божественото право да ги управлява по рождение… Не, не искай от мен да се прехвърлям обратно в онзи момент, освен ако не получа за това разрешение от самите данелианци.
Денисън погледна Еверард над ръба на чашата, протегна ръка и я остави на мраморната масичка.
— Започвам да мисля, че не искаш да се върна обратно.
Еверард подскочи от скамейката. От рязкото движение чашата падна от ръката му и издрънча на пода. Разлятото вино приличаше на кърваво петно.
— Млъкни! — извика ядосано той.
Денисън поклати глава.
— Не забравяй, че съм цар. Достатъчно е да махна с ръка и стражата ще те разкъса на парчета.
— Чудесен начин да спечелиш поддръжката ми.
Кейт трепна. Няколко секунди седя неподвижно, след това заговори:
— Прощавай. Не можеш да си представиш какво съм преживял… Всъщност в някои аспекти пребиваването ми тук не беше чак толкова лошо. Дори е по-интересно, отколкото си представях — с течение на времето не само привикнах да ме смятат за божество, но взе и да ми харесва. Вероятно затова след тринайсет години ще тръгна на онзи съдбоносен поход срещу Яскарт — едва ли ще мога да постъпя по друг начин, когато всички погледи са устремени към мен. Дявол да го вземе, още малко и ще кажа, че заради подобни неща си заслужава да умреш. — Устните му се изкривиха в далечно подобие на усмивка. — Някои от моите момичета са направо неотразими! А и Касандана винаги е до мен. Признах я за моя първа жена, защото смътно ми напомня за Синтия. Двайсети век, с всичките му достижения, ми се струва нереален, като сън. Бързият расов жребец ми доставя далеч по-голямо удоволствие от спортна кола, например… Знам, че трудът ми няма да иде на вятъра, а не всеки може да се похвали със същото… Хайде, прости ми, че ти викнах одеве. Не се съмнявам, че щеше да ми помогнеш, дори при най-малка възможност. Но щом казваш, че не можеш — а и аз сам виждам, че няма начин — не е необходимо да ме съжаляваш.
— Престани! — простена мъчително Еверард.
Имаше усещането, че мозъкът му се взривява на безброй частици сред абсолютна пустош. Зад плетената ограда на беседката се виждаше горната част на каменна статуя — юноша, пронизващ с копието си грамаден бик. Статуята символизираше Човека и Слънцето. Зад колоните и лозниците стояха неподвижно
