— Всичко е наред, разбира се — засмя се Тюрекиан. — Заради тебе. — И той й изпрати въздушна целувка.
Уебнър отстъпи неохотно.
— Какво искаш да кажеш с това да си гледам моята работа, ако мога?
— Нищо, нищо — момичето почти се молеше.
— Малко повече от нищо — каза Тюрекиан, — съвсем малко. Просто ми се иска да не си чак толкова убеден, че твоята наука винаги има последната дума. Виждал съм…
— Досега не бях те чувал да пееш тая песен — присмя му се Уебнър. — Да не би в джунглата на някоя екзотична планета да си срещал животни, които да имат колела вместо ходила?
— Хубава измишльотина. Откъде ти хрумна?
— Можеш ли да си представиш как хранителните вещества ще се придвижват от осите към клетките на диска? Абсурдно е, нали?
— Тихо, моля те! Трябва да приземя машината.
Целта бързо нарастна върху изпъкналия екран. Чу се слаб шум от нахлуване на въздух през корпусните плочи и цялата конструкция потрепери от вибрациите. Тюрекиан мразеше да си губи времето. Освен това, бавното спускане обикновено хвърляше аборигените в истерия, която можеше да има неприятни последствия.
Надничайки от илюминатора, тримата видяха една къща, разположена на ръба на каньон, на чието дъно течеше сиво-зелена река. Беше направена от камък и се намираше редом с други три дълги и ниски дървени сгради, покрити с цъфтящ чим отгоре. Извън този четириъгълник имаше оградено място от „поникнали къщички за птици“, както се изрази Тюрекиан, след като ги посочи. Всичко това бе заобиколено от ливада, към която отвсякъде настъпваше гора.
Ята от птицеподобни форми на живот шареха по небето. Една двойка изключително едри екземпляри се рееше над фермата, сменяйки постоянно посоките, докато летателният апарат се снишаваше.
Внезапно къщата като че ли избухна в крила. От прозорците излетяха птици; много и с всякакви размери; от най-дребните, кацнали върху гърбовете на възрастните, до такива, в сравнение с които изчезналите огромни кондори от Земята биха изглеждали като джуджета. Издигнаха се като фонтан от бронзови пера, буря от удари на крила разтърси хълма и те се изгубиха между върховете на дърветата.
Хората се приземиха на напълно опразнено място. Уебнър и Тюрекиан пристъпиха напред с ръце върху оръжията и оглеждайки се, оставиха планетата да навлезе в тях. Шокът от първия сблъсък винаги е факт. Не само разстоянието те разделя от новооткрития свят. Времето също, поне 5 билиона години. Често са необходими минути преди да осъзнаеш формите наоколо, толкова чужди ти се струват. Окото вече ги е уловило, а мозъкът — не.
Изглеждаше като у дома. Но неизвестностите все още бяха неизброими.
Тегло: три-четвърти от това, с което си свикнал. Лекота, отскокливост при ходене… и необходимост от кинетична адаптация, но това се отнасяше повече за сетивата, отколкото за мускулите.
Въздух: като земния на височина 2 км. (градиентът на гравитацията беше по-нисък). Кристално чиста гледка, хладен полъх и шепот на бриз в клоните, ромон на река долу в каньона. Никаква следа от напечена от слънцето смола или торфен пласт; ухания вместо смесица от задименост и остри миризми.
Светлина: разтопено злато, което прави цветовете по-богати и сенките по-дълбоки, отколкото можеш да си ги представиш; предиобедно слънце с диаметър наполовина на земния, забодено в небеса с тъмносин цвят, изпъстрени с тънки облачни ивици.
Живот: диви ята, крякащи високо в небето; мучене и глъч иззад оградата; ръждиво-кафяв килим под копитата — еластичен, приличащ повече на мъх, отколкото на трева (и дори на нито едно от двете), обсипан с изящни цветя; дървета, чиито листа бяха зелени (от сребърно до тъмно зелено); кората им (ако това бе кора) можеше да мине за черна или сива, кафява или бяла, а формите им бяха малко по-особени, отколкото на бор или гингко, ако човек идва от зоните на дъба и бука, но при все това тези дървета съвсем не бяха като земните. Прелетя рояк от подобни на мушички насекоми, а един голям „молец“ с бакърени крила методично и спокойно ги настигаше и изяждаше.
