Подсвирнах:
— Това чудо се е появило, след като съм си тръгнал от работа.
Джини силно ме стисна за китката.
Службата водеше йоанитски свещеник. Въпреки височината не можехме да сгрешим — ясно виждахме бялата му мантия и молитвената поза с широко разперени ръце, също като крилата на орел. Сигурно с часове можеше да седи така. Дочухме тъжно песнопение. Зад олтара проблясваше висок Т-образен кръст. На самия олтар се намираха четири талисмана — чаша, скиптър, меч и диск. Двама богомолци размахваха кадилници. Във въздуха се носеше сладникаво и — колкото и да е странно — мразовито ухание.
Никога не съм си правил труда да вникна в обичаите на новата църква, пък, честно казано, и на старите. Не че аз и Джини бяхме чак толкова невежи и не бяхме наясно с новите научни открития, които доказваха реалността на Бога и всичко останало — абсолютното зло, изкуплението и задгробния живот. Но имахме чувството, че това са откъслечни сведения, а зад тях се крие нещо по-важно. И че Бог има толкова много проявления, та всички те едва ли могат да бъдат обхванати от ограниченото човешко съзнание. Тъй че смело можехме да се наречем унитарианци1.
— Стийв — прекъсна Джини мислите ми. — Чела съм нещичко за доктрините и обредите им, но то е само върхът на айсберга, пък и беше преди няколко години. Във всеки случай, трябва да бъдеш причестен, не, нещо повече — посветен, дори адепт, чак тогава можеш да кажеш, че разбираш какво означава този обред.
Разтревожих се.
— Може ли да ни свали на земята?
Все по-обезпокоен гледах пресекливото, сякаш без източник сияние и целия разиграващ се пред мен спектакъл. Сградата беше обсадена от едри, облечени в сини униформи полицаи. Язвителните забележки по техен адрес явно ги дразнеха. Пък и повечето вероятно принадлежаха към традиционните църкви и нямаха нищо против да арестуват проповедника на вероучението, който твърдеше, че тяхната собствена вяра трябва да изчезне.
— Не — отговорих си сам. — Няма да стане. Ако ни свали, ченгетата веднага ще го тикнат в дранголника. Може би сега ни анатемосва? Виж, не е изключено да свърши тая работа, щом имаме свобода на религията и човек не може да заповядва на Бога, а само да проси неговата милост. Ами ако действително прави заклинания и призовава злите магически сили?
Високият глас на Джини прекъсна мислите ми:
— При тези гностици2 най-трудното е да разбереш къде свършват молитвите и къде започват заклинанията им. Хайде да слизаме, докато не се е случило нещо във въздуха. Не ми харесва това, което става наоколо.
Кимнах и насочих метлата към главния корпус. Йоанитите не ме тревожеха особено, пък и свещеникът им, общо взето, също. Навярно отслужваха езотеричната си меса3 само за да въодушевят демонстрантите. Нима самите те не прокламираха, че тяхната църква е църква на вселенската любов? Може би тя наистина няма нужда от насилие, защото се е издигнала над всичко земно?
„Времето на Вехтия завет — времето на Отеца — бе време на силата и страха. Времето на Новия завет — на Сина — бе време на изкуплението. Времето на Евангелието от Йоана — на Светия дух — ще бъде време на любовта и разкриване на тайните“… Така поне проповядваха.
Полицията беше забранила полетите в непосредствена близост до демонстрацията. Изключение се правеше само за онези, които искаха да отлетят оттук.
Йоанизмът е обществено движение. Но главно простолюдието и представители на най-низшите слоеве от обществото ставаха йоанити. За повечето от тях идеята за отказване от този достоен за презрение свят се свеждаше единствено до искането — станало напоследък много модерно — той да бъде унищожен. Пък и изкушението да излетиш стремглаво по стълбицата нагоре и там да си пиеш коктейла често се оказваше твърде силно за обикновения човек.
Естествено аз и Джини бихме могли да настояваме пред тях, че имаме право да дойдем тук, но това нямаше да предизвика нищо друго, освен скандал. Изобщо по-добре беше да се промъкнем незабелязано — както за враговете, така и за приятелите ни. Само че доста бяхме поизгубили от сръчността си, та трябваше да внимаваме.
