безопасност“.
Той излезе на високия бряг. През тясната урва, право към долината се спускаше малка рекичка. Няма съмнение, че ще го проследят дотук, но след това ще трябва да гадаят накъде се е насочил — нагоре или надолу по реката… Всъщност кое е по-добре? Отначало се насочи надолу, но тинята и меката почва затрудняваха движението му. Не, по-добре да тръгне нагоре — срещу течението. Първо, така ще е по-близо до хроноцикъла и второ — Харпаг ще предположи, че е поел надолу, за да се върне в двореца и да потърси помощ.
Речните камъни болезнено се впиваха в краката му, а водата беше направо ледена. Дърветата от двете страни на реката се издигаха като гъста стена, далеч пред него се виждаше тъмна, тясна ивица небе. Сред облаците кръжеше орел. Взе да захладнява. Изведнъж му провървя — реката правеше няколко остри завои и Еверард бързо се скри зад първия.
„Ще повървя още малко, после ще се хвана за някой клон и ще се измъкна горе. Може пък водата да скрие следите.“
Минутите се нижеха бавно.
„Като стигна хроноцикъла веднага ще се свържа с Главното управление и ще повикам помощ. Дявол да го вземе, каква помощ мога да чакам от тях? Щом са пожертвали един от своите, какво им пречи да жертват и втори? Денисън ще прекара тук още тринайсет години, докато варварите не му видят сметката. А Синтия и след тринайсет години още ще е млада и ще е преживяла всички несгоди на изгнанието. След смъртта на Кейт ще остане сама в двора на безумеца Камбиз Втори, нежелана от никого. А самата зона ще я забранят за пътешествия… Не, на всяка цена трябва да скрия истината от нея, да я задържа у дома и да я убедя, че Кейт е мъртъв. Мисля, че той също го иска. А когато преживее удара, ще й помогна отново да бъде щастлива.“
Вече не усещаше пробожданията на острите камъни, нито треперещите си посинели крака, които все по-трудно преодоляваха съпротивлението на водата. Добра се до следващия завой и… зад него зърна персите.
Бяха двама и вървяха надолу по течението право към него. Изглежда, залавянето му трябва да е от голямо значение, след като бяха престъпили религиозната забрана за оскверняване на речните води. Горе, по двата бряга на урвата, вървяха още двамина, оглеждайки гората. Единият беше Харпаг. Тези в реката нададоха предупредителни викове и измъкнаха мечовете.
— Стой! — кресна отгоре Харпаг. — Спри, продажнико! Предай се!
Еверард замръзна като вкопан. Водата ромолеше в премръзналите му крака. В сумрака на дерето двамата перси отпред изглеждаха като призраци — лицата им не се виждаха. Мяркаха се само белите ръкави на ризите и блестящите остриета на мечовете. Еверард трепна: разбра, че преследвачите се бяха разделили — едни нагоре, други надолу по течението — за да го открият по-бързо.
— Искам го жив — нареди Харпаг. — Можете да го раните в крака или ръката, но да е жив!
Еверард изрева от яд и се извърна с лице към брега.
— Почакай, негоднико! — извика той на английски. — Сам си го търсеше!
Двамата в реката се нахвърлиха с викове срещу него. Единият се подхлъзна и падна по лице във водата.
Склонът бе покрит с хлъзгав, влажен мъх. Еверард заби долния край на щита, стъпи на него и не без усилие излезе от водата. Харпаг, който очакваше този момент, се приближи, без да бърза. Замахна рязко с ръка и мечът му се стовари върху Еверард. Американецът се метна напред, опря лице във влажната почва и подложи шлема на удара. Якият метал се огъна, но все пак издържа. Мечът се плъзна надолу и се заби в лявото му рамо — за щастие не особено дълбоко. Острата болка само пришпори Еверард и той запълзя с удвоено настървение нагоре.
Даваше си сметка, че не е в състояние да се справи с всичките си преследвачи. Но поне щяха да платят скъпо за това!