Пейзаж: великолепен. Върховете над гората опираха рамене в небето, ледникът блещукаше в синьо. Стените на каньона отдясно се спускаха в розово, съпроводено от оцветени в охра ивици на чукари. Но вниманието им бе насочено към гледката пред тях. Къщата имате удивителни размери.
— Замък — възкликна Тюрекиан.
Приблизително двадесетметровият куб, сглобен от прекрасно изгладени гранитни блокове, се издигаше отвесно до островърхия покрив, а прозорците бяха на шест етажа. Представляваха широки отвори с дървени щори и балкончета от ковано желязо. Единствената врата беше от масивна дървесина. Фасадата бе украсена с рогове, черепи и инкрустирани оръжия — нож, копие, кинжал, лък и стрели.
Без съмнение съседните сгради бяха хамбари или навеси. По тях също висяха трофеи. Животните зад оградата изглеждаха (и кой знае дали не бяха) като бозайници. Два от видовете слабо напомняха коне и волове, а третият — овце. Не бяха много на брой и едва ли осигуряваха цялата прехрана на обитателите. В „гълъбарниците“ имаше някакви птицеподобни, големи колкото пуйки които не бяха под ключ, но бяха охранявани от трима подобни на ястреби пазачи. „Овчарски кучета — отбеляза наум Тюрекиан — Или не, соколи.“ Те пикираха наоколо, обезпокоени от нашествениците.
Гласът на Юкико прозвуча с молба от приемника зад ухото му:
— Мога ли да се присъединя към вас?
— Остани при оръдията — отговори Уебнър — Предстои ни среща със собствениците на това място.
— Ха — проговори Тюрекиан, — та те избягаха. Щом ни видяха и офейкаха.
— Страх? — попита Юкико — Не отива на заклети ловци.
— Точно обратното, представям си колко са агресивни — каза Тюрекиан. — Стигнали са до извода, че сме враждебно настроени, защото те никога не биха навлезли в чужда територия непоканени. Понеже не знаят какво представляваме, те са загрижени за децата и женските си и благоразумно отлитат заедно с тях. Очаквам мъжките им бойци — или каквито там имат — скоро да се върнат.
— За какво говориш? — попита Уебнър.
— Как за какво… за местните — премигна Тюрекиан насреща му. — Ти ги видя.
— Големите птицеподобни? Глупости.
— Човече, те излязоха точно от къщата.
— Притежават и домашни животни… — стегна се острото лице на Уебнър. — Не отричам, че тук има загадка.
— Както винаги — добави меко Юкико.
Уебнър кимна.
— Вярно. Но фактите и логиката решават загадките. Нека не усложняваме задачата си с псевдопроблеми. Каквото и да са летящите същества, които видяхме, те не могат да бъдат местният разумен вид. На толкова подобна на Земята планета не е възможно птиците да са се наложили над всички останали живи организми. Той се изправи.
— Подозирам, че обитателите са се барикадирали вътре. Ще отидем при тях и ще се държим миролюбиво.
— Което може да бъде неправилно изтълкувано от тяхна страна — каза Тюрекиан колебливо. — Със стрела или копие могат да те убият толкова лесно, колкото и с бластер.
— Покривай ни, Юкико! — нареди Уебнър. — Следвай ме, Арам! Ако ти стиска.
Той гордо пристъпи пред погледа на момичето. Тюрекиан изруга и бързо се присъедини към него.
Бяха вече близо до вратата, когато върху тях падна нечия сянка. Обърнаха се и погледнаха нагоре. Затаеният дъх на Юкико отекна в предавателите им.
Над тях се рееше един от големите птицеподобни. Слънчевата светлина проби през краищата на крилете му и цветът им на буреносен облак се превърна в окраска от злато. Махът им предизвика вятър, който ги зашемети за секунда.
Гледката беше ужасяваща, едва по-късно осъзнаха, че бе и величествена. Крилете се разпростираха на шест метра, пред тях зейна муцуна, изпълнена с остри бели зъби. Двата крака, с дължината на човешка ръка и почти толкова дебели, бяха поръбени с шипове, а от пръстите им се подаваха нокти. Те изтласкваха съществото и го придвижваха със скоростта на торпедо. Подир него се зададе още едно. Въздухът свистеше