Успяхме — метлата като призрак влетя в гаража. Спомагателната вентилационна система, която имаше изход тук, минаваше през цялото здание, от първия етаж до покрива. Обикновено работниците влизаха и излизаха през вратите. Но днес те бяха обградени с двоен обръч — с телата на опозиционерите и със защитните полета, издигнати от нас. За да се снемат, бяха необходими усилията на висококвалифициран магьосник.
Освен това техниците от агенцията на Пинкертон не правеха толкова сигурни заклинания, колкото ни се искаше. Всички прозорци на първия етаж бяха със затворени капаци. През вентилационната шахта се чуваше неясен говор и молитвено песнопение. Паркирах метлата и пошепнах на ухото на Джини (косите й гъделичкаха ухото ми, това беше възхитително):
— Знаеш ли, може да е за добро, че е дошъл техен свещеник. През деня пееха народни песни.
— Милият ми глупчо — тя силно ме стисна за ръката. — Хайде да видим какво става там.
Надзърнахме през прозореца, който гледаше към хола и стълбището. Отвътре предизвикателно светеше и ние тръгнахме в тази посока. Стъпките ни отекваха в тишината. Почувствахме облекчение едва когато стигнахме кабинета на моя шеф — Барни Сторласон.
Огромното му туловище стърчеше над бюрото.
— Вирджиния! — прогърмя гласът му в началото. — Каква приятна изненада! После колебливо добави: — Но… опасността…
— Както ми обясни Стийв, не заслужава внимание — прекъсна го Джини. — Имам чувството, че смятате да задействате превъзходна магия.
— Разбира се, имаме такова намерение. — Докато говореше, забелязах, че не особено красивото лице на моя шеф се бе изкривило от умора. Той самият настояваше след работа да се върна в къщи и да чакам там. Това изглеждаше логично, но си имаше и слаби страни. Например, ако работите ни не потръгнеха и демонстрантите се втурнеха в атака, аз можех да се превърна във вълк и да ги задържам, докато дойде полицията. Но Барни остана в кабинета си заедно с няколко доброволци, които да му окажат помощ при нужда. Все пак той беше не само талантлив изследовател, а и наш директор.
— Стийв обясни ли ви какво сме намислили? — продължи Барни. Явно бе решил да приеме предложената от Джини помощ. — Трябва да се уверим, че сложната и скъпо струваща апаратура не е пострадала. Не искам да споменавам напълно унищожените уреди… Само си помислете колко време и пари ще са ни необходими за възстановяване на всеки уред! От рогатката за откриване на руда до вечния двигател! Убеден съм, че всичко има необходимата защита, но все пак една проверка от страничен човек не е излишна. После минете през цеховете и лабораториите и вижте да не би да съм пропуснал нещо. Където е нужно, включете защитата.
— О’кей — Джини доста често беше идвала тук и познаваше обстановката. — Каквото ми потрябва, ще го взема от склада. А ако се наложи помощ, ще помоля момчетата от отдела за алхимия. — Тя помълча малко. — Подозирам, че и двамата сега ще бъдете заети. И то много!
— Да, имам намерение да им дам последна възможност да се махнат оттук — каза Барни. — А в случай, че някой от тях побеснее, по-добре ще е Стийв да е до мен. На телохранител като него може да се разчита.
— А пък аз смятам, че ти и сам си си добър телохранител — похвалих го аз.
— Безспорно, както винаги си прав — съгласи се Барни. — Но не забравяй, че трябва да се съобразяваме със закона. Аз не съм собственик на тази земя, а само директор на предприятието, построено върху нея. Ние действаме по инициатива на нашите работници, и то след като дирекцията се съгласи да ни подкрепи. Джек Робъртс одобри плана ни. Освен това, независимо дали сме собственици на земята, или не, ако използваме магия срещу тези, които са нахълтали във владенията ни, ще постъпим не толкова жестоко, колкото при използването на огнестрелно оръжие. Действията ни ще бъдат само безвредни отбранителни мерки в защита на нашия живот, на децата и имуществото ни.
— При условие че няма да се изложим на пряка опасност — контрирах го аз.