Най-сетне изпълзя горе, падна на тревата, претърколи се и вдигна щит да се прикрие — тъкмо навреме да се предпази поредния удар. Харпаг отскочи назад и замахна към краката му. Този път Еверард отби оръжието му с меча си. Острието на мидиеца пореше въздуха със свистене, но в близък бой лековъоръженият персиец нямаше никакви шансове срещу гръцкото снаряжение — факт, който историята категорично щеше да потвърди само след две поколения. „О, Господи — въздъхна Еверард — да имах ризница и наколенници, щях да се справя без усилие и с четиримата!“
Прикривайки се умело с щита, той се стараеше да скъси максимално дистанцията помежду им. По такъв начин ще ограничи движението на дългия му меч и ще използва преимуществата на своето по-леко острие. Но хилиархът разкри замисъла му, усмихна се и чевръсто отскочи назад. Печели време, няма що. Така и трябва да действа. Още трима войни се изкатериха на брега и се втурнаха с викове към тях. Атаката им беше хаотична. Въпреки че бяха опитни войници, персите така и не възприеха дисциплината и военната организация на европейците, за което платиха скъпо и прескъпо при Маратон и Гавгамела. Но четирима срещу един, при това без защитни средства, имаха всички шансове за бърз успех.
Еверард опря гръб на едно дърво. Първият от нападателите го наближи и мечът му отскочи със звън от щита на американеца. Той изпъна ръка и почувства, че острието му потъва в нещо меко. Усещането не му бе непознато. Бързо измъкна меча и отскочи встрани. Раненият притисна с ръце зейналата рана на корема си, подви крака и се свлече, обърнал бледо лице към небето.
Другите вече го наобикаляха — по един от всяка страна. Макар и нисък, шубракът им пречеше да прибегнат до най-страшното си оръжие — ласата от конски косми. Ще трябва да се бият. Патрулният отби с щита първия удар отляво, с което остави незащитена дясната страна си половина, но никой не се възползва от това — заповедта бе да го заловят жив. Войникът отдясно опита да го рани в краката. Еверард подскочи и мечът изсвистя под него. Този отляво също нанесе нисък удар. Еверард почувства рязка болка и видя, че острието се е забило в крака му. Няколко слънчеви лъча пробиха шубрака и озариха бързо нарастващата алена локва. Раненият крак взе да изтръпва и американецът осъзна, че не може да разчита повече на него.
— Ха така — извика окуражаващо Харпаг. — Сечете го!
Еверард отби още няколко удара, сетне свали щита и викна в отговор:
— Сечете значи! А ти самият се криеш зад гърба им! Страхлив чакал! Вашият водач не смее да си премери силите с мен. Нали вече веднъж избяга, подвил опашка!
Думите попаднаха в целта — персите мигом прекратиха атаката. А Еверард продължаваше, за да не им позволи да се опомнят:
— А вие, храбри перси, щом сте решили да ставате верни псета на един мидиец, защо поне не си намерихте някой, който да се държи като мъж, а не този дребен чакал, дето предаде своя цар, а сега бяга от един-едничък грък?
Дори по тези затънтени места, безкрайно далеч от традициите на Запада, нито един предводител не би преглътнал подобни оскърбления в присъствието на своите подчинени. А Харпаг не беше страхливец, Еверард напълно съзнаваше несправедливостта на упреците си. И ето че хилиархът се нахвърли върху него, а гората се огласи от проклятията му. За един кратък миг Еверард зърна дивите, пламтящи от омраза очи върху мършавото лице с орлов нос, но веднага се извъртя с рамото напред, вдигна щита и като влачеше ранения си крак, зае бойна стойка. Войните от двете му страни за момент се поколебаха и това бе достатъчно Еверард и Харпаг да кръстосат мечове. Острието на мидиеца се стовари върху щита и шлема и отново, както преди малко, се плъзна надолу. В здрача белееше само бялата риза на мидиеца. Еверард вдигна леко рамене, пое си дъх и нанесе рязък удар, влагайки цялата си сила и бързина. Острието хлътна право в гърдите на хилиарха.
Без да губи време той измъкна меча, като го завъртя с привичното движение на професионален убиец, осигуряващо на поразения смъртоносна рана, след това се обърна на здравия си крак и отби удара, който идваше отдясно. За миг Еверард и персиецът се измериха с гневни погледи. С крайчеца на окото американецът зърна още един противник да се прокрадва отзад. „Какво пък — мярна се неясната мисъл — един опасен човек по-малко за Синтия…“
— Стойте! Спрете!
Гласът прозвуча слабо, по-тихо от шумоленето на ручея, но войните го чуха и свалиха мечове.
Харпаг направи мъчителен опит да се надигне. Лицето му бе посивяло.
